В бр.11 на в.“Росица“, от 28 януари 2022 г. публикацията „Два поста във Фейсбук, в първия ден на седмицата бяха повода да си кажа: ”Докато има такива млади хора, България ще я има!” предизвика голям интерес и на Фейсбук страницата на вестника. Единият от тях беше на Георги Николов, който на 10 януари – студен, снежен ден, в една от севлиевските фейсбук групи предложи безплатен превоз на хора в нужда с 8 местен миниван 4х4 – за района на град Севлиево и близките села! „Важи само за снежната днешна сутрин, до 11часа! Не се притеснявайте да позвъните – това е благотворителен акт!”, пише Жоро и е прибавил и номера на телефона си. Стана ми интересно да разбера кой е този човек, който в това трудно време на високи цени на горива и природен газ, когато всеки се чуди как да спести и да припечели повече, е готов да вози безплатно.
Срещнахме се по късно в редакцията на в.”Росица”. Оказа се, че Георги Николов / Жоро, както беше се назовал в поста/ дълго време е живял в чужбина и да помогне в студен зимен ден на хората, които имат нужда от превоз, е нещо напълно нормално. Там, където е живял на подобна покана никой не би отказал. В Севлиево от тази възможност се възползвали две жени – едната била негова позната, които бързали за автобуса София-Варна, но в този момент, дори и на автогарата нямало нито едно такси.
“Закарах ги на магистралата, изчакахме автобуса. Те се качиха, но от него слязоха други хора, на които предложих да ги закарам в Севлиево. Една жена ми отказа с мотива, че я чакат на бензиностанцията. Никой не я чакаше и тя започна да звъни по телефона си. Явно хората тук са много недоверчиви, чудно защо?”, заяви Жоро. Продължихме разговора за причините да замине и да се завърне отново в България, актуална тема, която често се обсъжда днес у нас, затова публикуваме разказа на Георги Николов.
-Г-н Николов, представете се с няколко думи за нашите читатели?
-Горд кореняк – севлиевец съм на първо място. Гражданин на света, предприемач, пътешественик, планинар, любител- спортист, авантюрист, планинар, фен на природната медицина, апитерапията, хубавото вино, женската красота и здравословен начин на живот. Възпитаник съм на селскостопанския техникум „Марин Попов“ в Севлиево, а по-късно и на Агрономическия университет в град Пловдив. Това е! Все пак помолихте ме да се представя с няколко думи.
-Вашите интереси подсказват, че ще трябва да водим още разговори, но да продължим сега за причините да тръгнете за чужбина и да се върнете след толкова години?
-Още от малък имах интерес към географията и културата на Южна Америка. След като завърших образованието си в Пловдив за агроном, имах събрани скромни средства от летните бригади в Англия, които ми помогнаха да замина за Аржентина. Попаднах на обява във вестник, че държавата отваря програма за набиране на емигранти от Източна Европа за заселване. Кандидатсвах по тази програма, одобриха ме, взеха ми пръстови отпечатъци, дадоха ми виза за 1 година и пълен набор документи за живот в Аржентина.
И на 18 февруари 2000-та година, едно младо, напористо момче тръгна. Преди това учих малко испански език при г-н Момчил Минчев, който е бил културно аташе в българското посолство в Мексико. И въпреки че много хора ме разубеждаваха „къде ще ходиш, какво ще правиш в тази бедна страна, Аржентина“, аз бях категоричен „казал съм и тръгвам, връщане назад няма“. С една раница попаднах в центъра на Буенос Айрес, не познавах никой. Когато тръгнах от България температурата беше – 18 градуса, а там беше + 38. Първо си купих една карта на града. Влязох в едно такси и казах на шофьора да ме закара във възможно най-евтиния хотел. Намерих хотел за 8 долара на ден, условия като в стар американски уестърн – само едно легло, хлебарки и един скърцащ гардероб. Даже стаите са без прозорци – испански тип архитектура с вътрешен двор, терасата е коридора на хотела. Предложиха ми стая, която никой не взима, защото е с номер 13, а аз я наех. От Аржентина заминах за Англия, където живях дълги години. В момента двете ми деца живеят в Англия, дъщеря ми е студентка.
-И кое е нещото, което Ви липсваше в чужбина, за да се върнете след 20 години в България?
-Темата е много широка, но с две думи „няма топлина“. Няма топлината, която един българин чувства у дома си. И в буквален, и преносен смисъл, няма топлина – няма слънце, няма я топлината между хората. То и тук вече виждам, че има промяна в отношенията….Когато аз напуснах България хората бяха по-истински, искрени и открити в чувствата си, в мислите си и действията си. Най-вероятно американизацията, глобализацията и пандемията са факторите, които промениха малко българина.Той стана по-резервиран, плах и ограничи социалните си контакти.
Борил съм се, губил съм, постигнал съм и съм осъзнал, че най-щастливите мигове в живота ми са били, когато съм имал най-малко средства в джоба и в банковата си сметка. Това е истината! И изобщо не ме интересува дали днес ще похарча 15-20 лева, за да закарам някой болен или нуждаещ се от помощ човек някъде, до болница или на друго място…
-Бихте ли повторили този жест да возите безплатно хора, които имат нужда от това?
-Разбира се. Аз не го правя за известност или да печеля познати и приятели. Тук в града ме познават достатъчно – за 21 години не съм загубил контакти. Всяко лято съм си идвал и съм поддържал връзка с моите верни приятели и добри познати.
-Трябва ли човек да излезе навън, за да осъзнае какво е тук, в България? Какво най-много Ви шокира след като се завърнахте?
-Шокира ме това, че живота в България не е толкова евтин, колкото си мислят тези, които са в чужбина.. Едно е да си дойдеш за малко във ваканция, друго е да живееш тук, да работиш, печелиш и посрещаш всички разходи. Да не говорим, че заплатите не отговарят на цените на стоките и услугите от първа необходимост. Моят съвет към всички, които се колебаят дали да направят стъпката да се завърнат обратно в родината, е да го направят час по скоро! Вашите родителите искат да бъдете близо до тях, да се радват на внуци и прекарват с вас всички семейни празници, в които им липсвахте толкова години ! Решението съвсем не е леко – да оставиш и загърбиш всичко, за което си се борил и си минал през калта, търпял си унижения….Да загърбиш този живот в момент, в който вече си изплувал над повърхността, поел си въздух и би продължил да живееш там малко по-спокойно! В чужбина, даже забравяйки да си пуснеш новините от България, просто така да не те натоварват. Познавам такива хора, които не искат и да чуят за България, не си идват, не се интересуват от новините в държавата, все по-рядко се чуват с роднините и приятелите си, но в същото време се възползват от по-евтини услуги тук, например дентални. Бай ганювщината си стои, дори и в тези, които се бият в гърдите, че техните деца не трябва да знаят и говорят български…Срещал съм такива българи, които и в семейството си не говорят български.
-А Вашите деца говорят ли български?
-Да, разбира се, дори четат и пишат на родния език! Моята дъщеря ходеше 7 години на българско училище и пътувах над 50 км до Лондон и обратно, защото държах тя да знае за апостола Васил Левски, Ботев, да чете и да пише. Синът ми също учи 4 години в българско неделно училище.
Най-важното нещо е човек да си дойде позитивно настроен, да има също и идея с какво ще се занимава и работи. Правило ми е впечатление, че българи, живеещи в чужбина, които си идват си за няколко дни в България, искат да оправят много документи и да си починат в същото време, което е почти невъзможно, влизат в някоя служба и започват да се карат със служителите: “Ама как е тук, а в чужбина не е така!“ Уморени и забързани в eжедневието си, служителите в една служба или в данъчното, също могат да бъдат любезни и да се усмихват. И както ние подходим към тях, така и те ще се обърнат към нас. И се връщат в чужбина, доволни, че са се скарали с някой служител в българска институция, заявявайки гръмко, че не искат и да чуят повече за България. А нещата съвсем не са такива, но нека да сменим темата.
Българите, които искат да се върнат, трябва да знаят, че и тук има живот! С усмивка, оптимизъм и труд, може да се живее в България. И трябва да се завръщаме, защото нашата мила страна има нужда от нас!
Зареждане ...
