Тодор Иванов Тодоров е на 29 години. Роден е в Севлиево. Притежава степен – черен колан 2-ри дан в карате Шинкиокушин. Възпитаник на шихан Тихомир Тотев. Дългогодишен състезател и помощник-треньор в СК „Киокушин” Севлиево.
За първи път се състезава през 2006г. Достига до първите места на републикански първенства във всички възрастови групи при децата и юношите. Републикански шампион за мъже през 2018г. и 2025г. 2 пъти е бронзов медалист на европейски първенства за мъже в категория до 90кг – 2024г. в Испания и 2025г в Унгария. През 2019 г. е участник на световното първенство в абсолютна категория с над 160 участника в Япония (провежда се веднъж на 4 години, като олимпийските игри).
Той беше в списъка на 10-те най-добри спортисти за 2025 година, които бяха наградени със специални отличия на Община Севлиево.
-Кога решихте, че карате ще бъде Вашият спорт? Кой Ви запали за карате?
-Интересът към карате при мен започна още от детската градина. Трябваше да избираме между няколко занимания и едното беше карате. Самата дума “карате” ми грабна интереса. Бях гледал филми, както повечето деца тогава, и ми беше интересно. Така започнах.

В детската градина идваше инструктор от клуба – Шихан Тотев. Тренирахме няколко пъти седмично. После в училище продължих в салона, а след това вече в спортната зала, където тренираха по-големите.
-Какво Ви привлече толкова рано към този спорт?
-В различните периоди – различни неща. Като малък ме привличаха атракцията, красивите техники, високите ритници, физическите възможности. Кимоното също. И това, че можеш да се защитаваш.
-Налагало ли се е да показвате, че тренирате карате извън залата?
-Имало е такива случаи, но това не беше основната причина да тренирам. По-скоро исках да стана шампион. Още като бях на 5–6 години знаех, че има състезания по карате.
-И кога спечелихте първата награда?
-След около пет години тренировки. Първо тренирах в детската градина, после в училище. Имаше момент, в който можех да започна в залата, но не отидох. Тогава Шихан Тотев мина през класните стаи, посочи ме и каза: „Ти задължително да дойдеш!“
Така започнах в залата. Първото кимоно баба ми го уши от чаршафи. Това беше огромна радост за мен. После дойде първият изпит за колан – смених белия със син.
Исках да участвам на състезания, но няколко години ми казваха „от догодина“. Това ме мотивираше. На първото си състезание – републиканско в Пазарджик – станах първи. Оттам нататък желанието ми стана още по-силно.
-Имало ли е моменти на отстъпление?
-Да. Прекалената амбиция понякога пречи. Може да си перфектно подготвен, но ако се пренапрегнеш в деня на състезанието, правиш грешки.
-Как се разви пътят Ви след това?
-Участвах в състезания, лагери, изпити за колани. После, в 5–6 клас, спрях. Започнах лека атлетика и плуване в Габрово. Две години не облякох кимоно. След това ме поканиха на състезание. С физическата подготовка от леката атлетика и уменията в карате натрупани преди това станах първи. Това върна мотивацията ми и оттогава не съм спирал, освен заради травми.
-С какво карате киокушин се различава от другите спортове?
-Тренировките са тежки. Това е контактен стил – ударите са истински, с пълна сила. Нямаме протектори. Тялото трябва да се закалява. Това изисква години търпение и постоянство. Точно това изгражда устойчивост в характера.
-Какви са целите Ви днес в спорта?
-Като дете целта беше състезанието. С времето разбрах, че карате за мен е път към себепознание. Киокушин означава „Абсолютната истина“. В началото гониш сила. После разбираш, че не всичко е сила. Става дума за търпение, фокус, точен момент. Това идва с годините.
-Какво откри Тодор Тодоров в себе си – знам, че философията на този спорт води към себепознаване?
-Много неща още не знам нито за себе си, нито за хората. Но открих и нещо друго: колко високи летви съм си поставял.
Най-тежкият период за мен беше на около 18-19 години – преходът от юноша към мъж. Тогава киокушинът става най-труден – и физически, и психически. И като че ли всичко започва отначало.
Бях прекалено амбициран. Още от малък исках да пробия при мъжете. Опитвах, но не успявах. Направих травми още в началото – от своеволия, неправилно трениране и прекомерни натоварвания. Желанието ми да стана шампион беше огромно, но резултатите не идваха. Печелих по една две срещи в състезанията, но не стигах до медал. А последните две-три състезания завършиха тежко за мен – с нокаути, със сериозни удари.
Тогава трябваше да се замисля какво ми пречи. И се оказа нещо, което звучи странно – прекалената амбиция. И още нещо – след толкова години спорт осъзнах, че ми липсва дисциплина в детайлите. Малки неща, които съм пренебрегвал, трябваше да станат приоритет: възстановяване, почивка, храна, режим – всичко извън залата. Трябваше да „изпипам“ целия процес. Направих нови опити и в последните години вече успях да стигна до медалите. Но при мъжете ми отне10 години. Десет години да преборя себе си – не само в залата, а и в ежедневието, и в мисленето. Да спра да искам да съм „над другите“ и да разбера, че това не е най-важното.
И точно когато го осъзнах, започнах да усещам, че някои неща стават по-лесни. Например да понасям ударите. В началото, при мъжете ме „сваляха“ – бяха по-силни. Като дете печелех по-лесно, защото бях по-висок, вземах точка с един-два ритника и мачът свършваше. Но при по-големите времето на битката е по-дълго, силите са изравнени и нищо не идва лесно. Трябваше да изградя много по-голяма издръжливост, за да пробия.

-Като кажем „източни бойни изкуства“, за хората отвън има някаква мистичност: хем спорт, хем бой, хем изкуство. Кое е изкуството в каратето?
-Може би изкуството е да си смирен и търпелив – и да го пренесеш в ежедневието. Да не е карате само два часа в залата, а през целия ден. Качествата, които са нужни, за да издържиш тежката тренировка и да спечелиш турнир, трябва да ги носиш и в работата, и в отношенията, и в живота. Защото животът е труден. Има предизвикателства и няма как да ги заобиколим.
-В този смисъл – помага ли тази философия в днешната среда, която често озлобява и разделя хората?
-Да, със сигурност. Аз се опитвам първо да разбера откъде идва отрицателната емоция в човека. Питам се: какво го е довело до това? При всеки е различно. Понякога виждам в другите черти, които аз самият съм имал преди – и които са ми пречили да се развивам. Често неуспелият или неосъщественият човек става негативно настроен към другите. По-лесно е да критикуваш, отколкото да се постараеш да постигнеш нещо. Тези хора трябва да намерят начин да погледнат навътре в себе си. Да признаят честно какво им пречи, как могат да бъдат щастливи, какво ги радва – вместо да искат да засенчат другите.
-Имате срещи с ученици, извън спортната зала. Има ли интерес в днешните деца към карате, към източно бойните изкуства?
-Има, но представата им е различна – заради технологиите и игрите. Там всичко става бързо, наградата е почти мигновена. А в карате нещата изискват време, търпение, опити и повторения. И много деца се отказват, ако не стане от първия път, или ако не надделяват над връстниците си.
-Има ли влияние за това и семейната среда?
-Огромно! Подкрепата на родителите е много важна. В нашата зала допускаме родителите да идват и да гледат. И това мотивира децата. Даже имаме родители, които започват да тренират покрай децата – редом с тях, и това ги стимулира още повече.
Но има и грешка, която виждам често: родители правят „сделки“ с децата: “ако станеш първи, ще ти купя телефон или конзола!“. Това бързо се изчерпва. Наградите свършват, а детето губи вътрешната мотивация. И спира да цени труда – и своя, и на родителите си. По-добре е такива неща да се дават като подарък за повод – рожден ден, Коледа – но не като разменна монета за резултат.
-Какво им казвате за екраните на телефоните?
-Говорим им като на големи хора. Обясняваме, че в телефоните има твърде много информация за мозъка им. Те още не го осъзнават, но им пречи. Преди състезание им казваме да намалят технологиите, да оставят телефоните вечер, да са свежи и готови за реакция. Не отричам новите технологии – но не трябва да стават стимул или „валута“. Децата трябва да търсят други награди в практиката си.
-Кое е най-ценното признание за Вас, след толкова медали?
-Преди бяха медалите. Сега – не. Ако взема медал, стои 24 часа вкъщи, колкото жена ми да му се зарадва, и после го давам при родителите ми. Аз вкъщи не държа медали. Не искам да ги гледам – вече не са цел. За мен признание ще е да знам, че мога да съм полезен на себе си и на другите.
-Какво има извън каратето?
-Семейството. Това е най-хубавото нещо. И да – карате ми е помогнало да пренеса качества като търпение и устойчивост в ежедневието и в отношенията.
-Как приемате жените в каратето?
-Вече е много популярно и сред жените. Карате има и техническа част – тя е основата на добрия боец. Техниките са елегантни, сменят се позиции, красиво е и при мъже, и при жени. За пълния контакт жените използват повече протектори – това е нормално.
-Коя болка е по-тежка – физическата или душевната?
-Душевната. Тя отминава по-бавно и по-трудно намираш отговори. За тялото има лед, почивка, лекарство. За душевното – трябва да наблюдаваш емоцията, да разбереш причината и да си напомняш, че е временно. Когато го направиш много пъти, започва да ти влияе по-малко.
-На кого искате да благодарите за постигнатите успехи и медалите?
-На семейството – те винаги са ме подкрепяли. В спорта – на треньора ми Шихан Тихомир Тотев. Друг човек, от който съм се повлиял като разбиране в карате е Шихан Валери Димитров от Пловдив.
Първият ми спаринг с него преди около 7-8 години тотално ми смени представата за киокушина. Той почти 20 години е на върха – многократен европейски и световен шампион. И е пример как опитът и характерът могат да надделеят над младостта и физическата сила. Той постигна големия си връх на 42 години. Това за мен е доказателство, че възрастта е число.
-Каква е мечтата Ви сега в спорта и извън него?
-В спорта – докъдето е възможно. В момента съм в период, в който си давам пауза от състезанията. Имам покана за професионален турнир в Полша, но още не съм решил. Предстои републиканско, на което няма да участвам. За европейско – ако ме изберат, ще решавам тогава.
Не съм спирал да тренирам. Даже в последните 2-3 седмици вдигнах темпото като за състезателна подготовка. Но вече повече ме интересува самият процес – дали ще издържа, дали ще успея с всички ангажименти вкъщи, недоспиването заради нашата дъщеричка, работата… Това е по-голямото предизвикателство.
-Какво искате да кажете на младите последователи на карате?
-Да не спират да се развиват, да си поставят високи цели и да бъдат упорити. Ако не стане от първия път, да пробват пак. И да не гледат само повърхността – фасадата, а да търсят в дълбочина, независимо дали става дума за спорт, образование или нещо друго.





























