ДОЦ.Д.Ф.Н. ГЕНО МАТЕЕВ
Историкът Димо Тодоров, родом от с. Малък Вършец, си отиде от този свят преди по-малко от година, на 5 август 2018 г. Работил е в Димитровград и Габрово като директор на Окръжния исторически музей. Остави след своя съдържателен творчески път три музея – в с. Сенник на Дан Колов, в с. Добромирка на поета и негов съученик Пеньо Пенев и в Габрово – на Митко Палаузов и семейството му. Издаде редица свои книги – за Пеньо Пенев, Дан Колов, капитан Никола, Марин Попов, д-р Цървуланов и др., краеведческа литература, очерци и десетки статии. И сега, дори след неговата кончина, излизат негови материали във вестници.
Димо Тодоров не успя приживе да издаде две свои книги. Едната е за работата му в Димитровград, а другата за озеленяването на града и забележителната дейност в тази сфера на един талантлив професионалист. Неговият син – професор Михаил Тодоров, математик в СУ „Климент Охридски“, издаде последните трудове на баща си, засвидетелствайки своята обич и признателност.
Едната книга е озаглавена „Седем димитровградски години – 1955-1962 г.“. В нея Димо Тодоров, с присъщата му всеотдайност и идеализъм, разказва за първите стъпки в професията като историк, изпратен по разпределение от Комитета за култура в Димитровград. Назначен е за директор на градската библиотека. Приема работа в града-символ на бригадирското движение и съзидателния героичен труд на младежите със задоволство. Това са неповторими години за дръзновение и гордост да работиш за изграждането на родината. Димо описва младежкото си включване в живота на новия индустриален град, младежките си мечти и съзидателната приятелска среда на почтеност и любов към труда. Особено приятно е изненадан от срещата и общуването със своя съученик от Севлиевската гимназия, поетът с ватенка Пеньо Пенев. Старото им приятелство се обогатява в това време на възторг и съзидание. Време на строежи в района на три села, на съсредоточаване на кадри и работници, много от които обикнали новия град и останали в него. В книгата е отразено как се изгражда 35-хилядният град с първите заводи за цимент, за изкуствени торове, ТЕЦ Марица, учреждения, институции, комуникации, транспорт, учебни и културни заведения и др. В труда си Димо е представил героичното време на творчество, красота и добротворство, на безкористност и почтеност.
Втората книга е озаглавена „Озеленяването на Димитровград 1957-1971 г.“. В нея е отразен сложен и противоречив процес на изграждане на уникалното и мащабно озеленяване на младежкия град. Инициатор и реализатор на тази напрегната и специфична дейност е младият специалист – 27-годишният инж. Петър Георгиев Кочев, завършил специалността „Лесоинженер“ в СУ „Климент Охридски“. Неговото творческо вдъхновение е свързано с поддръжници и противници, недопускащи, че на карстови места, кариери и пущинаци може да се изградят паркове. Младият и талантлив инженер преодолява всички трудности и се оказва голям съзидател. Негов девиз е: „С упоритост и търпение всичко се постига!“.
Най-популярните личности в Димитровград тогава са поетът Пеньо Пенев и инж. Петър Кочев – зав.-служба „Озеленяване“ в Общината. За 20 години инж. Кочев създава три парка,квартални градини, озеленени булеварди, междублокови пространства. Оставя красиво озеленен индустриален град. Буди възхищение централната алея на града с езерата и фонтаните, първият планетариум в България.
На карстови места и дълбоки кариери инж. Кочев създава красивия парк-музей „Пеньо Пенев“ с паметници, водни огледала, мостове, дендрариуми, многото дървета създават свежест и прохлада. Красив и функционален е и паркът „Н. Й. Вапцаров“ с много портрети и надписи от цветя, красив дендрариум. Само в парка „Пеньо Пенев“ са засадени 15 000 бр. чер бор, брези и др. По думите на самия Димо Тодоров в Димитровград е останала светла диря от хората, вградили своя дух и сила за доброто на хората и прекрасен пример за обич към народ и родина. Това са други неповторими времена.
Поклон пред светлата му памет!
Зареждане ...
