Първата ни среща със Зорница Антонова беше преди две години, на тържеството по случай 140-тата годишнина на МБАЛ Д-р Стойчо Христов”, на която нейният баща д-р Емил Антонов е бил дългогодишен главен лекар, а майка й д-р Ботева – зав.-клиничната лаборатория в лечебното заведение.
И както често се случва разговорите с българи, живеещи в чужбина, започват от сравненията на живота там, в случая в Сао Пауло/Браздилия, където Зорница живее със семейството си от 20г. и тук, в Севлиево, където обича да се завръща. За предизвикателствата, пред които се изправяме и подхода, който всеки избира за преодоляването им. За Зорница Антонова той е: ”Винаги има начин! Ако няма, ще видим какво ще правим!”. Тя е убедена, че “всеки трябва да намери време да прави нещо, което го прави щастлив”. Нейното щастие са семейството, децата от българското училище в Сао Пауло, музиката на Дейвид Гарет, доброволчеството за обществени каузи в Бразилия и България. От там започна и разговорът ни при втората ни среща, преди седмица, почти в края на нейното четиримесечно пребиваване в Севлиево, заедно с дъщеря й Емона, която вече работи в севлиевска фирма.
-Как преминаха тези 4 месеца, Зорница?
-Преминаха много тъжно. Отвратително е чувството да се върнеш някъде, където вече никой не те чака. Всяко нещо, до което се докоснеш е спомен мил от детството и не само. Мама това е направила, и това, и това…Имах и разочарования….. Но е толкова хубаво, че има и други хора, които те посрещат с цяла тава баница, сложена на масата. А до нея надпис:”Добре дошли момичета!” Апартаментът беше празен, но почистен, блести от чистота. Какви крайности има у хората, едни се опитват да ти помогнат с последното, което имат, а другите…И двата типа хора ги има навсякъде, независимо дали са българи, бразилци или американци….Това е нашият живот, трябва да се сблъскаме и с двете неща, за да може да ги разграничаваме.
-Как се чувства Емона тук, в Севлиево?
-Много добре. Тя много обичаше да се връща в България. Сега подновяваме апартамента на моите родители, но не махаме всичко. Оставяме традициите да живеят. Животът продължава, но и традицията в нашия дом в Севлиево да посреща хора, трябва да продължи.
-Къде е твоето у дома – в Сао Пауло или в Севлиево?
-Това е много сложен въпрос, защото в един момент наистина не знаеш, къде е у дома. Не само аз съм с такива чувства, а всички които живеят навън. В началото много исках да се върна в Бразилия, може би, защото тук ги няма мама, тати, баба, дядо. На мен не ми трябва земя. Продължавам да не знам, къде е у дома. Може би тук!? Не е невъзможно да се върна някой ден, но това са неща, които не зависят само от нас. Сега е по-възможно, защото синът ни завърши училище и е студент първа година математика. Емона е производствен инженер и вече се устрои на работа.
-Как ви се отрази пандемията от коронавируса? Каква е ситуацията в Бразилия сега, когато започва нова вълна от инфекцията?
-Заради моята работа, може да се каже, че аз съм в карантина в къщи повече от 10 години. Така че това не ми се отрази толкова зле. Но ситуацията беше страшна и продължава да е тревожна. Това да умират по 4000 човека на ден от Ковид е страшно. Много са болните хора, болниците бяха пълни. Имаше липса на кислород в северните щати на Бразилия някои части на страната. Венецуела, която е в крайно окаяно състояние, тая бедна държава, пратиха с камиони кислород за една от болниците, за да помогнат.
-Има ли в Бразилия антиваксъри, както тук? Какво е отношението на бразилците към ваксинирането?
-Що се отнася до Ковид-19, почти всички искат да се ваксинират. Записват се, защото хората са много, а ваксините – малко. Но има фирми, които произвеждат ваксини и положението вече не е толкова зле. Моят син щеше да се ваксинира след 2 години по началните програми, но ускориха нещата и той вече е ваксиниран. Бразилия има една от най-добре развитите системи за ваксиниране в света, само да има ваксини.
-Беше ми казала, че си учителка в българското училище в Сао Пауло и докато си тук, в България ще предаваш открити уроци. Разкажи ми за тях?
-Аз преподавам фолклор и география. И докато съм тук, реших да направя някои материали, за да станат по-интересни уроците. Направих много хубав урок от ЕМО „Етъра“ и един от моето село Студен извор, община Трън.
„На “Етър”-а снимах един дърворезбар и една жена, която тъче на стан, за да покажа нагледни уроци. Видях ги на фестивала “Семе Българско в Севлиево и тогава ми дойде идеята да направя нагледни уроци. После реших, че само две неща са малко и трябва да покажа и други занаяти. Една жена правеше рогозки, тя ни разказа доста неща, само нейното видео стана 10 минути. Беше така любезна да ни обърне внимание.
И от Трън се връщам с направени 4-5 урока. Идеята е да покажа как в едно село, останало почти без хора, как от няколко се събират млади хора и възстановиха църквата. Аз имам снимки от преди и сега. Разликата е голяма, защото в селото вече се строят нови къщи, хората се връщат към корените и традициите – правят курбани, събори. В с.Студен извор се намира единствения в света Музей на киселото мляко, защото там е роден Стамен Григоров, откривателят на бацила на киселото мляко. И този музей е много посещаван, колкото и странно да звучи.
-Как се чувстват децата на български родители, но родени в Бразилия? Как се възпитават да знаят българския език, да знаят каква страна е България?
-Това много зависи от родителите. Ние, учителите можем да помагаме, опитваме се, снимаме уроци, аз съм записала свещеника от Дряновската църква, изключително любезен човек, той ми разказа такива неща, но, ако родителите не им ги кажат, няма как да се появи интересът към българската история и традиция. Ако не им включат компютъра, и да им кажат, че трябва да гледат българския урок, няма как да стане. Знаете ли Адриян, мисля, че е в първи клас, как след празника на Независимостта на България, е разказвал в неговото училище каква силна и красива страна е.
Въпреки пандемията, направихме и празника на розата в България. Това беше една инициатива на Министерството на образованието преди 4 години – всички български училища да празнуват 24 май заедно и да играем едно и също хоро. Ние го направихме на 11 май, по стар стил, в Музея на емиграцията. Предоставиха ни зала и за концерта на децата. Беше изключително хубаво, може би имаше над 150 човека, които се хванаха на хората, дори и бразилци, които бяха на посещение в музея. Решихме тази инициатива да я правим всяка година, за да стане традиция. Спазваме я, въпреки пандемията.
-По време на олимпиадата в Рио де Женейро беше публикувала твоя снимка с президента Росен Плевнелиев с коментара, че ти е скъп спомен от твое доброволчество. Къде и кога се е случило това?
-Аз бях доброволец на летните олимпийски игри през 2016 г. в Рио де Женейро – 74 дни бях асистент на г-жа Стефка Костадинова и г-н Красен Кралев. В този ден ги водих да гледат спортната гимнастика. И пред залата виждам, че пристига колата на президента Плевнелиев с българските знамена. Той влезе в залата да гледа. Аз и още една доброволка искахме да се снимаме до колата с българските знамена. Казах на представителите на федералната полиция, че съм българка и затова искам да се снимам. Служителка на Министерството на външните работи на България в Бразилия ме чула и каза, че ще повика президента Плевнелиев да се снима с мен, въпреки че програмата му е разпределена под час. Олимпиадата е много интензивно нещо. Той като разбра, че съм българка, така се зарадва и сме си говорили 15 минути. Бях много впечатлена от това, че независимо от поста му на президент, той е много човечен и се заинтересува от мен.
-Няма как да не те попитам и за срещите ти с изкуството на Дейвид Гарет, който е твоето вдъхновение за живот?
-През тези две години концерти не е имал. Бяха отложени всичките заради коронавируса, включително и концерта в София. Беше предвиден концерт на живо от катедралата в град Линц, но го отложиха заради мерките. Има моменти трудни и тъжни, затова трябва да намерим нещо, което ни успокоява, дава ни кураж и сили да работим по въпроса, да намерим начин да се справим с проблема. За мен това нещо е музиката, музиката на Дейвид Гарет. По време на пандемията той издаде едно CD, което озаглавил „Жив – Музиката на Моят живот“. В него има има филмова музика, която той слуша, клипове на всичко, с което се е занимавал през този период. Интересно е посланието към своите фенове, написано на CD-то, в което той никъде не споменава ковид , вирус, пандемия…..Това много ми харесва. Да, трудно положение, което изглежда, че няма да има край, но ние сме тук с нашата музика. След години това CD ще попадне в ръцета на хора, които няма да чуят тези отвратителни думи, а само това, че може да е трудно, но може да се намери начин да се преодолее…
Зареждане ...
