РАЙНО ДОБРЕВ, с. Търхово
С жени по цвят различни:
бели, черни, жълти пълен е света;
с деца палави, игриви, многоезични,
те правят дните ни щастливи.
Близо четири милиарда са жените в петте континента на Земята. Те се раждат, младеят, стареят и умират, а имената само на някои от тях остават безсмъртни: непорочната Дева Мария, майка на Исус Христос, красивата Клеопатра, поетесата Сафо, изгорената на клада Жана д’Арк, любовно неутолимата, но мъдра като държавник Екатерина Велика, желязната Маргарет Тачър, нашите Райна Княгиня, баба Тонка, известната на научния свят Елисавета Карамихайлова, професор по атомна физика в Кеймбридж и в Софийския университет „Климент Охридски“, вярната до гроб спътничка на Пенчо Славейков Мара Белчева /седнали един до друг с разтворена пред тях книга, те и днес могат да се видят, скулптурно красиви, на пейката под статуята на Свободата в Севлиево/, пророчицата Ванга….
За тях и за стотици като тях са писани книги, правени са филми, изграждани са им монументи, а за другите – безименните, безличните остават само спомените и добрите думи на живите, че ги е имало, че са били сред тях.
На крачка от деветдесетте често в услужливата ми памет се открояват образите на четири незабравими жени от село Търхово, където съм роден: баба Тота умницата, баба Вълка многодетната, която е родила седмото си дете месец преди големият и син Марин да се ожени за хубавата Елена Дочкова, хромата с единия крак „акушерката“ Гуна, в чийто ръце са поели първата си глътка въздух над двайсет момченца и момиченца и по-младата от тях Тия Големката, която помня с неизменното мушкатово цветно стръкче, мушнато под кърпата над дясното и ухо. Виках и Големката, защото не криеше гордостта си, че е дъщеря на известния и почитан от всички кмет Недялко Чемпиря; след години мястото му зае синът и Харалан, а ако беше жива щеше да е тройно по-щастлива, че под диплите на българския трикольор и знамето на Европейския съюз, вече трети мандат, грижите за хората от Търхово е поела тихата, кротка и вежливо общителна внучка Тинка.
Споменът за тези жени ме връща в далечната 1945-та година, когато неграмотната, но природно умна и пълна с идеи баба Тота предложи на комшийките си Вълка, Гуна и Тия /къщите им са една до друга/ да честват Осми март, празник на жените от целия свят. Речено-сторено! Верни на многолетната си, пълна с уважение и взаимна помощ дружба, образец за другите жени от селото, те на бърза ръка спретнаха всичко нужно за именития ден. В уречения час пред магазинчето на Тасю яйчаря, син на Гуна, се появи ниска маса – паралийка с трикраки столчета около нея. Годината беше сушава, гладна, първата след историческата, деветосептемврийска промяна, но на широкия кръгъл плот се появиха чинийки с туршия, тавичка с пухкав пандишпан /сладкиш, известен като „испански хляб“/, приготвен от Големката, купчинка ментови лукчета, дар от Тасю, а до тях прословутото павурче с грозданка, както галено наричаше любимата си ракийка баба Тота, тесни локумени вафлички, панерка с райски ябълки от градината на Гуна, резенчета сланина с боднати на тях клечки за зъби, донесени от Вълка, каничка със зелева чорба и друга с кафе от корените на сушена цикория /синя жлъчка/, и кутия с цигари, ако се появи някой мъж….
Доволни от стореното, старите дружки се усмихваха щастливи, прегръщаха се с пожелание за здраве и дълги години живот /тогава те, с изключение на Големката, надхвърляха осемдесетте/, седнаха около паралийката, но докато си кажат „Наздраве“ и „Честит празник“, край тях се появиха и други жени с шепичка яйца срещу покупки от магазина на Тасю. Някои от тях бяха с черни забрадки, знак за жалба по загиналите през току-що приключилата Втора световна война – четиринайсет синове, съпрузи, братя или роднини.
На път за общината, където работеше като помощник на кмета, мина Марко Радков, който се беше върнал от фронта с обезобразено до неузнаваемост лице. Като го видя, баба Тота стана и с артистичен поклон, с ръка на гърдите, го покани да седне до тях:
-Ела, синко, седни да те почерпим, днес е Осми март, празник на жените от целия свят. Марко ги поздрави, ръкува се, взе подаденото му от Тия парче пандишпан и една райска ябълка, а Тота сложи в ръката му кутията с цигари и отмина. С извърнат след него поглед, Гуна тъжно проплака: „Горкичкият!… Какво красиво момче беше, а сега…. От мъка по него майка му без време си отиде.“ Търхово, едно от трийсетте села на севлиевската община, подобно на Стара Загора има няколко имена. Историкът – краевед Петко Недялков ги открил в архивите на Османската империя. Първото, Духанджии, е от 1479 година, следвано от Дуганджии, Доганджилер и последното /преди Освобождението от турско робство/ Доганджии, а два века по-късно – Търхово. Те означавали едно и също нещо: село на соколари.
Ловенето, отглеждането и дресирането на соколи било не хоби, а занаят, средство за препитание на много семейства, което векове наред се предавало от поколение на поколение. Царският двор в столицата Търново и феодалната аристокрация се нуждаели постоянно от доставката на дресирани хищни птици за ловните им развлечения. „С установяването на османците на територията на търновското царство, отбелязва Петко Недялков, тази практика е не само запазена, но и развита до съвършенство. Основното задължение на соколарите било да доставят в султанския двор от една до три птици. Когато не успявали да изпълнят това задължение, те плащали глоба „мюрде баха“ – 150 акчета за мюсюлмани и 300 за неверници.“
По неизвестни причини, през една от годините птиците останали не добре отгледани. Дошъл пратеникът на Султана за поредната доставка, но се върнал с празен кафез. „Защо са толкова търхави /мършави/? – викнал той. -Оставили сте ги гладни, с проскубана перушина, а получавате пълни кесии с акчета за тях.“ Така от Доганджии, търхавите соколи дали на селото ново име – ТЪРХОВО.
Като бисер в медена черупка Търхово се е кротнало в северното подножие на 15-километровата природна красавица „Витата стена“, за която природолюбителите казват, че е малката сестра на Балкана. В овалното и белокаменно лице се вглежда град Севлиево, а краят и се мие от водите на река Янтра край едноименното дряновско село.
По средата на Витата стена – над Търхово, природата е изваяла две чудно красиви възвишения, които местните наричат „Момини гърди“. От тях, като от пазвата на жена-родилка, се стича водата на малка рекичка, която дели селото на две и пълни коритото на язовира под него.
Зареждане ...
