“Срещи по пътя към смисъла” е втората книга на проф. Венелин Терзиев, която излезе в началото на 2026 г.

Тя представлява сборник от интервюта с личности, за които националните медии не разказват, но те имат своето заслужено място във времето, в което сме и е събрала

Думи, които ни съхраняват

“Човек съществува истински там, където оставя смисъл” е едно от посланията на книгата, които са другите разказва
ПРОФ.Д.Н.ВЕНЕЛЕН ТЕРЗИЕВ
С мъничко прииждаща светлина започва всеки един човешки живот и тя е толкова непозната, че заслепява мътните, току-що проглеждащи очички. Търсещи ръчички и телце, което иска да усети топлината на телата на своите родители и да потъне в своя недокоснат свят. Какво вълнение идва в човешката ни душа, която се е смирила като никой друг път, за да стори път на новия живот.
Всяко пробуждане на този нов живот ни кара да стоим изправени и дори в някакъв просънен екстаз да сме в готовност да му се притечем на помощ, да го усетим и да го оставим да бъде част от нас самите.
Безсънните нощи ще се трупат в своя безспир, сънливата ни, разрошена външност ще издава непрестанната умора, която не ни кара да бъдем лениво изморени. Всичко това ще остави картини, заемащи особено място в настървеното от очакване съзнание, и ще ги прибира в своята кутия на новото рождение. Никой не може да предскаже идващите тъмни облаци, градоносните урагани, придошлите като пролетен ветрец пясъчни бури, стихиите от щастие и мимолетно споходилата ни радост. Всичко ще се трупа ден подир ден, ще се събужда новото очакване на идното утро и отново ще заспива в ненадейната тъмнина, за да се превърне в част от смисленото преживяване на живота ни, който се е родил в своята човешка необходимост да съществуваме и занапред.
Сега ръцете ни вече не са толкова гладки, както преди, очите ни не са толкова безметежно реещи се, както в едно минало очакване, сърцето ни преглъща поредната отвара на отминалия ден и ние сме някак безчувствено щастливи, защото сме имали необикновената възможност да посрещаме и изпращаме деня, да отмерваме умиращите ни неведнъж души от поредното наскърбително препятствие и все пак – да продължим да вървим към следващото ни неизвестно очакване.
Какво вълшебство е това съзерцание в пространството и времето, което ни е донесло толкова добри мечти. Всичко това се опитахме да съберем в мисли, които преминават във времето и намират своите пространства – оцелели, за да останат събрани в нашите сегашни спомени.
Ще продължим да търсим своите мечти, за да ги събираме в нови и нови спомени, които да намерят място в оставащата мъдрост на новия живот.
Когато започнахме да се опитваме да правим тези разговори, имахме едно съвсем подредено намерение – да зададем въпроси, да съберем гледни точки, да оставим следи за едно време, за хората и техните идеи. Мислехме си, че вървим по позната пътека между събития, теми, имена и понятия, а се оказа, че вървим по съвсем друга – тази на вътрешната потребност, на чувствата, мислите и мечтите.
Пътеки, които не са толкова лесни за откриване и не са част от предварителна известност. Намирахме смисъла, усещането, определена потребност, съпроводена с неприкрита стеснителност и душевна чувствителност. Всеки от онези, с които говорихме, ни даде не просто отговори, а част от себе си – от своята памет, от своите страхове, от своите надежди, от своята вяра в нещо по-голямо от личния успех. Това, може би, е истинската стойност на тези разговори.
Тези хора вярват, че културата не е само нещо от живота, а негова опора. Тези хора не говорят за бъдещето като за технология, а като за отговорност. Тези хора не се страхуват да кажат, че обичта боли, че загубата тежи, че времето понякога плаши и въпреки това избират да останат честни към себе си и околните.
„Добрите думи раждат добро“ не звучат като случайно изречени, а като преживяна, изстрадана с години истина.
„Любовта е силата на Земята“ не звучи като метафора, а като истина, която е някак тиха, проста и трудна.
Мостовете между времената са свързани с паметта ни, с наследството ни и с риска да прахосаме онова, което не сме създали, а само сме получили.
Всички тези хора говорят за едно и също, но с различни думи, в една и съща посока – за грижа, за споделеност, за приемственост, за това да не бъдем последното нещо, а част от него.
Може би тази книга не е за най-успешните, а е за онези, които днес са ни най-нужни и които са способни да опазят историята ни, които помнят и ще продължат да го правят. Може би тези разговори ще оставят у някого известна тъга, ще помогнат да се промени нещо, ще бъдат възможност да мислим за доброто, да опазим паметта и да вървим напред.
Разбрахме, че смисълът не се намира, а е част от нас самите. Може би един от най-важните въпроси не е „Какво постигнахме?“, а „Какви останахме?“. Може би, след като прочетете страниците на тази книга, някой ще се усмихне, някой ще се натъжи, някой ще си спомни отминали неща, някой ще реши да направи нещо полезно, някой ще реши да бъде по-внимателен, по-смирен и по-отговорен – тогава тези разговори са имали смисъл да се състоят.
Вероятно нищо не е напразно, ако е направено с грижа, с любов и с отговорност към идващите след нас.
С благодарност към всички, които ни се довериха, които говориха честно, които споделиха себе си и които ни напомниха какво означава да бъдеш човек в едно трудно, но все още наше време.
Сърдечни благодарности към Антоанета Добрева – редактор на „Културни новини“, както и към редактора на тези текстове – Силва Василева.