– Поглеждам към книгата и първото, което привлича вниманието, е корицата и текстът към нея.
– Така е. На книгата са записани няколко реда от писмо, което Пеньо е писал в Добромирка през юли 1946 година. Това значи, че е бил на 16 години и е още ученик. Те гласят: „Кога е Петровден? Това е именният ми ден. Пуст опустял. Не го зная. Не ми и трябва. Друго е важно, ще стана ли писател? Трябва да стана. Има да кажа и да дам нещо на човечеството и на обичания мой трудов народ”. Усещате ли, с какво измерение на духа и на мисленето е казал това? Думите, с които той търси кореспонденция с народа и общуване с човечеството. Още на тази възраст нещо го е отличавало от връстниците му. И това нещо е рецептура за улавяне на времето.
– Какво Ви накара точно тези редове да изберете от писмото за корицата?
– Тези редове много силно ме впечатлиха именно с тези измерения, които той поема още тогава. С жаждата да има близостта на народа и на човечеството, защото е бил сигурен, че имал нещо да каже. Както го и казва по-късно. Затова Пеньо нито е на Добромирка, нито е на Севлиево, нито на Димитровград, където най-много го почитат. Той е на България.
– Силни думи, но като поет Пеньо Пенев дори не присъства в учебниците.
– Вярно е. И това не е само с него, но и с много други автори. Той от учебника може да изчезне, но от сърцето на човека – не може! Убеден съм, че един ден ще се завърне. Ще спомена нещо, което може да учуди мнозина относно това дали да се изучава Пеньо Пенев или не. Знаете ли например, че в Англия 10 години парламентът спори дали да влезе в учебниците Шекспир. А при нас се намерил някой пикльо, който не знае дълбочината на творчеството му. Ние не познаваме Пеньо Пенев и затова така се отнасяме към него. А някои пишещи съм убеден, че се страхуват от него и днес. Кой ще надмине „Дни на проверка“ или както е първоначалното име на поемата „Сто възела“? Смятам, че тези сто възела ще има да ги развръзваме още много години. До 85-та годишнина не сме ги развързали, та не знам докога.
– Много думи са изприказвани за Пеньо!?
– Настина много недомислици са изречени към нашия край и отношението на Пеньо към родителите му. Все неща, които не са верни. Няма човек, който да не обича родителите си. От къде накъде ще му ровим в битейните детайли, които не го очертават истински. Ние трябва да го търсим в поезията, а не какво е говорил.
– Какъв е в поезията си?
– Много напред от поколението си и в това се крие неговата трагедия. Не глупостите, които се споменават за него. По-скоро неговата диагноза е несъответствие на идеала с действителността.
В този ред на мисли ще Ви кажа, че един път, след като бяхме говорили с моя син за Пеньо и четохме „Дни на проверка“, той ми разказа, че съществува в природата ято птици, което убива всеки ранен или неспособен да се движи в групата. По-интересното е, че ако водачът много избързва и отива напред, ятото намира начин и убива водача. Точно с тази метафора, мисля, се описва трагичното при Пеньо. Дори аз като пишещ човек си мисля, че на Пеньо са му и завиждали.
На Пеньо обаче не може да се отнеме височината, както височината, на която се намира паметникът му в Димитровград. Не знам кои севлиевци са го виждали, но аз имах щастието и нещастието да присъствам на преместването на гроба на Пеньо Пенев. От Химкомбината в Димитровград до местността Габъра, където той пожелава да бъде погребан, та от там да може да вижда Димитровград и хората. Спомням си как неговият приятел Усин Керим гледаше нагоре към височината и сякаш питаше дали сега някой може да застане до него и да го закача. И до ден днешен височината е само негова. Няма и вероятно няма да има скоро поет, който да излети по-нагоре.
– Какво Ви подтикна да напишете книгата „Изкупление“?
– Вероятно фактът, че костите му бяха побрани в едно малко ковчеже, а аз носех Пеньо в себе си като вселена. Той беше населил най-голямата вселена на тази земя, най-живата и пулсираща. Беше населил сърцето на човека. Преди 80-годишнината му бях написал стихотворение за него. Тогава се роди идеята дали не бих могъл да напиша цикълче по стихове на Пеньо. Опрях се на негови четиристишия. От стихове, които не се изучаваха, но които са може би най-истинската му поезия, най-човешката, най-драматичната, най-огнената. Така се родиха десетина стихотворения, които по обем не са малки.
– Какво е интересното при тези стихотворения?
– Че в тях съм търсил пеньовата ритмика и метрика. Исках да ги направя като диалог с него, в който споделям и аз за своето време и не може да се разбере докъде е Пеньо и докъде съм аз. Освен стиховете се роди и поема, която написах на един дъх. Доста голяма и пространна. Това беше вече моят плач, моята прегръдка, моята признателност, че съм имал възможността да си поговоря насаме с Пеньо. Проумях, че за Пеньо не стига само една ватенка, дори да е работна. Още много неща трябват, за да си Пеньо, които ги нямаме.
– Познаваше ли Пеньо Пенев лично?
– Лично не. Той се самоубива 59-та година, а аз 58-ма дойдох в Севлиево. Нямах възможност да го срещна. Но се наслаждавах на неговата чувствителност в стиховете, характерна за Предбалкана. Влечаха ме. Дори си позволих да си купя ватенка и я напръсках с вар, да иглежда работна. С нея посещавах заведения и ресторанти. Дразнех много хора, но разбрах, че ватенката не стига да си Пеньо Пенев. Трябва истински живот, много обич, отдаденост и мисъл за далечината.
– Стихосбирката е библиофилско издание и с интересни илюстрации.
– Това е 22-та ми книга и се радвам, че беше одобрена от сина на Пеньо Владимир Пенев и редактора ми Анжела Димчева. Той илюстрира текста с 12 рисунки. Те предизвикват с трудността да бъде открит образа на баща му, а той всъщност присъства малко по-съвременно, по-абстрактно и по-напред.
– Няма как да не попитам за скритото послание.
– То всъщност може да бъде прочетено още на втората страница. Това е автографът, който дълго мислих и под който са поставени моят подпис и подписът на сина му. „Нека вярата не оскъднява“.
– Смяташ ли, че книгата намери своя път към читателите?
– Мисля, че намери, защото аз споделям някои от стиховете си в социалната мрежа. Разбира се, там до крайност не може да се вярва. Тя вече предизвика голям интерес в цяла България. Посетих Габрово, с нея бях в Чирпан, София, Ботевград, Димитровград и други градове. За годишнината на Пеньо Пенев аз дадох това, което се задължих да му дам.
– А какво ново ти предстои?
– Скоро излизат от печат мои две нови книги – „… и в най-своята есен“ и „Вкоренено мълчание“. Първата е посветена на семейството ми, а втората е в памет на родителите ми.
Зареждане ...
