Венка Петрова
В събота, 18 юли, жители и гости на Ловнидол се събраха в селското читалище, за да почетат паметта на Минко Гализов – Опълченеца от Ловнидол. Местните и техните гости изслушаха неговия правнук, който пази жив спомен за разказите на хората за Опълченеца. Положиха свежи цветя на гроба му в църквата „Св. св. Константин и Елена“, запознаха се с неговата биография, която бе издадена като книжка от краеведските звена в област Габрово. С толкова малко думи може да се обобщи събирането на хора в памет на една личност, но историята е дълга и поучителна, а откриването й – толкова случайно, че си струва да бъде споделена.
Имах съсед – дядо Васил Димов, много умен и начетен човек. Зимно време седяхме до моя компютър, той говореше, а аз записвах неговите разкази. Така се родиха историите за Коконския геран, за Иван Станев и за Йонко Джамбазов. Много пъти дядо Васил ми казваше: “А за Минко Комитата знам всичко, той сам ми го е разказвал. Бил съм още дете, но съм запомнил до ден днешен“. А времето, това време, което днес препуска като бясно, то все не даваше възможност да седнем и да чуя неговия разказ… Докато миналата есен, по време на предизборната кампания за местна власт, в селото не дойдоха млади хора от неправителствена организация. Разгледаха селото, поинтересуваха се от забележителностите, паметниците. Така стигнахме до църквата “Св. св. Константин и Елена“, която се изправя гордо в центъра, малко по-встрани от площада. Тогава ние, местните, се пожалвахме, че нямаме сили и средства да изчистим изцяло нейния двор. Едната му половина бе обрасла с къпини, лиани и храсти, а там се намират паметниците на стари свещеници. Младите ни гости обещаха, че веднага след изборите ще дойдат и ще помогнат, защото имат хора и техника. И взеха, че спазиха обещанието си. А ние призовахме и населението на Ловнидол. Събрахме се две поредни съботи – то беше сечене, извозване на клони, дървета. Изморихме се всички, но резултатът беше прекрасен – църковният двор светна. След втората събота ми се обади едно от момчетата, което най-здраво работеше с машините, и ме помоли да отида и прибера фланелката му, която забравил на едно дърво. И така, вече успокоена от усилената работа, в неделята приседнах на оградата на притихналия църковен двор и загледах паметниците, които бяхме освободили от плен. И изведнъж на единия паметник прочетох „Минко Гализов – опълченецът от с. Ловнидол“. На паметника имаше снимка на възрастен човек с бяла брада, с униформа и много медали. Тогава си спомних за Минко Комитата и разказите на дядо Васил. Знаех и къде е къщата – също в центъра на селото.
Имаме история на селото, написана от дългогодишния учител и директор на основното училище в селото Георги Николов Гализов. Той и Минко Марков Гализов (Опълченеца) носеха еднакви фамилии и бяха от един род. Разгърнах книгата му и там намерих следното: “В знак на почит и уважение е погребан в църковния двор, а в Историческия музей в Севлиево се намира уволнителното му писмо от руската армия и грамотата за награждаването му с орден за храброст“.
Свързах се с Ивета Миленова от Историческия музей в Севлиево и тя потвърди наличието на три документа – фотография, уволнително писмо от руската армия и грамота за награждаването му с орден за храброст. След това, сканирани, бързо ми ги изпрати по Интернет и моето сърце заби лудо – за тези документи в селото дори не се знаеше. Историческият музей подходи с разбиране към желанието да извадим документите от музея, да ги преснимаме и ги предоставим на жителите на Ловнидол.
Публикувах в Интернет снимките, тези от надгробната плоча, в която бръшлянът се бе врязал жестоко дори и в камъка и тези, които ни предостави Историческият музей.
Радостта ми беше безкрайна, когато се появи коментар на млад мъж – историк, преподавател по история във Велико Търново – Данаил Райков Христов. Той написа: “От този опълченец има записки, направени от сина му Недялко и ние би трябвало да ги имаме в нашата ловнидолска къща“. Само след няколко дена баща му Райко донесе старичка книжна папка, в която, написани на пишеща машина, лежаха около 80 листа.
Така започна тази история, та чак до днес, 18 юли 2020 г., когато успяхме да почетем паметта на Опълченеца от с. Ловнидол, участвал в боевете при Шейново и Шипка – Минко Марков Гализов.
Направихме портрети на документите, които имахме, свързахме се с наследниците му и ето днес, в тази трудна обстановка на пандемия, се събрахме в читалището, за да поговорим за един велик българин – Минко Марков Гализов, включил се съвсем млад в 6-та опълченска дружина, преживял Руско-турската война и доживял до дълбоки старини. Ето накратко неговата биография.
Минко Марков Гализов е роден на 8 май 1856 година в село Ловнидол. Израства в будно, патриотично семейство и е четвъртото по възраст дете на Марко Нанков Гализов (Бунарджията) и Рада Минкова Йовкова. По-големият му брат Ненко активно се включва в подготовката на Априлското въстание в село Ловнидол. Най-голямата му сестра Цона е омъжена за председателя на революционния комитет.
Детството и юношеството му преминават в лишения и страдания. Едва 10-годишен става аргатин на богат турчин в Крушево, а 12-годишен – пастир у богатия малкочевски турчин юсурджия /данъчен инспектор в миналото, който определя каква част от произведеното зърно от хората да вземе/ Хаджи Алил. През пролетта на 1869 г. става чирак при абаджия в Търново. Тук се свързва с Матей Преображенски – Миткалото, Бачо Киро Потров от Горни турчета, Стефан Стамболов и др.
Завършва килийното училище в село Ловнидол при даскал Генчо Абаджиев от Дряново. През 1872 година се прехвърля в Румъния. Живее във Влашко и Бесарабия около 7 години, пребивава в Букурещ, Галац, Браила, Болград и др. Запознава се с много български емигранти – революционери. Включва се в революционното движение на българските емигранти.
След обявяване на Руско- турската освободителна война, на 1 май 1877 г. в град Плоещ се записва в Шеста дружина на Българското опълчение. Георги Гализов разказва: “Минко Марков Гализов беше герой от Шипка. Често ни разказваше за тези времена“.
Българското опълчение влиза в състава на Предния отряд, начело с генерал Гурко. След освобождаването на 25 юни 1877 година на Търново, най-важната задача е била укрепяването на руските войски при Шипченския проход. “Нашата VI опълченска дружина се отличи в боевете на 28 декември при Шейново. Като събра по-голямата част от войската си, към 10 часа генерал Скобелев започна атака от югозапад към шейновския укрепен лагер. Към 18 часа Вейсел паша капитулира с целия си корпус. Победата при Шипка и Шейново помогна много за Освобождението на България“, разказва в спомените си Минко Гализов, записани на пишеща машина от сина му Ненко Минков Гализов.
След края на Руско-турската война, на 16 юни 1878 година в Пловдив опълченецът Минко Марков Гализов е уволнен. Уволнителното му писмо се пази в Историческия музей в Севлиево.
През 1924 година Минко Марков Гализов, за показаната храброст в боевете при Шипка получава от цар Борис III кръст за храброст IV степен.
Минко Гализов доживява до дълбоки старини. През живота си участва активно в обществения живот на селото. Селяните му дават прякора Комитата. Член е на Опълченското дружество в Севлиево, участва в акциите за изграждане на Паметника на свободата в Севлиево, паметника в Канлъ дере и паметника в центъра на Ловнидол.
Почива на на 24 ноември 1950 година на 94 години. Погребан е в двора на църквата “Св. св. Константин и Елена“.
За нас, днешните съвременници, бе важно да чуем спомени за този велик човек от по- възрастните хора от селото, които са последните, имащи спомени от него, да чуем какво са разказвали родителите на неговите правнуци. На срещата бяхме поканили Минко Буздрев – правнук и Явор Буздрев – праправнук.
Правнукът Минко Буздрев дълго ни разказва това, което е слушал от майка си, за този невероятен човек и личност – Минко Гализов. Как е носел непрекъснато с гордост своята униформа, как е бил почитан от всички хора в селото, как на празници са му отреждали почетното място в средата. Разказа ни и за това, че при завръщането си от Украйна и Румъния е донесъл икона, която семейството пази и до ден днешен, как през 1920 година е построил къщата, която сега знаем, и на която сега е поставена паметната плоча. Как от София е донесъл първия радиоапарат и го е оставял на прозореца, за да може да го слушат хората, тръгнали към мегдана. Минко ни разказа и за това, какво уважение е имал царят към него и как за Коледа всички опълченци са получавали пакети с подаръци от царя – такива неща като кафе, шоколадови бонбони и захар, каквито в селото не са знаели даже. Разказа ни и за това, как е починал само за няколко дни, в пълно съзнание, когато е разбрал за колективизацията на нивите и горите от държавата, как е легнал на леглото, поискал да му облекат опълченската униформа и да му сложат калпака и така си отишъл от нашия свят.
Изненада ни посещението на млад мъж от Велико Търново – Николай, също потомък на Гализовия род, но от друго разклонение. Научил за събитието, което организираме, пристигнал да се поклони на своя прапрачичо. В негово лице спечелихме нов симпатизант на нашата читалищна дейност и на всичко, което се опитваме да направим за възраждането на българските села.
Благодарим на регионална библиотека “Априлов – Палаузов“ в Габрово и нейния отдел по краезнание, в лицето на Нина Христова, която присъства на тържеството, а и винаги ни е помагала, когато сме търсили своите ловнидолски корени. Е, сега намерихме нов – много дълбок и здрав, за който можем да се държим и да вървим напред.
Зареждане ...
