Галина Николова
Ако беше жив, днес той щеше да навърши 89 години. Роден е на 28 януари 1931 година в Дебелцово. Има полувисше педагогическо образование. Бил е учител, но хората го помнят като журналист и писател. Докато пише материали за вестник “Росица”, създава и първите си книги. Не само колегите му, но и севлиевци го свързват с работата му като журналист и това е естествено – повече от 30 години от живота си Йовчо Симеонов работи във вестника, а от 1963 до пенсионирането си през 1991 година е негов зам.-главен редактор.
Образът му обаче би останал половинчат, ако не припомним, че освен смел и безкомпромисен в журналистическата си работа, Йовчо Симеонов бе и талантлив писател. Словесното му майсторство изпъкна още по-ярко, когато издаде книгите си „Врата без ключ”, “От извора”, “Спомен за “Титаник”, “Залезът на разсъмването”.
Като признание за всичко, което е постигнал в работата си, Общинският съвет в Севлиево му присъди Почетен знак на града. А ние, колегите му и съгражданите му, като знак за същото, нека го помним и не забравяме историите му.
Вместо спомен за него, предлагаме разказа му „История, в която аз съм главен участник“ от книгата му „От извора“, издадена през 2002 година.
История, в която аз съм главен участник
В живота на човека идва такова време, когато не му се мисли за идващия ден, защото не го очаква нищо интересно. Тогава той неусетно тръгва срещу стъпките си и усеща не само собствения си дъх. Заобикалят го сенките на близки и далечни хора, които са минали край него без да оставят знак, че ги е имало на този свят. Пишещият се старае да разгадае тяхното послание към идващите поколения.
Връщането в миналото е коварна и неблагодарна работа – крие много подмоли: говориш от името на другите, а всички те подозират, че искаш тебе да съзрат.
С това връщане в миналото се осъществява духовната връзка на новите поколения с предишните. Тъкмо на това се крепи светът. Знанията за доброто и злото се предават от поколение на поколение в една несекваща памет.
Казано е: вчерашните не могат да знаят какво става днес, но днешните знаят какво е станало вчера, а утрешните ще станат вчерашни.
И друго е казано: днешните живеят във вчерашното, но ако утрешните забравят днешното, това ще бъде нещастие за всички.
В сегашният ни живот мнозина се отрекоха с презрение от вчерашното. Казано е: тази нация, която се отрича от вчерашното – било то добро или лошо, няма бъдеще…
В края на януарска нощ на 1931 година мама събудила баща ми:
– До видело няма да изтрая…
Баба я дочула, скочила, навлякла фустата и палнала лампата. Дядо тъкмо се връщал с фенера откъм добитъка.
– Хайде, да те няма! – наредила му.
Имало неписан закон: замъчи ли се родилка, наоколо да няма мъже. Посочила му кърга до камината – дървена лопата с дълга дръжка за мятане и вадене на хляба от пещта. Трябвало да разрине пъртина до уличната порта. Щяло му се да попита нещо, но баба го избутала навън. А там от няколко дни се усуквала люта виелица. Размятал кърга, а работата му не личала – разринатото веднага било затрупвано.
Баба турила дърва в джамала, окачила големия бакър на веригата и се обадила окуражително на мама:
– Не се плаши, аз съм тука!
Баща ми се помайвал и го сгълчала:
– Покана ли чакаш? Тичай при стринка си Мота. Тази работа без нея няма да мине…
Баба Мота е жена на дядовия брат Моню, загинал през войните. Тя имала четири момчета и четири момичета.
Баща ми изхвърчал навън. От притеснение не посмял да я погледне. Скоро дотърчала баба Мота и запретнала ръкави.
До разсъмване у дома се събрали баби, лели, съседки. Мама пищяла в ръцете им. Под прозорците нещо изтрещяло и жените взели да се кръстят. Стволът на ябълката се спукал от студ, а това било лоша поличба.
Дядо размахвал кърга и попържал по навик – да не стоят попръжните му без работа. От време на време се навирал в мазето при бурето.
– Ей, мама му стара – викал развеселен – внук чакам!
На прелеза се показали чичовците Слави и Иван, синове на баба Мота. Предвидливо подали на дядо бардуче с греяна ракия и подвикнали:
– Хайде бе, какво става? – сякаш от дяда зависело моето раждане.
– Идва, идва! – успокоявал ги той.
Лесно е да се каже „идва“. За мъките на мама не идвал край. Часовете минавали, станало пладне. Чичовците Слави и Иван домъкнали през преспите знахарката-врачка баба Гана Зангърката. Дядо се сепнал: щом опитната баба Мота не могла да се справи и викат Зангърката, значи работата отива на зле. Забравил за мазето, мустаците му клепнали от лед, къргът останал забит в снега. Някога първата му жена също така пищяла и нямало кой да й помогне. Умряла при раждането на леля Пена. След година взел баба от Крушево да му гледа сирачето. Тя му родила момчета близначета, но те живели само ден-два. Свалил калпачето и започнал да се кръсти:
– Господи, какво лошо съм ти направил, че пак ме наказваш?
Леля Пена, дъщеря му от първата жена, изхвърчала от дома и се върнала с учителката Марийка Монева. Тя била учила и майка ми, и баща ми. Госпожата нагълчала бабите, че ще уморят родилката. Викнала на баща ми да търчи при съпруга й – даскал Божко Монев, и да потърсят помощ от града.
Единственият телефон бил в общината. С кого приказвал даскалът, баща ми не разбрал, но паднало голямо викане. Най-после отсреща разбрали каква е работата и обещали да изпратят шейна с акушерка.
У дома се успокоили, но за кратко. Взело да се свечерява, а нито шейна, нито акушерка. Даскалът отново завъртял ръчката на телефона. Отсреща се учудили – имало разпореждане и за шейна, и за акушерка. Ще са закъсали някъде из преспите! А в селото вече се приказвало за вълци. Дядо вдигнал по тревога братовите си синове. Захомотили воловете, грабнали брадвите. Слезли на шосето за Севлиево, стигнали до най-завеяното при градишкото ханче в Крапец. Върнали се посред нощ мрачни и премръзнали – ни шейна, ни вълци.
У дома работата не помръдвала. Мама вече нямала глас. Бабите чупели пръсти – такова чудо не били срещали! А уплашеният дядо ме гълчал:
– Тоя ще е тартор на инатчиите!
Чичовците го прибрали у тях да не замръзне. Бабите от махалата не мигнали цяла нощ.
На ранина дотърчала госпожа Монева:
– По телефона работа не се върши. Някой трябва да отскочи до града!
Дядо натъпкал кабзалийката и наметнал ямурлука. Баща ми побързал да ги грабне от него: със сакатия си от войните крак кога ще пристигне в града? Пък и кого познава там? Той нали работел в нашата селска кооперация, имал вземане-даване с разни хора.
Градищенското ханче и навесът до него били една голяма пряспа. С радост забелязал, че вятърът къса от комина пушек. Показал се ханджията дядо Ганю. Изненадан от жив човек в такова време, дръпнал го вътре да се стопли. Като разбрал на какъв е зор, рекъл:
– Лоша ти е работата, момче!
От седмица преспите пресекли всякакъв алъш-вериш. Стоял да варди хана, защото преди няколко дни заварил вратата разбита. Хората цяла нощ палили огън на двора и замеряли вълците с главни.
– Ела да ти покажа къде държа ключа, да не разбиваш и ти.
Стоплил се баща ми, но ханджията го подквасил със страх – вълчите глутници!
Баща ми сам си знае как е пристигнал в града по пладне. Обещалите шейна и акушерка рекли виновно:
– Щяхме двойно и тройно да платим, но никой не се нае да тръгне…
И там чули за вълците.
Баща ми разбрал, че на никого не може да се надява, освен на бай Пешо Късия. Той държал склад на едро и от него вземал стока за кооперацията.
– Брей, не съм за тази работа – разтревожил се човекът. – Но като няма кой друг…
Тръгнали от порта на порта. Отговорът бил един: „Да не съм луд да троша добитък в такова време!“ Стигнали до бай Весьо Евтимов. Той се поозърнал, виелицата насмитала снега на преспи.
– Момче, не е за пътуване… Но хората, ако чуят, че и Весьо Евтимов се е изплашил, повече няма да съм аз. Затуй ще тръгна – най-напред за тебе, а после – за мене си…
Поръчал да потърсят акушерката, докато той намери двуцевката за глутницата.
Баща ми заварил акушерката сополива. От няколко дни се церяла с нагорещени тухли. Първом отказала, а после, като разбрала за бай Весьо, омекнала:
– Първо ще си нагорещя тухли…
Но не станало нужда нито от акушерка, нито от шейна. В склада на бай Пешо Късия ги очаквала радостна новина: от Дебелцово се обадили по телефона, че детето се е родило!
Баща ми нямал търпение и ударил пак през преспите. Сам си знае как се е добрал до ханчето в Крапец. Стъпките на хаджията едва личали, човекът не издържал на самотията.
Стигнал на разклона за село и зърнал на баира откъм Колник шейни. Нашенци отивали на градищенската воденица. Като го видели накачулен със сняг, хората доста се позачудили. А той радостно им се похвалил, че ще черпи. Мливарите се спогледали и сдъвкали устни. Съседът Марин Черганев го укорил:
– Наборе, излъгали са те. Булчето ти бере душа. Като тръгнахме, видяхме поп Балтов да излиза от вас.
Баща ми останал на пътя като треснат. Разровил с крак снега и седнал на заледен камък. Виелицата го затрупвала, глутницата се обаждала откъм Крапец. Вълците вече не го плашели – страшното било в село.
Мама вече второ денонощие се мъчела. Нито поглеждала, нито приказвала. Повикали поп Балтов за свето причастие.
Бабите били много изплашени: ако пристигнела акушерка, ще ги обвини, че уморили родилката. А после – съдилища, глоби. Пратили наш съсед с шише ракия за общинския разсилен: да се обади в града на баща ми, че вече нямало нужда от акушерка. Скръстили ръце да чакат маминия край – Божа работа!
Разсилният, като разбрал, че бил измамен, отново позвънил да търси баща ми. От града му отговорили, че тръгнал за село.
Изглежда, разсилният бил съвестен човек, отишъл при госпожа Монева и й казал каква е работата. Тя дотърчала у дома и веднага разгонила бабичките. Досетила се защо не искам да се родя: не като всички нормални хора, а с краката напред. Така съм се пръкнал на бял свят в ръцете на госпожата.
Бабичките възторжено се развикали от тарпазана:
– Момче!
Дядо подхвърлил калпачето си, а вятърът го отвял в съседите. Дотичали чичовците, стринките и лелите. Дядо бил на върха на гюрюлтията – има внук, който ще нарече на името на рода Йовчевци. За благодарност към Божията милост.
Вече се мръквало, а баща ми все не си идвал. Дядо изведнъж забравил да се радва и проплакал:
– Вълците!
Чичовците грабнали фенерите и брадвите. Като се надвесили над Колник, дочули воя на глутницата…
Баща ми замръзвал и вече го унасяло на сън. До слуха му достигнала гълчава. Едва успял да събере последни сили и да натисне петлето на кабзалийката. От пряспата изригнал и гръм, и огън.
Спуснали се и го разринали. Помъкнали го към близката колиба в лозята и излостили вратата. Докато чичо Слави палел огън в камината, братята му разтривали със сняг измръзналия. Дядо с гърба на ножа разтворил вкочанените му челюсти, извадил от пояса си павурчето и започнал да го налива с ракия.
Баща ми постепенно се съвземал, а чичо Слави ласкаво гълчал братята си:
– Не се вдетинявайте… Нищо му няма…
След малко откъм Колник се залюлели фенери. Леля Пена помъкнала свако Сандю и съседа им бай Иван Топузанов – дядов авер по авджилъка. Леля прегръщала баща ми:
– Казаха ли ти, че имаш момче?
Вече можел да се усмихва. Дядовата церовита ракита го вдигнала на крака.
В колибата станало топло и светло. Сгрели се сърцата на всички – разминали се с лошото. Предвидливият свако Сандю измъкнал от торбата си бъклицата.
Когато развеселената дружина нагазила в селото, виелицата била утихнала. Изскочила кръгла месечина със синя нимба. Въздухът лепнел. Горуните в корията се цепели с трясък и накокошинените гарги падали като круши. Дядо с отпусната душа се сетил за масура на кабзалийката. Думкал на поразия, докато имало джепане. Внуче има, което ще носи името на рода Йовчевци!
Нашенци се размърдали под юрганите и веднага се досетили за какво ще е тази среднощна дандания. Кучетата отлепили муцини от задниците си и забавкали пресипнало. Котараците наострили уши на топлите джамали обезпокоени, че стопаните им ей сега ще ги изритат навън. Мишките спрели да търкалят орехи по таваните – да не довтасат разсърдените котараци. Само бълхите не се стреснали: тях пушки и котараци не ги плашели.
Ей такива работи ставали тази нощ.
Зареждане ...
