Дълбок поклон! Отиде си Петко Хинов

Севлиево осиротя. На 3 януари, след неравна битка с COVID-19, на 49-годишна възраст си отиде Петко Хинов. Тъжната вест заля социалните мрежи със съболезнования по повод страшната загуба. Близки и приятели го нарекоха един от малкото духовни благородници на нашето време, един от най-добрите, мислещи и духовни хора, добър и сърцат човек, ерудиран, високо интелигентен, най-добрият литератор, преводач, блогър и отдаден православен християнин, прочел и записал с гласа си огромно количество от книги, стихове и богословски трудове… Отиде си човек – Вселена, отдаден изцяло на семейството си и любимата си работа. Остави съпруга и четири деца, най-малкото на по-малко от годинка…
Петко Хинов бе един от водещите ни китаисти, превел от старокитайски 15 книги, сред които трите тома на „Сън в алени покои“, „Чудните дела на съдията Бао“, „Уморен да се раждам и умирам“. Превеждал е статии и книги от английски, руски, румънски, китайски, сръбски и църковнославянски език на български език, а също така от български на английски, руски и китайски език. Някои от преводите му са публикувани в интернет. Записва и публикува в интернет аудиокниги на собствения си сайт. Поет. Автор на разкази, приказки, есета, статии, историческо-богословската книга „Баташките новомъченици“, на художествено-научния сборник „Българско народознание и превод“. Автор е на богослужебни химни и служби на църковнославянски език. През последните години дава всичко от себе си за побратимяването на Севлиево с китайския град Нанхай.
За огромния си труд Петко Хинов получава Специалната награда на Съюза на преводачите в България за изключително високи постижения, за преводa от старокитайски на книгите „Тридесет и шестте стратегеми“ и „Нощни разговори край огнището“ и на престижната Национална награда на Министерство на културата „Христо Г. Данов“ за превода на „Сън в алени покои“, определян по значимост за „Роман на хилядолетието“. Носител е и най-престижната държавна награда на Китай за особен принос към китайската книга. Участвува в учредяването на Асоциацията на книгоиздателите на Китай и страните от Централна и Източна Европа (АККСЦИЕ) през 2018 г. в Пекин.
Светъл път към звездите, Петко! Дълбок поклон и вечна памет!

Припомняме ви откъси от интервюта с Петко Хинов, публикувани във в. „Росица“ през 2011 и 2015 г.

– Кога за пръв път отидохте в Китай?
– През есента на 2010-а и останах там до края на юни 2011 г., като работех като доброволен преподавател по английски език в средни държавни училища. Да постъпя на платена работа не можех, тъй като все още не отговарях на нужните условия. Защо отидох тогава и защо избрах именно това поприще, ми е трудно да кажа. Може би ще употребя китайския израз „следвайки зова на сърцето си“. Всъщност, аз много обичам децата и сред учениците се чувствам „в свои води“. Отидох в Китай без определен план. Оставих Бог да реши къде да ме прати и с кого да се срещна. В началото беше изключително трудно, най-вече поради огромното различие между представата за Китай и реалния Китай, който е далеч от всякакви представи на европейците, възприемащи тази страна чрез текстовете за нея. Попаднал във въртопа на „случайности“ и „обстоятелства“, оставяйки се изцяло на Божия промисъл, аз отново се убедих, че житейската ми съдба е неотменно свързана с Китай. Не защото Китай е забуленият в очарование остров на мечтите ми, напротив, той е много земен, замърсен и неприветлив за мечтатели, а защото вътре в себе си аз нося една неугасима любов към този народ, който имам причини да считам вече за свой — съпругата ми е китайка.

– Бихте ли споделили с читателите ни нещо интересно от живота си в Китай?
– Много ми е трудно да подбера отделни случаи – от пристигането ми в Китай до заминаването оттам с мен се случиха много повече неща, отколкото през дългите години тук, в България. Най-значимото от тях – ожених се за китайско момиче. Когато отидох в Китай, не вярвах, че ще мога да срещна „другарката на живота си“ – по израза на баба – тъй скоро. Сяо Ли, а умалително – Лили, моята жена, беше моят най-добър приятел и толкоз. Освен чистосърдечна кореспонденция, помежду ни не е имало и намек от влюбеност. Всичко стана някак много трезво и разумно. Това, което ме порази у нея, което ме накара да поискам ръката й, беше нейното чисто сърце, нейната несъвременна добродетел, трудолюбие, умение да „върти дома“ – тя всъщност е едно обикновено селско девойче като тези, за които пишат българските литературни класици, един жив образ на съхранена нравственост и човешка доброта. Това, което ни свърза от самото начало, бе пълното доверие, което имахме и имаме един към друг. Китай все още има това богатство – трудолюбиви и скромни, нравствено чисти хора, като нашите някогашни „моми и момци“, макар че „прогресът“ на идващата отвън „цивилизация“ в Китай много ме плаши. Западната субкултура вече задушава и тази древна и богата с традиции страна. Новите поколения пренебрегват традиционната култура, все по-малко млади хора ценят нравствената чистота в отношенията преди брака, но сред приятелите си имам и такива. Знаете ли какво щастие е да общувате с хора с чисти сърца!

– Какви са плановете Ви за бъдещето, как си представяте живота между България и Китай?
– По принцип се старая да оставям бъдещето си в Божиите ръце, тъй като от опит зная, че не мога да се грижа за себе си така добре, както Бог се грижи за всекиго от нас. Засега възнамерявам да продължа да преподавам английски на китайските деца и да обогатявам знанията си по китайски език, история, култура, да опознавам китайското общество и душевност. Бъдещето е непредсказуемо, но ми се иска да вярвам, че Китай може да даде на България много, както и ние – на Китай. Иска ми се между нашите два древни народа да се разширят и укрепят връзките на доверие, взаиморазбирателство и сериозен културен обмен. Ние сме малък народ, ала с богата културна история, която е слабо позната в Китай и която, недооценена у нас, може да бъде оценена, видяна по достойнство от отдалеченото и проникновено око на Далечния Изток. От друга страна, бих искал българите да видят и другия вид китайци – не търговците от софийския квартал Илиенци, не полувъзпитаните и алчни „дръпнати“ лица от страната-загадка, а образованият, благовъзпитан китайски интелигент, с широка душа и богата душевност, каквато е съпругата ми. А също и чистосърдечните деца на тази велика страна.

– Наградата „Христо Г. Данов“ е доста престижна, г-н Хинов. Какво означава тя за Вас?
– Преди всичко, получих този дар най-неочаквано. За участие в номинациите са се погрижили колегите ми от издателство „Изток-Запад“, за което им благодаря от сърце! От издателството ми съобщиха за номинацията, а малко след това – и за това, че наградата е дадена за превода ми на първия том на „Сън в алени покои“ (1-30 глава). Това ненадейно признание за скромните ми трудове в областта на китайската литература е за мен най-вече крайно нужна подкрепа в самотния ми път, светло насърчение и свидетелство за това, че работата ми в тъй непознатия свят на старинната китайска литература и култура има смисъл в България. Наградата е и скъпоценно доверие, за оправдаването на което трябва тепърва да се старая при превода на останалите томове на романа, както и на всички останали книги, с които възнамерявам да се захвана.

– Казвате, че преводът от китайски език е вълшебство, удивително пътешествие. Какво Ви дава срещата със старокитайските йероглифи?
– Вместо отговор, направо ще приведа няколко реда от първа глава на книгата „Преживяното в Китай“, която пишем заедно с жена ми: „От всички мои ранни спомени, свързани с Китай, най-загадъчни ми се струват тези с китайските йероглифи. И досега за мен писмеността на Китай остава неразгадана – смисълът на знака е толкова „навътре“ в него, че дотам не достига звукът на човешката реч. Китайският йероглиф е ням, той не носи в себе си „азбучен звук“ – рисунката на произнесеното слово и затова се произнася различно от северни и южни китайци, от корейци и японци през вековете и сега. Мисля, че мога да напиша отделна книга за йероглифите – те не са просто знаци, те са лица; не са просто лица, а древни личности, те са човешки души, живеещи извън времето и пространството – в царството на Смисъла. Всеки йероглиф е обител на станалия, ставащия и имащия да стане смисъл. Бих дръзнал да кажа, че именно йероглифите бяха ладията, която ме донесе до далечната Жълта река.
Друг спомен. Ето, седим на урок по солфеж в детската музикална школа на Севлиево, в читалище „Развитие“. Годината е неясна. Стените греят от мекото есенно слънце, пианото люлее следобеда в тиха прегръдка, а ние се борим със скуката на музикалната теория. На последната страничка на тетрадката ми е „китайската българска азбука“ – срещу всяка буква е изобретен „йероглиф“, неистински подражания на фалшиви йероглифи от някоя детска книга с приказки. Мога да пиша на китайски! Вече почти съм запомнил този тайнопис. Той ще се яви на много места из ученическите ми тетрадки, на хвърчащи листчета, като изображения на една неосъзната дарба, на едно неназовано бъдеще. За да изчезне като предутринна мъгла при явяването на първите лъчи от изток“.

– Защо китайският език Ви е толкова „легнал на сърце“? Кога се „влюбихте“ в него?
– „Една вечер, в средата на осемдесетте, в рубриката „От понеделник на големия екран“ показаха кадри от първия филм на изгряващата китайска звезда Ли Лиендзие (известен повече като Джет Ли) – „Манастира Шаолин“. Това, което мигновено грабна вниманието ми, беше удивителното умение на момчето Сяохудзъ, дръзнало да се бие с голи ръце срещу въоръжен мъж. По онова време всички момчета от махалата имахме някаква „бойна“ мечта, съчетана с рицарска воля да защищаваме слабите, бедните, онеправданите. Немалко от игрите ни бяха на „хайдути“, на „индианци“, и най-привлекателното в тях беше това, че малобройните, слабите, невъоръжените, с почти свръхестествени умения успявахме да надвием по-силните, но застанали на страната на злото свои противници. В нашия детски свят доброто винаги побеждаваше – това бе необорим природен закон на всички наши игри, на целия живот.
Помня, че след като за пръв път видях „Манастира Шаолин“, аз бях впечатлен най-много от три неща: изумителните бойни изкуства на Китай, завладяващата мелодия на китайския език и песента на пастирката Бай Уся. Нито едно от тях преди не бях виждал, нито чувал. Затова в известен смисъл този филм е колкото съдбовен, толкова и символичен за началото на моя съзнателен път към Китай. От ручейната китайска реч, загадъчните яркожълти йероглифни надписи и омайните мелодии на този филм, моята „китайска мечта“ започна да добива плът и да тупти в сърцето ми“. (из „Преживяното в Китай“, Глава първа. Как започна всичко.)

– Какво Ви върна отново в България?
– Отново сърцето. Аз съм българин. България не можеше да не ме върне при себе си. Желая и децата ми да се родят в България, да знаят, че са потомци на два древни народа. Но чувството е двойно – когато напусках Китай, вече изпитвах дълбока носталгия по него.