Тя е стипендиант на нашата болница. По специалност е операционна сестра, но в момента е командирована в реанимация. Много е амбициозна и има желание да продължава напред. Така накратко д-р Пламен Цеков, управител на МБАЛ “Д-р Стойчо Христов” представи визитката на медицинската сестра Стоянка Славчева, една от най-младите в болницата. А защо едно момиче на 23 години, което от дълги години е било свързано с музиката, избира трудната професия на операционна сестра разказа за в. ”Росица” самата Стоянка Славчева.
-Моля да се представите?
-Родена съм в Севлиево, средното си образование съм завършила в Гимназията, а медицинското – във филиала на Медицински университет – Варна в град Велико Търново. Работих в Детско отделение на болницата още докато учих. След като завърших, постъпих в операционната през месец октомври, миналата година, а от януари, тази година, съм в реанимация.
-А как избрахте тази трудна, особено в днешните времена, професия?
-Аз по принцип се занимавам с музика – от 14-годишна пея във вокалната група на Ваня Ангелска. В един момент моята майка ми подхвърли идеята да се насоча към хуманитарни науки. Тази идея ми хареса и започнах да търся направлението, в което да се занимавам – акушерка, медицинска сестра, рентгенов лаборант… Първоначално много исках да стана парамедик, да се занимавам със спешни ситуации, но после избрах да бъда медицинска сестра. Реших да уча във филиала на Варненския медицински университет във Велико Търново. Не беше лесно! Тежки изпити, много учене, но когато започнеш да се занимаваш с медицината и виждаш раждането на нов живот, но и многото тежки случаи на болни хора, болката и мъката на техните близки, ти се приисква да помогнеш, както на болните, така и на техните близки хора. И като видиш усмивката и искрицата живот на човек, на който си помогнал, това ти гали душата… Ставаш по-добър човек.
-Защо решихте да замените Детско отделение с доста по-трудната работа в операционната, а сега и в реанимация, където са най-тежките случаи?
-В университета имахме държавен стаж и ходихме на стаж в различни отделения. Стигнахме и до ортопедичната операционна зала. Екипът беше много добър, харесаха ме и започнаха да ме учат. Наставничката ми в операционната беше страхотен човек. Лекарите бяха много търпеливи – Държаха ми ръцете и ми казваха какво да правя – тяхното отношение ме подтикна да избера тази специалност. Избрах я, защото усетих, че натам ме води сърцето.
Отделението наистина е тежко. Не всеки може да работи там. В операционната работата по-скоро е полева. Трябва да си знаеш инструментите, всичко да е подредено, да знаеш хирурга какво ще поиска, да знаеш хода на операцията, да предвидиш следващия ход на хирурга. Доста е завладяваща работата на операционната сестра.
-А как се чувствате в Севлиевската болница?
-Доста добре! Севлиево е моят роден град, чувствам се у дома. В болницата съм със стипендия, трябва да работя там три години. За тези три години искам да науча най-много. Знам старата истина, че занаят се краде, така че наблюдавам, вземам и се уча от всяка предоставена ми възможност. С надежда, че след тези три години да продължа да работя в болницата. Ще видим как ще се развият нещата. Засега много ми харесва да работя тук. И в реанимация много ми харесва – екипът е страхотен. Всички са много добри специалисти – лекари медицински сестри. Старшата сестра е много внимателна – всяко нещо, което не мога да направя, тя идва, показва ми, стои до мен, държи ми ръцете, обяснява ми всичко.
-Да разбирам ли, че екипът е важен за всяка професия, но за вашата е още по-важен?
-Разбира се. Ние сме като едно човешко тяло. Човешкото тяло без един орган не може да функционира. Ако се разбираме, ако сме стойностен екип, нещата се развиват по доста добър начин, както в отделението, така и в грижата към пациентите ни, за да може да оздравеят.
-Какво ще кажете на онези момичета, които не предпочитат да упражняват Вашата професия по някакви причини, които се засилват и от работата на първа линия сега, по време на пандемията?
-Това не е професия, това е призвание за мен. В началото беше много трудно, дори исках да се откажа, защото материалът е много, но трябва да се научи, защото от това, което ти вършиш, зависи живота на пациента. А тази отговорност е доста стряскаща. Но впоследствие, когато навлезеш в работата, и се научиш да я вършиш както трябва – по правилата, по алгоритмите, които сме учили, нещата стават по-лесни. Не е чак толкова сложно.
-Т.е, когато го вършиш с желание, не е сложно!?
-Разбира се! Когато обичаш това, което правиш, не е сложно. Но в момента положението наистина е много страшно, и аз се плаша, но знам, че трябва съм там, знам че трябва да помогна и да си върша работата много добре.
-Какво ще кажете на всички, които се разхождат по улиците без маски, събират се на едно място по групи, не спазват правилата?
-Когато все още не им се е случило, те си мислят, че всичко е шега! Но, когато видят с очите си пораженията от коронавируса, когато се докоснат, разбират че наложените мерки трябва да се спазват. В момента това не е мой проблем, защото аз съм млад човек, без други заболявания, без наднормено тегло, но не всички са като мен.
Не съм се виждала с баба ми и с дядо ми от месец декември миналата година. И причината е да не ги разболея. И постоянно им казвам да се пазят, да не ходят на пазара, да не се събират с много хора на едно място.
Та тези, които не спазват наложените мерки, да помислят за близките си, за техните по-възрастни родители, дори и за тяхното собствено здраве.
-Вие казахте, че когато видите живот в очите на оздравелите пациентите, това ви зарежда за работа и изпитвате удоволствие, но как понасяте фаталния край, който също не е изключение?
-По принцип съм много чувствителен човек, но когато съм на работа гледам да не проявявам чак толкова емоции, защото това мен ще съсипе. Но има случаи, в които и аз трудно издържам е се разстройвам, защото знам, че аз и лекарите сме направили всичко, което може да се направи, но някак си не се случват нещата. И когато човекът, който си обгрижвал седмици наред, си замине не е леко и ние се натъжаваме… Тежко е, но това не ме отказва! Остава ми надеждата, че следващият човек ще оздравее – невинаги се стига да фатален край. И като знам, че един е починал, но мога да помогна на други пет, как да се откажа?
-Водим разговора преди Световния ден на здравето, когато се отправят добри пожелания към медиците, но аз си мисля, че добрата дума и поздрав към колеги могат да се отправят винаги. Каква е Вашата?
-Да се пазят, да уважават професията си, да вярват в това, което правят, да се усмихват, защото в тези дни на пандемия, усмивката и щастието е една идея по-малко отколкото преди. И, когато утре им стане трудно да си кажат: ”Избрах тази професия, за да помагам на хората и го правя!”
Зареждане ...
