Ученици от клуб ,,Журналист” се срещнаха с Калин Врачански

Въпросите обобщи МЕЛНУР НУРИЕВА, клуб „Журналист“
След постановката ,,Испанска афера“ на Драматичния театър – Ловеч на 9 май в Дома на културата ,,Мара Белчева”, Калин Врачански се срещна с учениците от клуб ,,Журналист” с ръководител Даниела Йорданова, които бяха поканени от организаторите като гости на спектакъла.
Калин Врачански разказа, че „Испанска афера“ е комедия, написана по действителен случай и в основата й стои историята на един провалил се млад каталунски политик.
Роден в гр. Червен бряг и израснал в гр. Роман, 40-годишният Калин Врачански завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ ,,Кръстьо Сарафов”. Участва в театрални постановки, филмови продукции и озвучаване на филми.
-Колко време отнема да се научат репликите за едно представление?
-Месец и половина. Едно време се е репетирало повече, вече не, тъй като ежедневието е прекалено забързано и няма време, необходимо е да бързаш, но едновременно с това трябва и да си в кондиция, да знаеш какво правиш. Едно време една пиеса се е репетирала девет месеца – колкото е нужно да се износи и да се роди едно дете!
-Как се учи толкова много текст за месец и половина?
-Ами докато учехме в Академията, за 2-3 дни трябва да научиш един текст. Ама после той пада – за следващия ден трябва да научиш друг текст, ама и той не става! Учи пак, и пак, докато накрая се превърне в рефлекс. Е, разбира се, има моменти, в които даден текст не влиза, не става. Тогава е по-трудно, но с повече усилия накрая все пак става!
-Имате ли суфльор?
-Не, тази служба отдавна я няма. Е, на моменти се случва човек да си забрави текста, Ако някой го забрави, колегите помагат, но тези моменти публиката не ги разбира.
-Имаше ли такива моменти и тази вечер?
-О, да, имаше, имаше, разбира се, но вие наистина няма как да разберете!
-Как решихте да се занимавате с актьорското майсторство?
-В моя случай професията сама ме избра. Може би съм бил по-малък от вас, когато започнах да се занимавам с това. Дойдоха в училище и казаха: „Трябват ни тука едни хора за някаква пиеса!“ И учителката по български каза: ,,Ти, ти, ти и ти – отивате!“ И ние отидохме! И така една година, втора година, трета година, и колелото се завъртя. Дойде моментът, в който завърших гимназия и сега някъде? – На „Раковски“ 108А. Завърших университета и …така стана.
-Кое дава голямата популярност на един актьор, сериалите ли?
-В днешно време да. Зрителите са тези, които популяризират един актьор, които оценяват един актьор – спират го по улицата, разпознават го. Телевизията внася това, което правим, в домовете на хората, и то става по-близко до тях. Иначе трябва да се вдигнеш, да си купиш билета, да отидеш в театъра – абе има си процедура, а така натискаш дистанционното и толкова. С пандемията видяхме опити за онлайн театър, но няма как да бъде същото като живия контакт с публиката – с тази дистанция не може да се случи, има една енергия от нас към вас и от вас към нас, и когато тази симбиоза стане, тогава се получава добър спектакъл. А при онлайн представлението енергията се губи.
Тази вечер вие още в самото начало ни дадохте един тласък, топка с енергия, която ние поехме. Ето, затова се казва магия, защото някой път се получава, друг път не. А това е комедията – публиката трябва да се смее, да реагира. Ще ви кажа един случай – на времето, когато имаше казарма, водят войниците на театър. Играе се комедия, а в салона гробна тишина! Защото старшината им казал: „Нито гък – това е театър!“
Така че е много различно пред камерата и на сцената. Пред камерата ти не виждаш резултата, а тук го усещаш. Пред камерата не знаеш какво става – някой ти казва „Добре, стана!“, ама ти ще го видиш след месец, а в някои случаи и година. Дотогава не знаеш какво се е получило. И още повече – не можеш и да го оправиш, то вече е запечатано! Докато тук, ако има някакъв проблем, веднага го решаваш – затова е живо това нещо – театъра. То живее и умира. Утре ще бъде различно.
-Колко пъти сте играли тази постановка?
-Достатъчно много. Но всеки път е различно. А и няма как да не е – публиката е различна.
-Знаете ли кои са моментите, в които публиката ще се разсмее?
-Има такива моменти, но не можеш да разчиташ на тях, защото всеки път публиката е различна. В Севлиево например винаги е много готино, но има такива места, където не е така, например в Бургас не е така – там е различно, хората са различни. Така че не може да разчиташ на някакви проверени моменти. Най-важна е публиката – да стигнеш до нея, да й въздействаш!
-Какво бихте посъветвали тези, които искат да правят това, с което Вие се занимавате?
-Светвам ги първо да опитат, да видят дали им харесва, преди да започнат сериозно. Защото ако тръгнеш, без да си сигурен, губиш много енергия напразно. В моя случай стана естествено, защото аз бях пробвал вече, бях излизал на сцена, бях се сблъскал с публиката, знаех какво е и то започна да ме гъделичка отвътре, да ми харесва. Има хора, които много искат да са актьори, но когато се качат на сцената, оказва се, че не е това, което са очаквали. Затова по-скоро пробвайте, преди да си чупите главата – щото понякога и това става!
-Може ли човек да се издържа с Вашата професия?
-И да, и не. Зависи от момента на късмета, но трябва да си подготвен да го хванеш. Макар че някога го чакаш, а не идва. Освен късмет тази професия изисква и характер, защото всеки един от нас се сблъсква с много неприятни моменти в живота си и това, че е останал тук, показва, че ги е преодолял и ги е преглътнал, но това не означава, че ги е нямало. О, да! Така е! И битовизми има, и социални, и емоционални проблеми, и всичко, всичко.
-Има ли разлика между шоумен и актьор?
-И двамата са артисти, но когато се занимаваш с актьорската професия, ти изграждаш даден образ, придаваш му живот и дух, докато шоуменът разчита преди всичко на своите способности до забавлява публиката – хваща един виц и го разказва, става малко като стендъп комеди. Обаче това, което се случва в една роля – ти износваш ролята, живееш с нея, минаваш през нейните несгоди – когато не ти се получава. Различно е!
-Случвало ли Ви се е да играете в няколко постановки едновременно, например да репетирате две-три за този месец и половина? И объркващо ли е?
-Две – да, три няма как! И не, не се объркваш. Особено когато наближава премиерата и на двата спектакъла – затваряш се и влизаш в ролята. Поне при мен е така.
-Вие сте гост-актьор във Варненския театър. Как репетирате, пътувате ли?
-Не, живея там, докато репетирам. Е, разбира се, ако е в Пловдив, Благоевград или другаде, близо до София, може да пътувам, но до Варна няма как.
-Трудно ли се излиза от роля?
-Не. Едно време учехме, че той, големият актьор, три часа стоял, за да може да излезе от образ. По-скоро за мен това, което остава, е умората след представлението. И като видиш актьор, вглъбен в себе си след представление, това е, че иска да си почине – поне аз така го разбирам!
-Имали ли сте сценична треска?
-О, да! Постоянно! Преди всяко представление – ти репетираш, но не знаеш дали ще се получи, дали ще се хареса, просто се надяваш. Няма актьор, който да каже: “На мен ми е все тая!“ Не вярвам да има такъв. Все пак артистите малко или много обичат някой да ги харесва.
-А може ли актьорът да си позволи лукса да отказва роли?
-Да, може и трябва!
-Имате ли предпочитание какво да играете – комедия или трагедия?
-Не мога да живея само с едното. А пък и ако репетираш само едно и също, малко ти доскучава. А ако на теб ти е скучно, какво остава за хората срещу тебе! Така че трябва да има баланс.
-В живота влизате ли в роли?
-При мен не е така. Казвали са ми: “Ти си много по-интересен на сцената, отколкото в живота!“(смее се)
-А имате ли работно време?
-Не, няма как да имаш, ако си актьор на свободна практика като мен. Да, ако работиш в един театър, има някакви определени нормативи за работа. Но при мен се получава да репетирам, когато съм свободен, независимо от работното време.
-Имате ли някакви хобита, или сте превърнали своето хоби в професия?
-Имам много, но напоследък все по-малко ги практикувам. Защото – първо, отнемат време, второ – са по-рискови: например много обичам да карам мотор, но ако нещо стане, последствията са лоши; обичам да карам в планината сноуборд, но ако нещо стане – лошо; обичам да яздя кон, но ако нещо стане – пак лошо… В ден, в който имам представление, не правя нищо, не рискувам, защото трябва да съм в добра физическа форма. Така че все по-малко време имам да се занимавам с тях.
-Благодарим за срещата. Пътувате или оставате в Севлиево?
-Пътуваме. Ето това е другата черта на актьорския живот – чергарската. Постоянно сме на път! До нови срещи – ще се видим на „Тютюн“!
Срещата беше много интересна за всички, които присъстваха на нея. След края й емоциите трудно затихнаха. Всички бяха впечатлени от отношението на Калин Врачански, който се държа като приятел с младежите, но отговаряше на въпросите с желание, като че ли го интервюират журналисти от голяма медия. През цялото време се шегуваше, за да предразположи феновете си.