Моят вестник

доц. д-р ХРИСТО ТЕМЕЛСКИ
Наскоро след Освобождението, на 23 май 1880 г., бил приет първият български Закон за административното деление на територията на Княжество България, утвърден с Указ № 317 от 26 юни 1880 г. на княз Александър I Батенберг за обособяване на окръзи и околии. Така родният ми град Севлиево станал окръжие с две околии – Севлиевска и Габровска. Това продължава до 1901 г.
Първият брой на в. „Росица“ излязал на 4 юни 1886 г. Той бил дело на млади и прогресивни учители с отговорен редактор севлиевецът Петьо Мустаков. Във „Вместо програма“ се изтъквало, че вестникът излиза, за да разобличава събличането на народа от новите чорбаджии, „наричали се те либерали или консерватори“. „Вестникът ни като провинциален, ще се занимава повечето с работите на нашия (Севлиевски) окръг. Ще разобличава безпристрастно всичко, което се крие из тъмата“. За съжаление на 26 декември 1886 г. „Росица“ престанал да излиза поради липса на средства. С прогресивни тенденции от 27 август 1927 г. до 21 февруари 1946 г. в Севлиево бил списван вестник „Развитие“. Основната му цел била „да събира, систематизира и проучва материали за политическото, стопанското и културно минало на града и околията и да съдейства на всички почини, които целят издигането на града и околията…“.
През 1959 г. Севлиево беше малко и глухо провинциално градче, в което животът си течеше по ориенталски. Освен новия стадион, открит през есента на предната година, почти липсваха други социалистически придобивки. Нямаше нито радиоуредба, нито местен вестник. Съобщенията от градски мащаб ставаха чрез глашатай, който обикаляше кварталите и на кръстовищата се спираше, биеше продължително време по малко барабанче и като се съберяха около него любопитни хлапета, домакини и възрастни хора, почваше да чете поредното съобщение. Съобщения от околийски мащаб бяха разпространявани чрез листовки („позиви”), хвърляни от ниско летящ малък самолет. През 1959 г. стана административна реформа и беше създаден нов Габровски окръг – дотогава бяхме към Търновско окръжие.
Бях завършил четвърти клас в Абаджийското училище и есента се стягах да бъда петокласник в Прогимназия „Христо Ботев”. Живеехме в южния край на града, близо до Противопожарната охрана, на улица „Верещагин”. Предстоеше ми дълъг път до новото ми училище, като трябваше да пресичам и градския площад – така щях да разглеждам всеки ден половината град! Ходейки на училище, след площада вляво минавах покрай двуетажна къща, където на долния етаж имаше малка стая, в която се влизаше откъм улицата по две каменни стъпала. Прозорецът беше доста голям и с мои съученици се спирахме да гледаме какво има вътре. Обстановката беше твърде скромна – бюро, шкаф, два-три стола и малка печка. Често зад бюрото стоеше чернокоса жена и тракаше на стара пишеща машина. Залепили чела у стъклото, ние с интерес гледахме пишещата машина – такава „сложна” техника виждахме за първи път! Жената вдигаше поглед към нас, усмихваше ни се и ни махваше с ръка. Тогава ние се разбягвахме гузни, все едно, че сме направили нещо лошо. Един ден се позагледах и видях на вратата на тази стая правоъгълен картон с надпис: „Севлиевска трибуна”. Баща ми ми разясни, че през лятото на 1959 г. Севлиево вече се сдобил със собствен вестник и в тази стая е редакцията му. А въпросната жена е главната му редакторка и се казва Катя Манева – назначена за щатен редактор от февруари 1960 г.
Като гимназист започнах да се пробвам да пиша разкази. За по-голям авторитет ми трябваше пишеща машина и започнах да превивам баща си, да ми намери такава. Положението спаси колегата му Иван Обущаров, който беше начетен и интелигентен човек. Той ми даде за временно ползване една пишеща машина „Адлер”, която задържах цели две години. По цели дни траках на машината, докато съучениците ми гонеха футболната топка. Някои разкази изпратих до сп. „Родна реч”, но не публикуваха нито един. Обаче в критичната рубрика ми направиха твърде кисело представяне, с пожелания за по-сериозни литературни опити.
След този неуспех разбрах, че много високо се целя и трябва да сваля мерника. Трябваше да започна от „а” и „б” – с дописки в местния периодичен печат. А такъв беше градският вестник „Севлиевска трибуна” и окръжният „Балканско знаме”. По това време, есента на 1964 г., редакцията на вестника се помещаваше в две стаи на първия етаж в двуетажна стара къща срещу читалище „Развитие”. В едната стая стоеше главната редакторка Катя Манева, а в другата имаше две бюра с двама мъже. По-възрастният беше бай Стефан Атанасов (Баката), а по-младият – Йовчо Симеонов. Последният изпълняваше длъжността зам.-главен редактор. Написах няколко неща и помолих баща ми да ме заведе при Йовчо Симеонов, който му бил познат.
Един ден баща ми, който работеше като ръководител на мебелна бригада в ТПК „Млада сила”, си дойде по-рано и заедно поехме към редакцията. Йовчо Симеонов беше сам и нещо редактираше. Прие ни много любезно, с радост се запозна с мен и взе написаното за преглед. Помоли ме след два-три дни да отида сам за мнение. В това време дойде и бай Стефан Баката, който се оказа, че е добър приятел на свако ми Кольо Габровеца и с баща ми удариха приказка за футбола на местно и национално ниво.
След три дни Йовчо ме прие, покани ме да седна на един стол и ми изнесе една лекция по журналистика. От нея запомних, че читателят на малкия градски вестник се интересува най-вече от положението на нещата в селището, от ежедневните проблеми и иска отговор на нерешени въпроси от социално-битов характер. А написаното от мен не е лошо, но не е актуално и не става за вестника.
Тръгнах си с наведена глава като мислех да върна пишещата машина и повече да не се занимавам със списването на ненужни неща. Но народът с право е казал: „Утрото е по-мъдро от вечерта!”. След няколко дни на размисъл и преценки, отново седнах зад машината. Написах две-три неща и страх, не страх, хайде пак в редакцията. Йовчо ме посрещна отново любезен и в интерес на истината такъв си остана до сетния си час – мой добър приятел! Този път пред мен прегледа материалите и за единия каза, че ще го отредактира и публикува. Не бях на себе си от тази радостна вест! А когато след две седмици излезе поредният брой на вестника, в колонките на трета страница се мъдреше и моята дописка, под която стоеше най-сетне и името ми! По-щастлив човек от мен нямаше! Аз, гимназистът от 10 „б” клас бях вече дописник на градския вестник! И така нещата потръгнаха. По това време излезе и направена от мен снимка с голям текст в окръжния вестник „Балканско знаме”. В гимназията учителят по литература Александър Митев (за съжаление не ми преподаваше) сформира кръжок „Млад дописник”. Веднага се записах, но от всички участници се оказах единственият пишещ и публикуващ брат! И когато през пролетта на 1965 г. организираха литературен конкурс в чест на патрона на гимназията ни Цвятко Ганев, оказа се че мой разказ спечели голямата награда. Разказ, в който се разказваше за гибелта на гимназиста-ремсист Цвятко Ганев! Той беше публикуван и на страниците на вестника.
Така преди 57 години в. „Севлиевска трибуна” (преименуван на 13 септември 1969 г. на в. „Росица”) стана моята истинска трибуна – школа на бъдещия ми живот. Оттогава до сега аз непрекъснато пиша в най-различни издания, в това число издадох около 40 книги и написах близо 40 сценария, по които са заснети документални филми. Но през тези изминати години нито веднъж не изневерих на моя вестник, на в-к „Росица”, в който продължавам да пиша и ще пиша до сетния си дъх. Защото този вестник винаги поддържа жив духа на севлиевци, независимо къде се намират!
„Не се гаси, туй що не гасне!“ – го беше казал патриархът на българската литература Иван Вазов още през 1883 г. Това за мен е вестник „Росица“ днес!