Николай Панайотов: “Във време на този бездушен, изкуствен интелект мисля, че човекът ще си остане човек! Аз вярвам в това!”

-Париж, София, Стоките – къде се чувствате най-добре?
-Чувствам се европеец, живея между Париж и Стоките, и двете места се съчетават много добре. Често казвам, че при новата линия на летището “Орли” където от вкъщи отивам за 15 минути и после почти 2 часа и половина полет, почти колкото от София до Стоките. За колкото време отивам от София до Стоките, толкова е и от Париж до София.
-Как се появи идеята да творите от керамичните изделия на „Вилерой и Бох България” АД ?
-Аз съм запознат с технологията на керамиката. Преди години Христо Йонков, директорът на керамичното училище в Троян ме е канил на пленери, където сме правили керамики с колеги, които не са керамисти, но правят керамика. Тогава направих една серия, която имаше успех, но след това него го пенсионираха. Но аз винаги съм си мислил, че бих могъл да направя нещо в завода за производство на санитарна керамика, но не бях сигурен какво точно ще бъде то, защото знам, че това са индустриални, поточни линии. Имах невероятния шанс Хина Лешке да ме запознае с директора Валентин Ганев, а той веднага ме свърза с Милен Иванов, технически експерт, който ме въведе в производството на керамичния завод.

-И как протича самият процес на скулптурите?
-Аз взимам някакъв продукт – мивка или тоалетна чиния, който е мек – току що е излязъл от пресата и веднага го формирам в нещо друго. Правя го на абстрактна скулптура и след това той минава през процес на глазиране от мен, и изпичане.
Да работя в завод, в който нещата се правят бързо и в големи количества, абсолютно ми допадна, защото аз работя бързо и обичам да е много. Това по някакъв начин ме освобождава. Не ми пука, че ще направя грешка, или че няма да стане както трябва. А в случая има и още нещо, че керамиката преди да излезе от пещта не е много ясно как ще изглежда. И действах на принципа да става каквото ще. Направих едно много голямо количество такива пластики. Заминах за Париж и те трябваше да влязат в една огромна пещ около 150-200 куб метра. Обаче Милен ми каза: “Ние ги вкарахме и ги изкарахме и трябва да направиш още толкова”. Това беше втората серия, която направих вече в по-голям мащаб. Тогава ми хрумна чисто експериментално да ми дадат продукти, като мивки, тоалетни чинии и аз отгоре да рисувам, така както аз си знам – едни полуфигуративни неща. Получи се супер, защото се запазва абсолютната вечна трайност на изделието и придобива уникален вид.
Затова моят приятел Филип Зидаров на откриването на изложбата каза, че керамиката е от най-вечните материали, която не се променя с вековете като трайност. Доказателство са откритите гръцка керамика, египетска, вавилонска, дори имаме и тракийски глинени съдове – те са уникални. Дали ще е чаша, бутилка или съд за маслини, на него е рисувано, но на всеки съд рисунката е различна, не е като на другите. В момента всички мивки и тоалетни чинии са еднакви, но в миналото не са били така.
-При представянето на една Ваша изложба Филип Зидаров казва, че Вие сънувате Вашите картини?
-Не, сънят ми през нощта няма връзка с творчеството ми. Аз работя автоматично, ръката ми върви преди мисълта и много колекционери казват: “На изложба видях еди какво си, след 10 години видях съвсем друго.” Т.е. има еволюция на възприятието.
Аз и пиша, затова казвам, че съм писател в живописта, защото в моите работи има и разказ, който е трудно разгадаем. Това са кратки разкази и други текстове, които бих казал, че са сюрреалистични, без конкретната романтична фабула на роман. Но да рисувам, ми е по-лесно, става веднага, защото ръката разказва сама, преди мозъкът да го осъзнава. При писането трябва да редактираш, да коригираш…
-Къде могат да се прочетат Ваши текстове?
-В моята Фейсбук страница има някои сюрреалистичи текстове. Те някой ден може и да излязат в книга, но аз съм много немарлив с кариерата си. Това са кратки разкази и други текстове под наименованието: “Парижки пасти и пирони“.

-Какъв ще бъде пътят на керамичните произведения от Севлиево?
– С представителите на „Вилерой и Бох България“ решихме най-напред да ги изложим в тяхната зала в Севлиево, защото ми беше интересно да се види контрастът на индустриален продукт със съвременен дизайн. Мисля, че се получи много добре.
Има едно интересно съчетание на събития. Включен съм в програмата на Националната художествена галерия за изложба в Квадрат 500 – най-добрата зала в София. На 5 март 2026 г. е откриването /б.а. снощи изложбата беше открита/. Измених концепцията на изложбата – ще включа и керамиките в нея, защото много хора от София искат да ги видят, а това е най-доброто място за тях. Залата е перфектна. В момента там има изложба на Валентин Старчев и от ръководството на комплекса ми казаха, че след него нямат друг и ме попитаха дали съм готов – аз съм винаги готов.
-Имате ателиета в Париж, София и Стоките. Има ли разлика в творчеството, което правите на тези места?
-Не! Разликата са в амбианса /условията, средата, обстановката/. В училището имам 1500 кв.м. площ, на три етажа, по 500 кв.м. на етаж и работя много свободно, големи формати… Вече има по-лесен транспорт, след влизането на България в Шенген. Има микробуси, които ми доставят работите от Париж и мога да ги довърша тук. Или обратно – от тук да ги вземат и да ги закарат в Париж. Аз съм същият художник, но тук е моят роден край! Израснал съм в селата Душево и Сенник, защото майка ми и баща ми са от тези села. Там бяха моите баби и дядовци. До петгодишна възраст не ходех в София. След това всяко лято бях тук за риба на река Видима.
По време на студентските ми години направих много стенописи в Севлиево. Като връх на моята работа по това време бяха мозайките и завесите в ДК “Мара Белчева“, за които наистина имах невероятен шанс. А критиката ги счита като голямо постижение на българското монументално изкуство.
– В едно интервю казвате, че рисуването за Вас е като арттерапия. Светлите тонове, белият цвят на голяма част от картините Ви наистина създават едно добро чувство…
-Те не винаги са такива, има и други тонове. В последно време картините ми са доста цветни, малко в духа на стрийт-арт, комикси, манга…
Правих и сценографията на операта „Пръстенът на нибелунга”. За четирите части на операта, в една статия в Италия писаха, че това е Вагнер в стил манга комикси, в стил футуристични…
Аз попивам какво става около мен, влияя се. Светът преминава през турболенции. Имало е периоди на затишия, в застой, а след това започват едни турболенции!? В началото на 20 век е имало такава, която е била доста катастрофична. Надявам се тази, в началото на ХХI век, да не стигне такъв момент…

-Днешната не е ли отзвук на онази, в началото на 20 век, за която тепърва научаваме истини, които дълго време са били премълчавани?
-Тъжно е, когато хората не могат да се поучат от грешките си. Всеки има някакво проклятие. И ако го провокираш, за да си помисли, че друг е виновен за неговото нещастие и да тръгне като тълпа да следва някакви утопии или диктатори, да мрази други религии или други нации – това е пагубно. Аз самият съм живял с наивността, че човечеството ще поумнява и че върви към прогрес, но сега виждам регрес.
-Публикувахме статия за работата Ви с деца от Севлиево, които са били доста вдъхновени. Това личи и от произведенията, които са сътворили с Ваша помощ. Как успяхте, при положение, че днешните деца се впечатляват повече от това, което виждат от екраните на телефоните си?
-Съвсем нормално е децата се влияят, просто трябва някой да ги провокира, да ги ентусиазира и изведнъж това се получава. Това е много важно. Аз съм израснал в Душево и в моя род няма хора на изкуството. Но моят дядо беше в Съвета на читалището и непрекъснато ходех с него в библиотеката, въпреки че още не бях ученик, бил съм на 4 години.
При едно такова посещение отварям една книга и виждам някакви картини и си казвам: “Това е!“ После виждам Ван Гог, но аз не знам, че е Ван Гог, че има изкуство, че се рисува. Изкуство се прави от изкуство. Виждаш нещо и си казваш: “И аз мога!“ Но е важно да имаш някакъв пример.
Дъщеря ми в Париж сега става на 12 години и със страшно удоволствие отива на училище, обожава учителите си и приятелчетата си. Те са млади хора, много съвременни, но казва: “Не ми се ходи в часовете на учителя по рисуване. Не ми харесва, не ме вдъхновява!“ Без желание нищо не става!
-Как ще коментирате навлизането на изкуствения интелект в изкуството?
-Не-е…! Това в изкуството ще е от ден до пладне. Имам нос за оригиналност! Зададох задача на ИИ да направи Николай Панайотов и той даде на заето… Не може да ме имитира. Получават се едни кичозни, доста неестетични компилации. Виждам, че има бум към изкуствения интелект. Имам колеги, които са в паника от неговото навлизане, особено в модната реклама в Париж, където преди имаше модели. Имам приятел фотограф, имаше голяма модна агенция и в момента фалира, защото ИИ генерира някаква среда и ти не можеш да различиш дали това е истинско или не е. Но не мисля, че ще просперира този начин.
В моята област през 90-те години дойде концептуализма. Имам познат колекционер, който на базата на писоара на Марсел Душан иска да му изпратя една тоалетна чиния от моите. Защото Душан превърна писоара в изкуство, а аз рисувам върху тоалетна чиния.
При концептуализма не е важно как го правиш, а каква ти е идеята… И от идеята се правят едни огромни текстове от куратора, който се явява по-важен от художника. Той обяснява идеята на художника по време на представяне на изложбата и ти, който си техен автор, влизаш в едно пространство и се чудиш какво правиш там, защото изкуството е изгубило своя визуален празник, а е станало мисловно.
Но в момента в Париж отново се търсят преподаватели по рисуване на голо тяло, т.е да се прави изкуство на ръка. Ръката е най-директната протеза, която ще прекара мислите и персоналната автентичност. Във време на този бездушен, изкуствен интелект мисля, че човекът ще си остане човек! Аз вярвам в това!
Новите технологии помагат. На мен ми е по-лесно да вляза в Гугъл, отколкото да търся справочници, да ходя в библиотека, да търся биографии на автори. Гугъл ми върши добра работа. ИИ също ми помага, когато му задам въпрос. Но това, което не ми харесва е, че се опитва да ми се хареса, което за мен е подозрително. Там, където ми намирисва на търговия веднага се оттеглям!
-Не мислите ли, че Вашата изложба може да вдъхнови архитекти – дизайнери?
-Имам вече обаждания от архитекти, които работят интериорен дизайн, бани… Работя с тях защото имплентират моята живопис в интериорите си.
И все повече хора, които имат и финансови възможности, правят уникални минималистични пространства в духа на съвременната архитектура, интегрирайки произведения на съвременното изкуство. Този дизайн, който е изчистен, минималистичен, но в същото време еклектичен, привлича архитекти и колекционери.
Те са ентусиазирани от тази изложба, но това нещо е още много ново. Ще видим как ще се развие… Но вече има хора, които искат да ги купят не само като произведение на изкуството, но и да си сменят мивката с мивка „Панайотов“.

Николай Панайотов e роден през 1956 г. в град София. През 1983 г. завършва стенопис в Художествената академия в София, където от 1983 до 1990 г. преподава същата специалност. След 1990 г. се установява в Париж, където Френското министерство на културата му предоставя ателие. Има множество реализации в обществени пространства, като най-значителни са 200 кв.м мозайки (1988 г.) и театрална завеса в Дома на културата в Севлиево. Прави поредица изложби живопис в галерии в Париж, Белгия и Люксембург, Германия и САЩ, Националната галерия и Галерията за чуждестранно изкуство в София. Създател е на сценографията и костюмите за цикъла на Вагнер „Пръстенът на нибелунга“ за Софийската опера. Продукцията в момента гастролира в Германия и критиката там я определя като „сензационна“ и „най-красивият Пръстен на Вагнер“. В последните години твори и живее между ателието си в Париж и Бялото училище в село Стоките, България.