Спомените на д-р Никола Русинов за Георги Гализов

В брой 132 от 18 ноември 2020 г. публикувахме статията на Венка Петрова „Могат ли хората да бъдат символи? Ако да – един от най-значимите символи на с. Ловнидол е Георги Николов Гализов“. Това стана повод в страницата на с. Ловнидол в социалната мрежа д-р Никола Русинов да разкаже своите спомени за просветителя Георги Гализов. С негово съгласие ги публикуваме и във в. „Росица“.

За Георги Гализов каквото и да се напише е малко и непълно. Аз съм от Ловнидол, но не съм имал честта да ми бъде учител. Познаваше ме като ученик в Севлиево и по-късно като студент, с бележника и студентската книжка, ходех при него в дирекцията на Ловнидолското училище и говорехме с часове. Бях му лекуващ лекар десет години. Направих каквото беше възможно за този изключителен човек, педагог и краевед. До последно бях край него. Той беше посветил живота си на просветното дело. Беше истински будител, почти без личен живот извън училището.
Мога да говоря за Георги Гализов много, защото споделяше с мен всичко. Чувствувах го едва ли не като баща и настойник. Около един месец преди да почине ме извика в къщи. Каза ми много пророчески думи и ми подари по едно копие от всичко написано от него, с молбата да го запазя за по-добри времена. Беше мъдрец и виждаше нещата като пророк. На погребението му не отидох. Той ме помоли да не ходя. Ние, българите, обичаме героите си и заслужилите си хора мъртви. И той беше охулван и му тежеше много.
Днес училище в Ловнидол няма. Съборено е отдавна – преди 10 години. Всичко е разграбено и поругано. Всичко е обрасла джунгла. И това стана благодарение на общинските и селските власти. Срам. Много управленци имат вина пред тази светла личност и човек, роден за просветител и родолюбив краевед. Аз, преди години, обикаляйки в храсталака на мястото на бившето училище, открих паното, рисувано с блажни маслени бои на Светите братя Кирил и Методий, захвърлено в калта, поругано. А училището е носело тяхното име, паното е било кичено с венци и цветя, и е стояло на входа на училището. Взех го, изчистих го от калта и сега го пазя като светиня.

Смятам, че е необходимо покаяние пред тази светла личност. Но това не може да стане от безпросветни хора, независимо какви дипломи имат днес, защото има огромна разлика между дипломираност и образованост. Мисля, че всички имаме вина пред този човек и личност, и трябва да се покаем за прошка. И най-много тези, които се стараеха да обезличат неговия апостолски живот на просветител и будител.
Запознат съм почти с точни подробности със житието му. Ще се спра само на една – той е първороден син на свещеник. Баща му е свещ. Никола Гализов. По времето на баща му в Ловнидол е имало две енории. Името му е Георги Попниколов Гализов. Именно баща му – свещеникът, го записва на 13-годишна възраст в средно духовно училище към Духовната семинария на българската екзархия в София. Духовното му образование му създава недоверие от властимащите след 1944 г. До края, въпреки че не беше религиозен човек, беше праведен и живееше според библейските закони.
Георги Гализов в годините 1939-1944 претърпява лични политически люшкания от крайно и умерено леви убеждения след Испанската гражданска война през 1936 година и под влияние на проф. Асен Златаров и книгата му „В страната на Съветите“, попаднала в него през 1937 г. до Соболевата акция през 1940 година, в която акция той събира подписите в с. Ловнидол. Следва въдворяване за кратко в гр. Трън. След завръщането си е вече с десни убеждения. Създава в Ловнидол една група „Приятели на Германия“. През 1944 г., на митинга за 9 септември, около 10 часа сутринта, произнася възторжено слово отново в подкрепа на Сталиновския СССР. Това политическо люшкане и произходът му го преследват през целия му живот. Той не е активен борец против фашизма и капитализма (ФБПФК), не е партиен член. В написаните от него книги историческите сведения свършват до 1944 година. След това почти не е оставил никакви данни. Защо? Споделял е с мен защо.
Трудно е да се пише за Георги Гализов, но и написаното бива да бъде максимално точно и интерпретирано с превратностите на времето, в което е живял. В това време на тотално опростачване днеска, кой ли се интересува от родолюбие, краеведство и апостолска просветителска дейност. Това беше животът и мисията на Георги Попниколов Гализов – един и поредният от Ловнидол, който ще потъне в забрава.
Аз съм с много светли, и бих казал, вечни впечатления от този човек. От детската ми възраст, та до смъртта му никога не ми е бил учител, но до края си се държеше с мене като покровител и настойник. Желанието трудовете му да бъдат отпечатани сега и улица в селото да бъде кръстена на негово име, по-скоро го разбирам като изкупуване на индулгенции за една огромна колективна вина на жителите на Ловнидол, на кметовете, на всички негови ученици. Всички ние позволихме да бъде обруган смисълът на живота му. Виновните имат имена и те са известни, както и всички ние. Затова той, крайно разочарован, пожела да бъде погребан в Севлиево, а не в Ловнидол. Аз нямам грехове към този човек, но цялото село има, а на определени хора са непростими. Така че аз няма да изкупувам индулгенции.
Той пишеше всичко на стара немска пишеща машина „Адлер“ – стара и износена. Занесох му нова машина „Марица“. Снабдявах го с индига и хартия, изнасях ги от болницата. Информацията от архивите и музеите не винаги е точна. В нея има твърде много субективизъм според времето. Единственото нещо, което би било най-точно е Летописната книга на училището. Няма нищо стряскащо в нея. Тя затова е летописна, за да отразява точно историческите факти и събития. Летописните книги са се водили от най-просветените учители. Това че някои хора са познавали буквите не означава грамотност.
Друг голям и непростим грях на ловнидолци е разрушаването на килийното училище. Редица малограмотни и невежи кметове имат непростима вина за това. През 2013 год. заведох лично министър-председателя да го види. Той се учуди на безхаберието и обеща финансиране за реставрация, като стане национален исторически обект. И пак нищо. Пълно безхаберие. Днес вече то не подлежи на реставрация. Вместо да оставят нещо след себе си, ловнидолци и управниците ни са заети с ежби, груповщина, злоба и завист, довели до неприязън и прогонване на много хора. Това беше застигнало и Георги Гализов. Той нямаше приятели и интелектуален кръг в селото. Приятели и интелектуален кръг му бяха проф. Станко Киров – онкохирург, оперирал първата му съпруга Стефанка, починала в началото на 50-те години, проф. Николай Ковачев – педагог, директор на училище, а по-късно професор по езикознание, Николай Пеев – директор на училище, Йончо Панов – историк, създател и директор на Севлиевския музей и един училищен инспектор, чието име не помня. Присъствал съм на техни сбирки и имах впечатлението, че съм на научен форум и се убеждавах колко малко знам и колко съм непросветен. Всички те са вече покойници.
Предизвикахте ме да пиша, защото Георги Гализов за мен е свята личност с особена житейска мисия на просветител. Труден живот на аскет, на духовен и интелектуален самотник, прекарал живота си в училището на с. Ловнидол и непожелал да бъде погребан в родното си село. Защо? Отговорете си сами. Нека е светла паметта му, а духът му да е в един по-чист, възвишен и благодарен свят. Той го заслужава.