Димитър Ножаров: “Алпинизмът е осъзнат избор, изпитание на волята, себепознание, адреналин, но риск има винаги. Планината никога не трябва да се подценява!”

– Събрахме се приятели с общи интереси. Миналата година с част от групата изкачихме най-високия връх на Атласките планини в Мароко – Джебел Тубкал (4167 м). След това се роди и идеята за Монблан – най-високият в Алпите и в Западна Европа. И се организирахме, бяхме четирима – Ивайло Стойчев, Димитър Димитров, синът ми Николай Ножаров и аз.

– Бил си рейнджър, изкачването на върха ли беше поредната ти мисия?

– Военната ми служба премина до голяма степен в подготвянето на планински части. Още като ученик се занимавах с планини, алпинизъм и туризъм. Тези умения способстваха военната ми служба като офицер да премине по най-интересния и романтичен начин. Постоянно имаше учения по планини, дори и в далечни държави – Швейцария, Афганистан и т.н.

Имам 15 години военна служба, мина като миг. Служих в 68-ма бригада „Специални сили“ в Пловдив. Тежка служба, не случайно след 15 години ти дават възможност за пенсиониране. Но наистина интересна, нямаше и ден, еднакъв с предходния. Колкото и странно да звучи. Честно казано, приключих военната си служба с носталгия.

– С носталгия!? Бил си на военни мисии, видял си толкова смърт?

– Да, така е. Най-тежката и продължителна мисия бе в Афганистан. Шест месеца бях в столицата Кабул като охрана на летището. Посетих доста интересни и рискови места, бях в зоната на бойните действия и действително видях цялото безумие на тази безкрайна война, в която са загинали хиляди през годините и въпреки това резултат няма. Това е едно от черните петна на земното кълбо. Но все пак, ако не бях отишъл на мисия, щеше да ме е срам да кажа, че съм бил военен.

– Колко е страшна войната?

– Войната не е страшна за военните, а за цивилните. Там всеки ден виждаш жени, деца, стари хора, пострадали косвено от войната. Второстепенните жертви са много по-страшни от военните и много, много повече. Бях в Афганистан през 2010 г., осем години са минали оттогава, конфликтът започва десетина години преди това, и днес ситуацията е същата, даже и по-сложна. Скоро прочетох, че жертвите, които Америка е дала за тези 20 години, са над 2 500 човека. Преди това Русия за 10 години присъствие е дала около 12 000 жертви. И това са само военните жертви. А цивилните… О, те са в пъти повече. Това са деца с ампутирани крайници от мини, бомбардировки, които израстват в тази враждебна среда, знаейки че имат постоянен враг, и подемат завещаното от дядовците и бащите им – да воюват срещу някой. Хората като слушат за войната, си представят как големи войскови подразделения се бият един срещу друг, но не – там войната е скрита. Най-вече срещу цивилното население, борба за власт, земи, наркотици и т.н. Не мисля, че войната ще има край.

– Да спрем с войната до тук. Как се запали по алпинизма, как се насочи към покоряването на планински върхове? Какво те дърпа нагоре?

– Много хора не го разбират и това е нормално. Това е едно огромно изпитание на воля, на физическа подготовка. Бях в седми клас. Когато Христо Проданов изчезна в Хималаите през 1984 г. при изкачването на Еверест, аз и няколко мои съученици, силно се впечатлихме и започнахме да се интересуваме какво е това алпинизъм. С едно въже от простир отидохме на Белия бряг, където си играехме на алпинисти. Видя ни един човек, нафута ни и ни прати в съществуващия тогава Алпийски клуб в Севлиево. Шеф беше Панчо Вълчев, който бил включен в разширения състав за изкачването на Еверест. Всяка събота и неделя имаше прояви. Но родителите ми не знаеха, алпинизмът винаги се е приемал за рисков спорт. С всяко ходене се запалвах все повече и повече.

– Трудна ли беше мисията до Монблан? Това, че си бил рейнджър, помогна ли ти?

– Ако беше лесно, нямаше да отида. Там човек се стреми да превъзмогне себе си и нормалните битови неща. Нито храната е като храна, нито спането е нормално. И после, когато се върнеш в реалността, осъзнаваш много неща. Осъзнаваш колко ценни са малките, дребните нещица.

– Казват че екипировката спасява живот. Бяхте ли добре подготвени?

– Да, бяхме. Винаги съм се чудел как едно време са воювали войниците, с каква техника, както и с каква екипировка първите алпинисти са тръгвали да покоряват най-високите върхове. Несъизмеримо е със сегашните супермодерни дрехи и съоръжения за алпинизъм. Въпреки това и едно време е имало жертви, и днес. Но това за мен е по-скоро подценяване и един вид опит да се достигне колкото се може повече до невъзможното.

Човек не бива да надценява възможностите си, без излишни рискове или подценяване на планината.

– В тази връзка, възможно ли е Боян Петров да е подценил най-ниския от осемхилядниците Шиша Пангма?

– Колкото и човек да е подготвен, екипиран, винаги има неща, които в тази недружелюбна среда могат да костват живота ти. Но това е нещото, което привлича всички търсачи на силни усещания. Година преди инцидента, Боян гостува в Габрово, където представи дебютната си книга. Получих автограф и му пожелах той да е първият българин, за който един ден ще напишат: „Подвиг, който само може да бъде повторен!“. Четох статия с такова заглавие, когато италианският алпинист Райнхолд Меснер стана първият в света, покорил 14 осемхилядници. Той е и първият човек, изкачил самостоятелно връх Еверест без кислороден апарат. За мен той беше велик, идол. Боян беше близко, но уви съдбата реши друго.

– А ти колко планински върхове си покорил?

– В България няма връх, който да не съм изкачил, някои по много пъти. Този, с който най-много се гордея, е Килиманджаро в Африка. Три дни път, много сложна организация за изкачването, голяма надморска височина – 5895 м, но там няма технически трудности, трябва да се справиш само с височината. Това беше през 2006 г.

– По-трудно ли беше от изкачването на Монблан?

– Трудно беше, но друг вид трудност. Коренно различни са, макар че Монблан е по-нисък. Килиманджаро се намира на екватора, минаваш през всички георафски пояси и ширини, от тропическата джунгла до вечните ледове, в рамките на три дни изкачване. Когато тръгна да изкачвам върхове, го правя за максимално кратко време. По принцип за върхове над 4000 метра си има система за постигане на климатизация, която обаче ние, притиснати от време и финанси, пропускаме. И така на ден трябва да преодоляваме жестоки денивелации.

– Със сигурност това е голям шок за организма?

– На тази височина има липса на кислород, появява се главоболие, нощите са безсънни, движението е като в омая, в замаяно състояние, което при добра климатизация е безпроблемно. Но искаш ли в рамките на три дни да стигнеш почти 6 000 м, няма как да се получи.

Преди да предприемем изкачването на Монблан, имахме целенасочена подготовка. Направихме няколко скоростни изкачвания на Ботев връх, над 1 000 м денивелация в рамките на деня, което много помага, с колоездене – големи изкачвания и спускания. Отиването Севлиево – Крушево – Младен – яз. „Ал. Стамболийски“ и връщането е с почти 1 000 м положителна и отрицателна денивелация. Човек трябва да бъде подготвен. Убеден съм в това, доказа го и Боян Петров и въпреки случилото се с него, всички знаем колко добре подготвен беше той. Да, загина за съжаление, но той направи неща, които никой друг българин не е успял. Неговата подготовка беше именно такъв тип изкачване – от София до местността Копитото на Витоша, което е около 1 000 м денивелация. През 1-2 дни изкачване с 10-килограмова раница на тази денивелация, ти помага да се справиш по-добре с височинната болест. Алпинизмът е цяла наука. Всичко е време, упоритост и постоянство.

– Изпитваше ли страх? Сигурно той е бил съчетан с вътрешното чувство на вълнение, но предполагам няма как да не се страхуваш и да не бъдеш предпазлив, когато поемаш към неизвестното?

– Няма как да не се страхува човек. Страхът означава, че си подготвен, защото знаеш от какво трябва да се страхуваш. Бях притеснен, защото синът ми беше с мен. 18-годишен е, не е малък, катерили сме и други върхове заедно. Той е качвал най-високия връх на Румъния, Олимп в Гърция, но не и връх от такава класа. Страхът те кара да бъдеш концентриран. Трябва да внимаваш на всяка крачка.

– Казват, че щастието от достигането на заветната цел продължава само няколко минути? Колко време стояхте на върха?

– При нас беше 10 минути. Сутринта, в 06:10 ч. бяхме на върха, при минус 10 градуса, вода и храна – всичко беше замръзнало. Един бърз поглед от най-високата точка на Алпите, няколко снимки и започва връщането обратно, знаейки какво те очаква. Но това усещане действително е щастие. Монблан е комерсиален връх, труден е, но според статистиката, на ден, от месец май до края на септември, между 100 и 200 човека опитват да изкачат Монблан. Това е и причината за многото нещастни случаи. От началото на годината по маршрута, по който минахме, имаше 15 инцидента с фатален край. 95% от тръгващите да изкачват върха, отиват с водачи. Но за мен не е същото. Всеки, който се занимава с алпинизъм и има вяра в себе си, може да прецени дали ще успее да се справи без водач. Изключително вълнуваща бе подготовката от най-малкия детайл, от тръгването, с какво и как, до достигането на базовия лагер във френския град Шамони, меката на алпинизма във Франция, с резервации и т.н. Така приключението е по-сладко.

– Как премина изкачването на Монблан?

– Има една подробност. За да предприемеш изкачване на Монблан, трябва да имаш резервация в Гуте – една от най-високите хижи в Алпите. Намира се на ледника, на 3 817 м. Хижата се резервира само през сайт, записването започва на 12 април и предвид капацитета й, който е 120 места, трябва да си бърз. Направихме резервацията за 19 август. Всичко бе на риск, ако времето беше лошо, нямаше как да тръгнем.

В 07:30 сутринта на 19 август тръгнахме от Шамони с лифт, за да се изкачим още по-високо – на 1 800 метра. След това хванахме зъбчатата железница, която ни качи на 2 300 м надморска височина, все едно на връх Ботев. След тази точка започва пешеходният класически маршрут до Монблан. Минахме през хижа Тетрус, която е на 3 167 метра. Оттам се отправихме към опасния Голям кулоар, където има жестоки и смъртоносни каменопади, вследствие на глобалното затопляне. Там през половин час падат тонове камъни, без екипировка – каска, ледокопи, котки и т.н., е немислимо. Кулоарът е едно от най-опасните места, представлява улей със 75 градуса наклон, дълъг 30 метра, който трябва да се пресече точно през средата. В най-горната част скалите граничат с ледника и вследствие на разтапянията падат огромни камъни, попадаш в обсега на смъртоносна каменна лавина. Буквално преминаваш като въжеиграч.

След като преодоляхме този кулоар, се изправихме пред второто препятствие – 400-метровото скално изкачване до хижа Гуте (3 817 м). Пътят минаваше през скали, много тежък маршрут. Стигнахме до хижата, където трябваше да пренощуваме. Но така и не успяхме да заспим, въпреки умората, вследствие на голямата височина, която изкачихме само за ден. Просто лежиш, след часове катерене в студа е истинска почивка. Не става дума за спане, а просто да отпочинеш, преди да тръгнеш към върха.Ориентирахме се по другите планинари. На такива като нас, изкачващи върха сами, без водачи, не се гледа с добро око. В 01:30 ч. през нощта, без часовник да звъни, цялата хижа е на крак и започва подготовка. Час по-късно тръгнахме нагоре, през ледника, последните 1 000 метра денивелация до върха. Там, почти всеки ден, вали сняг. Задължително е движението с въже, на голямо разстояние. Пътеката, партината, по която вървяхме, бе осеяна със снежни бездънни пукнатини. Минахме през основната част на ледника и достигнахме стръмните снежни ребра. Движехме се буквално върху един триъгълник. Успяваш да се задържиш с котките, ледокопите и се надяваш да не се подхлъзнеш и паднеш. В 06:10 ч. сутринта бяхме на върха на Монблан.

– Каква е гледката от върха?

– Да видиш слънцето как изгрява там, на върха, е нереално. Всичко е тъмно, виждаш светлините от населените места, появява се тази червена линия и за секунди всичко става светло. Не случайно всички държат да се качат на върха, когато е изгревът. Тогава и възприемането на мястото и усещанията са най-силни. Уникална красота е, всичко е в сняг, затова е наречен Монблан, в превод „бял връх“. Полегато е, неравно. Има място да застанат 20-30 души.

– Вярно ли е, че обратното спускане е много по-трудно от изкачването? Понякога да се върнеш се изисква много повече воля.

– Така е. Не трябва да си вложил всичките си усилия в изкачването, защото има и връщане. По-добре да се откажеш малко преди върха. Изкачването не трябва да е самоцелно. Повечето нещастия стават именно по време на слизането от върха. Човек е уморен, бърза да слезе от това негостоприемно място и допуска грешки, често фатални.

– Имахте ли трудности?

– За щастие всичко мина леко. Справихме се. След като на връщане преминахме през опасния Голям кулоар, се поздравихме за успеха. И там горе, на върха, също бяхме щастливи, но знаехме, че ни предстои да се върнем обратно.

– Казват, че всяко изкачване учи на нещо ново. По-мъдър ли се върна от Монблан?

– От всяко нещо човек трупа опит. Планината никога не трябва да се подценява. Не бива никога да забравяме това. Нещастията стават бързо. Да, някой сигурно ще каже: „Ами, защо отиваш, след като е рисковано?“. За мен, когато нещата са обмислени от всички гледни точки, преценени, дали ще си на военна мисия, на планинска експедиция, караш кола или колело, рискът е един и същ. Да, има неща, които не зависят от нас, но такъв е животът.

– Какво ти дава алпинизмът?

– Адреналин. За един е едно, за друг – друго. За мен – да стигна този най-висок връх, да преодолея всички опасности, трудности, да се върна жив и здрав, доволен, че съм се справил, благодарение на уменията си. Следвам правилото на петте „П“ – Перфектната подготовка предотвратява провала на представлението.

– Грешно ли е да се казва, че покоряваш връх? Не можеш, казват някои, планината е по-силна от теб.

– Е, не стигам чак до философски размисли. Нали тръгвам, за да изкача съответния връх, това е целта. Да, има някои, които отиват, за да получат енергия, аз не съм от тях.

– Накъде сега? Каква е следващата Ви цел?

– Не знам още. В нашата група тези идеи се раждат спонтанно. Някой подхвърля например „Дайте да отидем на Арарат, най-високия връх в Турция – 5 137 м“. Много идеи имаме, но не всички можем да осъществим. Така спонтанно се роди и идеята да изкачим Монблан. Бяхме през януари на хижа „Васильов“, от дума на дума, мислейки кой връх ще изкачим тази година, някой каза ей така – Монблан.

Миналата година изкачихме Джебел Тубкал, както го наричат гръмоотвода на покрива на Северна Африка. Той се издига на 4 167 м над Мароко, нямаше много технически трудности, но предвид държавата, в която се намирахме, съчетано с пустинята, височината, снега, беше доста интересно.

Искам да изкача и по-високи върхове. Искам да видя Еверест отдалеч, не държа да го изкачвам. Не ми е самоцел. Просто да го видя с очите си, макар и отдалеч. А коя ще е следващата ни цел – предстои да видим.

– Успял си да запалиш и сина си Николай, а той е едва на 18 години?

– Той е запален по колоезденето. Не искаше и да чуе за катерене и алпинизъм. Но аз исках да го запаля и с времето лека-полека прояви желание да идва с мен, да се учи. А след изкачването на Монблан вече е много запален.

– Какво си казахте, когато се качихте на върха?

– Физически Ники изглеждаше зле, но адреналинът явно го вдигна. На връщане даже потичваше надолу. Когато бяхме на 4 000 м кипеше от енергия и ентусиазъм, но малко по нагоре, на 4 400 м, се почувства зле.

Какво му казах ли? Казах му, че никога не трябва да парадира, че е в отлична форма и знае всичко. Човек трябва сам да преценя силите си и да не се опитва да надскача възможностите си, застрашавайки живота си. Е, прегърнахме се и се поздравихме!

– Какво те държи по време на дългите изкачвания, какви мисли нахлуват в главата ти, мисли за близките или…?

– Опитвам да се концентрирам. Бях водач на групата ни, което безспорно е огромна отговорност. В една свръзка е голяма ролята на първия и последния. Аз бях отпред, Ивайло Стойчев – последен. Мислех само за техническите аспекти на изкачването. Няма как да мислиш за друго.

– Вярваш ли в Бог?

– Аз съм от поколението, на което забраняваха да вярва в Бог. Ходя на църква по-скоро от уважение.

– Имал си много трудни моменти, особено на военни мисии. Как тогава си се събирал и продължавал напред, без вяра?

– Да, имал съм трудни моменти. При едни такива проблеми винаги търся какъв е първоизточникът – аз ли съм сбъркал нещо, надскочил ли съм се. Човек трябва да познава себе си и да знае какви са му възможностите. И в мисия, когато сме имали тежки моменти, сме разбирали, че проблемът е в нас, не в нещо свише. Има една приказка „Помогни си сам, за да ти помогне и Господ!“, много е вярна.

АВТОР: Десислава Димитрова