проф. д.н. Венелин Терзиев
“Крила имат само тия, дето сърце им иска да лети.“ Николай Хайтов
Все по-трудни стават мислите ни в последно време. А като че ли ни е нужно само едно – да си припомним, че сме българи. И макар и попаднали в тресавището на времето да изпратим по живо по здраво самозванците службогонци.
„Службогонци”– една от Вазовите творби – образец на класическата ни драматургия, интерпретираща социално явление, зародило се още след Освобождението и станало с времето неизтребимо. През годините метаморфозите на този кариеризъм имат различни и много ярки проявления. Амбицията за власт става все по-силна, а корупцията – част от всичко това.
Модерните науки по управление на човешките ресурси определят кариерното израстване като добре обоснован процес на личностно развитие. Но те, същите тези науки, пропускат, че по нашите балкански географски ширини науките не са съвсем науки, а практиката им не е съвсем добра.
Разбуненото време ни подсеща, че трябва по-често и по-настойчиво да се обръщаме към онези наши съвременници, които са имали достатъчно акъл, сила и смелост да мислят и да казват онова, което да ни помогне да осъзнаем нашето съществуване и да му дадем определен смисъл и посока.
И ако хората на науката са призвани да говорят относително умни неща, то сега е времето да потърсим начин да чуем и да премислим техните послания. Понякога преглъщанията ни могат да станат по-трудни и дори неприятни, но май трябва да го направим – за да се получи нещо по-добро.
Все се разделяме, определяме или поделяме, а трябва да разберем, че друг по свой начин е подредил точно ние, точно в това време и пространство да живеем заедно. Няма как да определим и привнесем други хора по българските земи, които да имат по-добър усет за нещата и по-добра възможност за случващата се променяща реалност.
Принадлежа към онова поколение, което все се променяше и все очакваше, че някой друг ще ни оправи работата – бързо и с магическа пръчка. Само че тази работа май не се оправя по толкова лесен начин, а и определено – съвсем си зависи от нас хората.
Трудни летни мисли са налегнали и призваните или определили се като такива наши политици, или малко по-различно да ги наречем – тези, които определят бъднините на нашето мило Отечество.
А на останалата част от принадлежащите към нашия народ е им е дадена възможността да раздават, правдиво или не съвсем, оценки за случващата се вакханалия. И ако всичко това нямаше горчивия привкус на опасна действителност в пародиен жанр, то би било доста интересно и вълнуващо начинание.
„Прасето си е прасе: то не мисли какво да посее, а какво да изяде.“ – казва Николай Хайтов не толкова отдавна и преди да се определим от коя група сме трябва да кажем „Има ли майсторлък, парите сами ще дойдат“.
Ние всичко и по някакъв особен начин свързваме с парите. Дори и тази наша демокрация я определяме като нещо, което е свързано с много пари. Не знам колко и доколко въобще това има определен смисъл, а може да е само средство за съществуване – не само на демокрацията.
Но по своята същност е дълбоко безсмислено за това какво човек ще свърши в отрязъка на своя живот, който е достатъчно кратък и невинаги достатъчно добре изживян.
Удряхме се, падахме, ставахме и ту продължавахме на ляво, ту продължавахме на дясно и все очаквахме да е напред и нагоре, а то все не се случваше и все си оставаше бъдеще. Констатирахме, отбелязвахме, че сме в дъното на таблици, класации и рейтинги и подобни други таблици и схеми, и винаги съчинявахме „промяна“ към по-добро, а то все ни подминаваше и не променяше както реалността, така и усещането, че живеем по-добре и по-смислено.
Хайтов в „Бодливата роза“ го казва по-простичко и доста по-убедително от сложните научни фрази: „Oбичате ли растенията? Забавляват ли ви буболечките? Вълнувате ли се, когато две пеперуди се прегръщат? Харесва ли ви миризмата на дива чубрица? Трогвате ли се от багрите и разнообразието им Ако на тези въпроси бихте могли да отговорите с „да“ – вие сте човек щастлив. Можете ли да се възхитите на един залез, да се трогнете от играта на вятъра, когато си прави кули от облаците и ги разваля с един замах, за да издигне още по-величествени? Обичате ли понякога да слушате вятъра и да си говорите с него? Успокоява ли ви шумоленето на листата? Ако и това умеете да правите – вие сте много щастлив. Защото то ще означава, че… вие няма да останете никога сам, че имате… цяла вселена от зелени дървета, от цветя и пеперуди, от буболечки и мравки, от изгреви и залези, от звукове и аромати“.
Сега най-вече ни е необходимо да бъдем по-смислени, по-щастливи и най-вече по-разумни. Мъжки времена настъпиха през юли. И„В такова време ти се ще да имаш две сърца — едно за чест, друго за мерак, — а то, опустялото — едно: разсечи го, разкъсай го — пак едно!“
И най-важното в това трудно начинание е добре да прецениш какво и как можеш, защо и кому е необходимо. „Eдно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто — да го направиш“.“
Дано тези хора, които са се наредили да управляват държавата ни, имат не само амбицията, но и понасъбрана мъдрост, защото тя е необходима ценност, която трябва да използваме сега. Очевидно времената са трудни и някак превратно различно повтарящи се.
Само че ако в началото на 90-те години ги определяхме като интересни, сега ни се иска да бъдат не толкова интересни, а по-скоро безинтересно прозаични, но достатъчно практични. Пак академик Николай Хайтов в едно свое интервю от 1993 г. казва: „Българинът има нещо общо с лисицата: точно когато я мислиш за умряла, тя хукне. Много пъти това ни е спасявало, дано и този път да ни спаси от нашите и чуждите гробари, които са се хванали вече за лопатите. Нацията ни сега е в безпътица, но не е безпътна.“
В тези трудни мисли трябва най-вече да имаме сърца, които да са български. Защото „Крила имат само тия, дето сърце им иска да лети.“
Зареждане ...
