Днес 75 години празнува поетът Димитър Васин. Достолепна годишнина за един необикновен човек на изкуството, отключил сърце и душа за поезията. Той е майстор на перото и нежния стих. На поезия-изповед, поезия-диалог, поезия-памет, поезия-зов за преоткриване. Наскоро на бял свят се появи новата му книга – „Пътечка по стръмното“, изстрадана… За един живот, посветен на писането в рими и равносметката от всичко преживяно – на четири очи с поета Васин.
– Честити 75 години, поете! Как се чувстваш, с какви мисли посрещаш тази забележителна годишнина?
– Ха, лека-полека, без много да бързам, стигнах 75-годишнината. Надниквам и аз към себе си. По своему:
Преброи ли зимите, Димитре?
Заболя сърцето ти от младост.
Младостта е малката ти хитрост –
да докажеш, че живя на клада…
Кладата – мисли, чувства и всичко мое, съм складирал в сърцето си. Оказа се, че е издръжливо на огъня. Кръвта понякога възвира от топлината му. От неугасването му. Че никога не съм го забравял празно. Никога не съм го оставял без обич…
Време е да поразтръскам пак житейското си дърво. Ще издържи. Ще паднат загнилите и недобрите му плодове. До корена. А после ще се превърти всичко. Ще доизрежа и изсъхналите му клони – нали така са ме учили. Пак и пак – дано, ще побелее от плододаващите цветове. Бели и лилави. Вълшебни. Очаквани! Е, може някога камък да захвърли някой по мене. Но нали народът казва, че камък се хвърля по плодно дърво. По върба никой не замахва с камък. От нея – ни плод, ни сянка…
Мисля си – с каквото и колкото съм понесъл, здраво и трайно като плод, ще мога ли да спра пред всяка врата, зад която също цъфти и дава плод обичта…
– Животът на твореца не винаги е само нагоре, има и мъка, разочарования, самота. Доволен ли си от живота си, от постигнатото, преживяното?
– Какво значи да си доволен? Да забравиш, че дървото ражда, ако му даваш всичката си любов?! Да оставиш сърцето си само с въглени? Да не провериш хлъзгавото на пътечката нагоре? Да забравиш, че има слънце и в самия тебе?… Може животът ти да е къпан в сълзи, може да не си успявал понякога с близостите, може да си бил сам и сред хората…
Разочарованията и самотата са проверка. За живота. За постигнатото в него. И за преживяното…
Писаното слово тръгва от белезите. И от обичта…
– Щастлив ли си?
– Щастлив? Да!!! Щом още пазя и нося в себе си детето. Щом още не съм изпразнил сърцето си и ми се обича още. Още може и някоя красива щуротийка да сторя. Какво че подпирам днес небето с бастуна си?!
– А какво значи за теб семейството? Има ли за какво да кажеш „благодаря“ на съпругата, на сина си… на вече покойните ти родители?
– За мен семейството е съзвучие с всеки мой стих. И с всеки мой миг. Римата е красотата и хармонията на продължението… Спокоен съм за корените. Синът ми е с яки корени – може да запази по-високото дървото. Пък нека да го брулят студ и бурани. Нека завистта да е само предизвикателство за още по-високото…
През миналата година издадох две книги – едната, посветена на съпругата и сина, другата – на починалите ми родители. Едната „… и в най-своята есен“, другата – „Вкоренено мълчание“. Мълчание, с което бях вчера, днес съм, надявам се ще бъда и утре…
Преди години съпругата и синът изстрадаха физическото ми оцеляване. Ако не бяха те, да бях залинял и духовно…
– Каква е тайната на успеха, ще се съгласиш ли с думите, че той е 99% усилие и 1% талант?
– Никога не съм приемал и съизмервал нещата с проценти в естетическата сфера. И ако все пак трябва да спомена цифри, то те ще са 100 процента усилие и 100 процента талант. Другото е метафора…
– Празнуваш 75 години с нова книга – „Пътечка по стръмното“. От какво се вълнуваш, какво споделяш?
– Вълнувам се преди всичко от пътечката. Във вярната посока ли е? Има ли какво да събера по нея за сърцето си? За огън ли е? На тази възраст ще мога ли да стигна до всичко,на което искам да му дам обич? Не крия нищо, ако то е красиво и полезно. И моята отворена врата чака истинско мъдро пристигане… Нагоре! Нагоре! Нагоре! Пътят и на смъртния, и на безсмъртния минава през смъртта…
– Коя по ред е тази книга? Няма да е последната, нали?
– Двадесет и седмата е. Но това не е важно. Важното е какво казвам на читателя и към какво го приобщавам… От всичките ми книги две са електронни и една е за деца. Много ми се иска да стигна и до още една за деца. Много…
– Казваш: „Пътечките са две – по равното и по стръмното. Всеки сам избира по коя от двете да тръгне…“ Ти коя избра? Вървиш ли по нея и днес?
– Винаги съм вървял по нея – подсказал съм я в заглавието на книгата. Изстрадвал съм я. Подавал съм ръце по нея. До сълзи ще съм радостен, ако синът я превземе до края й… Светът е оживявал, защото не я е оставял сама и незаета. Горе никога не е било празно…
– Като събра в едно всичко писано за теб и творчеството ти през годините, рече ли си „Ех, и аз съм дал нещо на света…“ А то безспорно не е малко.
– Дава се нещо някому, ако той го очаква. Знае ли човек житейското му дърво с колко ще се отрупа?! И с какво ще натежи?! Всеки, всеки дава нещо. Макар и прашинка да е. Думите, писаното слово също е очаквано.
– Кое е най-голямото ти житейско вдъхновение?
– Обичането. И обичаното…
– Как пишеш стихове – спонтанно или след обмисляне и работа над листа?
– Може ли да обясниш обичането? Възвира кръвта ти и тръгваш след нея. При мене е като в живота – естествено и необяснимо…
– Ще те върна назад в годините, в детството. Какво те провокира да започнеш да твориш и как откри поета в себе си?
– Нито съм се търсил осъзнато. Нито съм се откривал като поет. Просто ме опияняваше зеленината, която раждаше и продължаваше живота край родната ми къща. Гмурках се в слънчевите лъчи, които играеха по сипеите над село. Впивах очи в Балкана и в Ботев връх срещу стаята ми. Беше ми лудо и хубаво на душата. Ако това ме е провокирало?!… Що се отнася до самооткриването ми като поет, ще кажа убедено, че още се търся…
– Най-близките ти хора по дух? Кои са твоите духовни учители?
– Някога, когато започнах да търся помощта на някои водещи литературни редакции, все ми отговаряха да чета и да се уча от този или от онзи. Не им се доверявах напълно. Исках мъжки да приличам като пишещ само на себе си. И… дойдоха най-истинските трудности. Най-истинското творческо търсене и живеене…
– В какво успя и в какво не? Каква е равносметката ти за този дълъг и съдържателен живот?
– Глупаво ще е да претеглям непретеглимото. Слаб съм и по житейските сметки. Стига ми, че мога и че обичам. Всяка врата ми е очакване…
– България преди 10 ноември или днес?
– България винаги! И завинаги!
– Какво те радва и какво те натъжава най-много в сегашното време?
– Радва ме движението. Натъжава ме бездуховността…
– В какво вярваш?
– Вярвам в Човека! Не в маймуната!
– Какво научи за тези 75 години живот?
– Че пътят наистина и на смъртния, и на безсмъртния минава през смъртта..
– Какво си пожелаваш?
– Поне още 75 години. Но изживяни по същия начин. И да не забравям никоя врата. И никоя обич!!!…
Зареждане ...
