СИЛВА ВАСИЛЕВА
Нежна, с фини черти и красота, която не се побира в представите на обществото – нито в родния й град, нито по-късно по време на живота й в София, където става част от столичния „бомонд“, както тогава наричали местния хайлайф.
Фани Попова-Мутафова. Величавият й и трагичен образ като че ли остава свързан най-често с онази смразяваща ума картина на писателката, която в годините на народната власт е принудена на гори страници от своите романи, за да се стопли в мразовитите дни. Но тя е много повече. Тя е и финесът на едно момиче, израснало между Севлиево и Торино, тя е млада и интелигентна жена, възпитана в ценностите на патриархалните добродетели, но и вкусила и попила широта на световната и европейска култура и познание, тя е и писателката, прекланяща се пред националните светини, но и създала творби, надскачащи хоризонтите на родната литература.
Генералска дъщеря, Фани Попова-Мутафова е родена на 16 октомври 1902 година в Севлиево, откъдето са корените на майка й. През 1907 г. бащата на малкото момиче е командирован на обучение във Военната академия в Торино, където заминава с цялото си семейство. В италианския град с многовековна и многопластова история 5-годишното момиченце ще прекара около четири години и завинаги ще скрепи връзката си с италианския език и литература. Следват годините на Балканските войни, когато семейството й вече е в България. Съдбата я среща със съпруга й – Чавдар Мутафов – още като гимназистка, а се омъжва за него когато е на 19 години. Годината е 1922, когато двамата заминават за Мюнхен. Там Фани се записва да учи пиано, а Чавдар Мутафов – архитектура. В спомените си тя разказва за този период от съвместния им живот като материално беден, но бохемски-щастлив и безгрижен. И въпреки отявленото неодобрение от страна на майката на писателката към нейния зет (явно не само Тонка Обретенова и Екатерина Каравелова недолюбват избраниците на своите дъщери), Фани отстоява брака и избора на професия, а именно – писателството. Защото, въпреки наличните дипломите и образование, и двамата са изкушени и отдадени на литературата. Неслучайно в книгата „Изповеди. 101 х 31“ на Иван Сарандев, в която авторът е събрал отговорите на 101 български писатели на 31 въпроса, в анкетата на Фани Попова-Мутафова ще отрием следните признания:
– Кое е вашето любимо занятие?
– Да ровя из библиотеките с увлечението на иманяр, в старинни хроники, мемоари, летописи на най-древни народи, за да измъкна от забравата някое твърде малко известно име на някой твърде голям човек. Това не бих нарекла занятие, а по-скоро развлечение. Защото ако нямаше час, в който угасват лампите в читалните в библиотеките, бих могла да осъмна, без да ми омръзне да чета, да издирвам, да пресявам тонове, за да открия някое дребно скъпоценно зрънце.
– Кое развлечение ви е най-приятно?
– Да препрочитам стара любима книга. Да гледам театър, кино. Да слушам музика.
И това ровене в библиотеките, това увлечение на иманяр в старинните хроники и летописи, както и безспорно големият й талант си проличават в „Солунският чудотворец” (1930) – роман, който поставя началото на известната тетралогия, включваща „Дъщерята на Калояна“ (1933), „Йоан Асен“ (1938)и „Последният Асеновец/Боянският майстор“ (1939). С историческата си проза Фани Попова-Мутафова става първата жена в българската литература, навлязла в тази тематика. През 1937 г. е отличена от БАН като „първата жена, работеща успешно на полето на историческия роман и разказа“, а книгата й „Боянският майстор“ е номинирана от Министерството на народното просвещение за най-добър български роман за 1939 година.
Съчетанието на историческа достоверност, резултат от дългогодишни последователни и задълбочени проучвания, и романтичен разказ, ярките образи на героите и философската интерпретация на историческите факти правят книгите й неустоими за зажаднялата за подобни четива публика. Навярно затова в същата тази анкета пред Иван Сарандев тя споделя:
– Коя историческа личност ви е най-симпатична?
– Кера Тамара, дъщерята на Иван Александър, която е дадена на Мурад заради българския род.
Фани Попова-Мутафова не спира до Средновековието – интересува се, проучва и публикува разкази, романи и пиеси за редица изявени представители на българското Възраждане – Паисий, Софроний, Георги Сава Раковски, Христо Ботев, Васил Левски, Ангел Кънчев, Тодор Каблешков. През 1972 г. издава биографичен роман за доктор Петър Берон, който и до днес се смята за един от най-добрите портрети на този бележит възрожденец в българската литература.
Но преди това… Преди това вездесъщата Съдба й поднася най-тежките и трудни изпитания. Годината е 1944, година преломна за цялата ни история. След 9 септември Фани Попова и съпругът й са арестувани почти моментално. Така нареченият „народен съд“ я осъжда на 7 години затвор за „прогерманска дейност“ и „великобългарски шовинизъм“ – обвинения, които заклеймяват и обричат на безвремие и забрава, а много често и на смърт, редица български интелектуалци. Поради тежката астма, от която боледува, и след многократните застъпничества на баща си след 11 месеца е помилвана и излиза на свобода. Но ветото върху нейните творби остава – ще трябва да минат почти две десетилетия, докато нейните творби отново видят бял свят. Още повече – и Фани Попова-Мутафова, и съпругът й са включени в протокола за изключване от Съюза на българските писатели по обвинения за фашизъм.
Следват безмилостни и жестоки години. Стига се до парадокса, когато западни издателства търсят съдействие от Съюза на писателите, за да установят контакт с нея (искали да преведат нейни книги), от ЦК на БКП на въпроса на писателите какво да отговорят, дали кратки и недвусмислени указания: „Кажете им, че е умряла“. При този отговор кой безгрешен днес би имал смелостта да я обвини за направените поправки в „Дъщерята на Калояна“, „Солунският чудотворец“ и в „Йоан Асен ІІ“?
Годината е 1962 г. Фани Попова-Мутафова навършва 60 години и тогава за пръв път след неумолимата изолация, в която е поставена, излиза „Дъщерята на Калояна“ с онзи противоречив предговор на книгата, който е бил необходимата и изисквана от партийната конюнктура „самокритика“. Смятало се е дори, на база и на езикови и стилистични съпоставки, че писателката не е автентичният му автор. Ако това е била цената да води по-достоен живот – тя я е платила. Каквато и да е истината – ако някой го е боляло много, то това определено е била тя самата. Затова днес ние няма нито правото, нито основанията да я корим или съдим. За мястото и ролята и? в българската литература е отсъдило времето. На нас ни остава да се замислим над думите на Фани Попова-Мутафова, споделени отново в анкетата на Иван Сарандев:
– Напишете една от вашите мисли или цитат, смисъла на който одобрявате.
– „Не се унижавай в трудни времена, не се превъзнасяй в дните на славата и мощта.“
Това е краят на изолацията на писателката, която преживя и надживя болката на отричането и не успя да изтрие от погледа си тъгата. Но остана вярна на себе си и на онзи родил и възпитал я Балкан, чиито върхове събират ветровете и бури. Но и където се раждат и хора, които им устояват – в трудни и лесни времена. Винаги горди, можещи, отстояващи себе си и истината.
Зареждане ...
