„Такъв съм…“. Това име носи първата книжка с лирика, чийто автор е известният севлиевец и зевзек Марин Маринов, познат още като Мунчо. И макар че тя излиза от печат още през лятото, като подарък за 60-я юбилей на автора, нейната премиера се състоя през септември при голям интерес от страна на четящите хора от нашия град. Беше представена и в Ловеч.
Книжката е разделена на три части: „Върнете ми България“, „Нощни мисли“ и „Почти биографично“. „Моите стихове не са по канона. Аз не спазвам ямб, хорей, нямам стъпка, нямам ритъм, обаче все някого ще сритам. Това не е поезия, която да влезе в аналите, а по-скоро в анала“, шегува се Марин Маринов.
– Защо реши да кръстиш книжката си „Такъв съм…“?
– Нека да ти го кажа по Мунчовски – това е една трилогия. Първата част е гражданска поезия, втората е по-лирична и задушевна, а третата част е хумор. Но понякога те не могат да се разделят, да има строга граница, защото и в лиричните има частица хумор и в другите има душевни излияния.
– Навсякъде ли се прокрадва хуморът, защото ти си известен зевзек?
– Не, не навсякъде. В гражданската част е по-скоро болката по нещата, които разрушихме, защото ние, българите, сме такива, че при смяната на един строй с друг задължително трябва да отречем и унищожим предишното. Станахме народ на крайностите.
„Сега селата ни са пусти,
само старци има в тях,
баба плаче и се кръсти:
„Господи, кой стори този грях?“
– Кое те провокира да седнеш и да запишеш всичко онова, което те вълнува?
– До 50-ата си година аз дори и не съм си помислял да пиша. Но тогава, влизайки в интернет пространството с приятели се шегувахме, но полека-лека започнахме да го правим и в рими. Тогава те ме насърчиха да започна да пиша. Реших да пробвам. Започнах с хумористични стихове, малко наивни тогава. По онова време, на среща с пишещи приятели, споделих, че искам да издам книга, а една поетеса ми каза: „Сега излезе от печат третата ми книга. Казват, че е успешна. И си спомних как се гордях с първата си стихосбирка. А сега ми се струва доста наивна“. И аз се прибрах в къщи, взех да преглеждам стихомъченията си и си казвах: „Това не става, това не става, и това не става“. Обаче не се отказах. Благодарение на приятели влязох в сайт за поезия. Там четях стихотворения на деца, които ме разплакваха, прекрасни стихове за живота и любовта. В друг сайт се запознах с други поети и от там започнахме да си правим срещи на пишещите хора. На една от срещите ни, в Тополовград, попаднах на една сбирка на големи поети и на големи хора. Там попаднах в такава среда, където големите поети ме приеха като един от тях. После последваха още срещи – в Ямбол, незабравими са срещите ни на Узана. Знаеш ли, пишейки в сайтовете, освен похвали получавам и критика. Така лека полека започваш да се ошлайфваш. А пък приятелите ми ме насърчаваха да пиша. Благодарен съм им, че ми дадоха кураж да продължа да пиша.
Модерен
Реших като съвременен поет
да качвам стихове във Интернет.
Малко ме притесняваше това,
дали ще имам авторски права.
Не мислих много и се престраших,
така публикувах първия стих,
последваха втори, трети,…
Затрупах нета с куплети!
А за френдството, то е ясно,
канех аз наляво и надясно.
Но започнах скоро да се вайкам,
защото никой не ме лайква.
До тук май стига за сонет,
нали велик съм аз Поет!
– До името си си прибавил и прякора си – Мунчо. Каква е причината за това?
– Преди повече от 30 години ми дадоха прякора Мунчо. Затова реших да го използвам и сега. А кой е Мунчо? Идиотът от „Под игото“, който казва истината в очите на турците и протестира срещу безчинствата им. А пък мен не ме е страх да казвам истината, да протестирам срещу някого, открито да му кажа, че върши нередни неща. И си плащам за това. Два пъти съм бил съкращавам от работа заради това.
Мунчо днес
Днес е лесно да си поет.
Редиш думите като на плет,
къде четири, къде пет
и ето, написал си куплет.
По-трудно е да си глупак.
Трябва да си ти голям юнак,
глупостта си да показваш,
винаги щом се изказваш.
Но се иска много труд,
да доказваш, че си луд,
да си ти съвсем реален
във света ни ненормален.
А аз реших да бъда идиот,
без съмнения, дори без пот.
С жълта книжка оцелявам,
критикувам и се забавлявам!
– Семейството ти ли е най-вярната ти публика?
– Не. Семейството ми е публика отдавна, свикнали са ми. Благодаря на близките си, че ме изтърпяха, но откровено мога да кажа, че най-добрата ми публика са приятелите ми от фейсбук, които ме накараха да издам книжката си. И добре, че не сложих стиховете си на диск, който да раздавам на приятелите си, както мислех да направя, защото дискът може да се повреди. А пък писаното слово остава.
Бях поканил един приятел за редактор, но след редакцията се оказва, че се променяше това, което съм чувствал и съм искал да кажа. Затова грешките ми ги оправяше съпругата ми. Друг приятел ни намери издателство, което да отпечата книжката ми и то на цена, наполовина по-ниска от тази, която ми искаха за същото нещо в Севлиево. И ето ми подарък за 60-ия юбилей.
Из Момчето, което
…
На великите хора творбите влизат в учебници,
а моите глупости идват при вас без посредници.
Но не остарява в мен и щурее все още Момчето,
така и не разбра, че до колене не е морето.
В него смело навлиза, а дори не може да плува,
знае, не ще да потъне, щом е с глава шамандура.
И да ви кажа, момчето не е дете, а младеж,
щом жените заглежда с неостаряващ копнеж.
– Известен си сред севлиевци като театрал. Днес пък четем твои стихове. Кое от двете неща ти е по на сърце? Можеш ли да поставиш театъра пред поезията или обратното?
– На срещите, на които се събираме, поетите рецитират стиховете си. Така ти можеш да наблюдаваш от първия ред един моноспектакъл. Много хора, които играят в любителския театър – пишат. Така че тези две неща вървят ръка за ръка. За съжаление тук убиха театъра.
– Не ми отговори на въпроса какъв си?
– Ами, такъв съм!
– Какъв?
– Когато книгата беше в предпечат показвам корицата на една позната и тя хич не я хареса, била много шарена. Казах й, че светът е пълен с цветове. Не черно-бял. Не е само графики. Живеем в шарен свят. Аз не съм сив човек. Аз съм шарен човек. В живота ми има от всичко. Такъв съм! Обикновен човек, вълнуващ се от живота в обществото, на когото не са му чужди трепетите към другия пол, човек, който обича да се смее.
„Аз не съм господин Идеален,
не мислете мен за перфектен,
аз съм обикновен и реален,
аз съм толкоз дефектен…“
– По-лесно ли се живее, когато се смеем?
– Че аз не знам друг живот! Ще се цитирам: „Мъдрост е да познаеш себе си. Смелост е да признаеш недъзите си. Сила е да се пребориш с тях. А за да живееш истински ти трябва мъдрост, смелост, сила и любов. А любовта е… просто любов! А за да оцелееш в трудни моменти е необходим смях!
– Мислиш ли за втора книжка?
– Да. Подготвям втора книжка с мунчовизми. Аз не си спомням как се родиха. Преди няколко години беше, но започнах всеки ден във фейсбук да пиша по един мунчовизъм. Дори се бях се пошегувал, че ако някой ден няма мунчовизъм, да знаете, че съм умрял. Един от големите поети на България пише на моя приятел от Габрово – Росен Гъдев, да ми каже, да спра да крада. Мен това много ме жегна, защото аз като напиша нещо и си го качвам в папка. А ако цитирам някого пиша, че е по идея на. Дори се е случвало обратното – много пъти съм виждал мои мисли, без обаче да са ме цитирали. Измислил съм и заглавието – „Мъдростите на идиота“.
– А къде може да се намери „Такъв съм…“?
– Няма я по книжарниците. Преди влизахме в книжарница да видим какви нови книги има, за да си купим, а сега хората влизат с конкретна цел. Но, който се интересува, нека да ми пише във фейсбук.
Живот на шега
Кой ще си спомни за мен, идиота,
който светът така и не разбра?
Сложно нещо се оказа живота,
а аз го приемах все на шега.
Изтече някак почти неусетно за мен.
Всичко отмина, а аз дори не разбрах
и продължавам до сетния ден
да обръщам всичко на смях.
Шегувам се с болката и радостта,
шегувам се с омразата и подлостта,
шегувах се, когато открих любовта,
шегувах се и когато срещнах Смъртта.
Те видя ме, ядоса се и отмина,
дано не дойде и тази година.
Зареждане ...
