ВЕНКА ПЕТРОВА, председател на НЧ „Зора – 1908“
Отдавна не са се чували песни по Ловнидолската земя. Земя, някога изкарвала прехраната на цялото село, твърда, глинеста, тежка земя. В днешния живот планираме всичко. Готвим годишни планове, че някога се правеха и петилетни… А най- хубавите идеи се раждат спонтанно.
Идеята да направим жетва в Ловнидол, се роди в един автобус. Автобус, който се връщаше от Регионална библиотека в гр. Бургас. Автобус, завел всички читалищни деятели на община Севлиево на семинар, за да видят добрите практики, които други вече са реализирали. Седяхме си в автобуса, покрай нас се нижеха безкрайните поля на Тракия. И изведнъж Стоянка, секретарката на читалището каза: „Моят син тази година е посял пшеница, близо е до селото. Да вземем и да направим един празник на жътвата. Жътвата, както е било по-рано – с паламарките, със сърповете, с ръкойките, сноповете, хляба за берекет…“. Речено – сторено.
И започна подготовката – песните, да си спомнят жените какви песни са пели по време на жътва. Дрехите, белите забрадки. Жените, които са ставали в ранни зори, мъжете, които са връзвали снопите.
Много ме зарадва това, че всички жени, и по-стари, и по-млади от селото приеха поканата с удоволствие. И се оказа, че всеки държи в къщи сърп и паламарка.
Около 30 жетварки тръгнаха рано към полето. Е, няма да кажа, че са тръгнали с волска каруца, защото ще излъжа. Имаше съвременна помощ в транспорта, а и нивата не се оказа толкова близко, макар, че от нея се виждаше селото. По-старите разказваха за традициите, а по-младите слушаха в захлас, защото такова нещо не бива да се забравя. Нямало е никакви облаги даже за майките с кърмачетата. На края на нивата, до храстите на бозаълъците са се правили люлници, на тях се е окачала цедилка за бебето. Над цедилката се е мятал бял чаршаф. Имахме на нивата бебе, цедилка и люлник. За по-големите деца беше постлана шарена черга на края на нивата.
На нивата ни посрещна стопанинът Ганчо Станев Ганчев: “Добре сте ми дошли жетвари“, отговориха му мъжете: “Казвай какво ще платиш, стопанино, за да знаем как да женим“. Наредиха се жените, наведоха се гърбовете и златната пшеница започна да става на ръкойки. Ръкойка след ръкойка…
Тогава Борис се провикна: “Няма ли да запейте жени? Жътва без песен не може, да се отпусне душата на стопанина и да му се отвържи кесията“. И рукна песента…, от стара по-стара, от хубава по-хубава…
„Ой, Вело, Вело, хубава Вело, (х2)
я, дай си, Вело, паламарката,
паламарката, Вело, салтамарката.
Ой, Вело, Вело, хубава Вело,
паламарката, Вело, салтамарката“.
Но ожадняха жетварките. И се чу глас: “Къде е нашата най-млада мома, да иде до скритото кладенче в дерето, да ни донесе студена вода!“. И младата внучка на Тотка Георгиева бързо, бързо побягна за студена вода. Всички пиха от стомната и кратунката на зареда, и сладка беше водата, дадена ни от природата.
Ето го първият сноп – готов, завързан. Поставиха го жетварките пред стопанина, постлаха бяла кърпа и наредиха на него кой каквото беше донесъл, ябълки, сливи. Украсиха го с полски цветя, поставиха питата, месена специално за жътвата, баницата… “Е, стопанино, плащай сега, пусни тук на този сноп парата, да е берекет и за догодина, да има богата реколта. Тогава и питата ще бъде още по-голяма!“. И около първия сноп отново зазвучаха жетварските песни… Не им се тръгваше на жените от полето, всички се върнаха, кои в своята младост, кои в своето детство…
И това преживяване ще остане незабравимо благодарение на Мирослав Цвятков, който повярва в нас и нашите идеи и направи прекрасни снимки, там, в полето.
Е, догодина, ако сме живи и здрави, пак ще ходим на жътва!
Зареждане ...
