Райно Добрев е един от известните, но малко познати на нашите съвременници, журналисти, който след интересен и изпълнен с много премеждия живот у нас и по света, се завърна в родното Търхово. И старата истина, че за журналистическата професия има начало, но няма край, той доказва с интересните материали и любопитни факти, които продължава да публикува на страниците на в. „Росица“.
4, 22, 60, 66, 88 – тези сакрални числа маркират като километрични знаци житейския път на журналиста Райно Добрев, който, казано на дипломатически език, е журналист от кариерата. Стотици са статиите, очерците, репортажите, пътеписите и дребните като калинки дописки, които са се появявали изпод неговото перо в периодичния печат, в емисиите на Националното радио.
Стъпки в обратна посока, така озаглави разговора, който проведохме за неговия житейски и журналистически път.
– Господин Добрев, какви са тези кратни числа? Какъв е смисълът на тяхната двойнственост?
– Четири е датата на рождения ми ден – 4 юли 1935 г.; 22 е свързано със светското ми бракосъчетание; 60 са журналистическите ми години; 66 е семеен хороскопски символ, а 88 маркира времето от появата ми на бял свят до днес.
– На крачка от 90-те какви чувства те вълнуват?
– Смесени, но не от суета, че някой едва достигат 80, а аз без свян поглеждам към стоте. Казвам смесени, защото през миналия август едва не се поболях от мъка, която ми причини смъртта на малката ми сестра Вълка. Не от ковид – сърцето й не издържа. Загубата на близък човек е тъга, по-силна от болка.
– Така е, но само Бог е безсмъртен.
– Ако го има…
– Около образите на светците има ореол – светлина, която никога не угасва. За обикновения човек ореол са земните му хоризонти, които никога не достига. И при теб ли е така?
– Хоризонтът е въображаема величина, плод на сбъднати или несбъднати мечти. На младини мечтаех за добро образование – постигнах го; да открия жената, която да обичам и тя мене. Открих я – Евгения от град Мездра. Бях млад учител там, а тя красива блондинка, току що завършила средното си образование. Утре – 22 септември, навършваме 66 години заедно.
– Блазе ви! …66 – два пъти Христовата възраст. Сигурно щастието е вървяло по стъпките ви, без облачна сянка над него… Никога ли не е имало нещо, което да го помрачи?
– Имало е, как не, но за дреболии, които не са били като камък, който да катурне семейната ни каруца.
Професията ми на журналист е пъстра като оперението на паун, обагрена от цветовете на дъгата. Черният е сред тях, но през 60-те години, които лежат на гърба ми, съм го заобикалял. Старал съм се да не остава като петно в спомените ми на старини.
– Ще ни открехнеш ли вратите към някои от тях?
– Защо не? Първият ми спомен е свързан с името на проф. Владимир Топенчаров – изтъкнат журналист, основател и първи декан на факултета по журналистика към Софийския университет „Климент Охридски“. Като посланик на България във Франция, той предложил на Съюза на българските журналисти да сформира група, в която бях и аз, която да посети Париж и да отрази новината, че в България ще се произвежда уникалния автомобил „Рено“. Бяхме в завода, разгледахме цеховете, срещнахме се с ръководството, организираха ни обяд и ни почерпиха с вино, отлежало 64 години – по това време на тази възраст беше Никита Хрусчов, генерален секретар на ЦК на КПСС. Смяхме се на каламбура, но не това е, което най-силно ме впечатли от гостуването ни в Париж, а Пантеонът, където е саркофагът с тленните останки на Наполен I. Достъпът до него е невъзможен. Вижда се само от специалния парапет, който така е направен, че трябва да се наведеш, т.е. да се поклониш, за да го видиш.
– Интересна изобретателност.
– Да, французите продължават да принуждават всеки, посетил Пантеона, да се поклони, макар и символично, пред техния кумир…
– Така ли е у нас?
– За съжаление ние обругаваме всеки българин със световна известност. Псевдожурналистът Евгени Чертовенски например, роден в годините на „демокрацията“, нарече Георги Димитров пияница, развратник. Позор! …
– А има ли колеги, от които си се учил и продължаваш да им се възхищаваш?
– Има, не са много, но за мен те са журналисти – образци. Възхищавам се на идейната и емоционална извисеност на ненадминатия Стефан Продев; на словесната еквилибристика на нелепо загиналия Милен Цветков; на политическата острота в написаното от Георги Тамбуев; на непокорния радиожурналист Любен Антонов от Русе. Незабравим за мене ще остане и полемичния почерк на Панайот Манолов – кореспондент на в. „Работническо дело“ от Стара Загора.
И днес има кадърни журналисти, например Петър Волгин, но повечето от тях оставят впечатлението, че са кариеристи, угоднически подвластни на партии и личности, които им дават хляба.
– А има ли хора извън професията, които си съхранил в журналистическия си албум?
– Има. Един от тях е Жорже Наполетано – министър на вътрешните работи, а по-късно президент на Република Италия. Бях законно акредитиран журналист на в. „Икономически живот“ в Италия. Заминах след промяната през 1989 г. И се върнах през 2007. През една от 15-те ми години в тази исторически и културно богата страна, на гости ми дойдоха съпругата Евгения и внучката Ели. На връщане реших да използвам туристическия автобус, с който пътуваха, за да си дойда за кратко в България. В Триест граничарите събраха всички паспорти за проверка… Върнаха ги, но без моя. Обясниха ми, че нямам печат кога съм влязъл в Италия и ме арестуваха. Затвориха ме зад една желязна решетка и там прекарах нощта. На сутринта ме отведоха в управлението на куестурата (полицията) и ми дадоха да подпиша декларация, че съм екстрадиран без право да посещавам Италия през следващите пет години. В допълнение беше отбелязано, че право на отмяна има само министърът на вътрешните работи. Подписах и под съпровода на карабинер ме качиха на влака за Белград. Прибрах се огорчен, но без да губя време написах писмо до министъра с обяснение какво се беше случило. Прибавих няколко мои публикации от Италия. Нямах надежда, че той ще се занимава с „нарушител“ на закона като мене, но бях изненадан от бързия му отговор. Секретарката Лаура Ре ми съобщи по телефона, че току що министърът е подписал декрет, с който се отменя екстрадицията ми. Оказа се, че когато съм влязъл в Италия граничните власти пропуснали да ми сложат в паспорта печат, което означава, че съм преминал границата нелегално, че съм бил едва ли не шпионин.
– За разлика от жените, мъжете рядко плачат. На тебе случвало ли ти се е да пророниш сълза?
– Сълзи като порой се изляха от очите ми, когато починаха баща ми и майка ми, а на прага на сълзите съм бил три пъти. Първият, когато като главен редактор на седмичника „Комсомолец“ – вестникът, който хроникираше изграждаше на азотно-торовия завод край Стара Загора, трябваше с болка на сърцето да напиша 11 некролога. Суровина за изкуствените торове (селитра и карбамид) бяха лигнитните въглища от комплекса „Марица – Изток“. От тях газгенераторния цех се беше натрупал въглищен прах, който от високата температура в пещите се взривил и обгорил до смърт намиращите се там работници и специалисти. Сред тях имах приятели, за които и днес скърбя.
Вторият беше преди повече от петдесет години. Тодор Живков пристигна в „Марица – Изток“ за откриването на ТЕЦ – едно. Като журналист в Стара Загора трябваше да отразя събитието. В словото си Живков спомена няколко пъти името на един от прославилите се строителни бригадири. Потърсих го и му поднесох микрофона за интервю, но той се извърна обидено и с провлечен глас изрече: „Не!“. Разбрах, че заеква и му обясних, че има начин да се изчисти заекването. Беше непреклонен, но накрая се съгласи и отговори на въпросите, които му зададох. В радиото има специален монтажен магнитофон – апарат с помощта на който се изчистват и най-заплетените фонеми от звуковия строй на думите и говорът на бригадира влезе в нормалните си граници. Когато след време пак се срещнахме, го попитах слушал ли е интервюто? „Слуша го, рече, слушах го, и плаках, че не съм като другите хора“. Повдигна длан, закри очите си и разтърси конвулсивно рамене… Мъката му ме докосна и усетих напиращата да се появи сълза.
Третият просълзяващ ме случай беше по време на съветската инвазия в Афганистан. Отговорен човек от Централния комитет на БСП се сетил за мене, когато му предложили да посети Афганистан с придружител по негов избор… Избрал мене. Бяхме се запознали в хода на Възродителния процес.
Пристигнахме в Кабул – столицата на Афганистан. Посрещна ни посланикът ни там Иван Матеев и в рамките на седмичния ни престой ни уреди среща с президента Наджибулла – акушер-гинеколог, който ме впечатли с интелекта и необикновеното си дружелюбие, макар че религиите ни са различни – ние православни християни, а той – верен на Корана мюсюлманин. Преводач от ПУШУ (държавен език на Афганистан) ни беше един красив млад човек, завършил АОНСУ – Академията за обществени науки и социално управление в България. С него прекосихме Кабул надлъж и шир и стигнахме чак до границата с Пакистан, където в далечината съзряхме блесналата на слънцето статуя на Буда. Отведе ни да видим и гробищния парк на Кабул – безкрайно пространство с примамлива многоцветна пъстрота. Оказа се, че над всеки гроб се веят последните дрехи на внезапно починал мъж, жена или дете. Край една още неслегнала се погребална купчина пръст, преводачът коленичи с опряно до земята чело и тихо зарида. Когато се успокои и се изправи обясни, че това е гробът на брат му, починал в схватка с руснаците и по законите на Шериата е длъжен да вземе за съпруга вдовицата заедно с децата, а ако има друга, която обича, да я приеме като втора, трета или четвърта жена. Показа ни снимка на момичето, с което през есента на 1987 г. Възнамерявали да създадат свое семейство. Тъгата, която съдбата му отредила, не ме отмина. Готов бях да се просълзя от силната му душевна болка.
Не заплаках, но бях дълбоко покрусен, когато по една от италианските телевизии – „Рете куатро“, видях как талибаните си отмъщават на издигнатия от руснаците президент Наджибулла. Обвързан с въже те го влачеха с кола, разбит до кости, по зъберите на второкласен селски път. Ако някой иска да се запознае с моралния облик на талибаните, на които милостта е чужда, може да потърси в градската библиотека на Севлиево двата тома книги на Том Клански „Кардинала от Кремъл“, в които е щрихирал моменти от руската инвазия в Афганистан.
– Слушам те и си мисля, че хубавото, красивото в професията на журналиста, на която и аз съм се посветила, е че тя го среща с различни по култура и манталитет хора, които го допускат или отблъскват от личния си свят; че може да види превратностите в живота на хората и да оцени доброто и злото в тяхното поведение. В запаса ти от впечатления имаш ли случаи, които са те развеселявали?
– Имам един, който развесели не само мене. Когато чествахме 100-годишнината от освобождението ни от турско робство аз, поетът Таньо Клисуров, старши-научната сътрудничка от историческия музей в Стара Загора Величка Койчева и операторът от Националната телевизия Ганчо Йотов, тръгнахме по следите на Самарското знаме. В Куйбишев, откъдето знамето е пренесено до България, имахме среща с главния редактор на местния вестник „Волжская комуна“. Носехме като подарък коняк „Плиска“. Главният не се стърпя, отвори една от бутилките, напълни чашите и предложи да пием на екс за дружбата, за нерушимото братство между българи и руси. Бях седнал до него и преди да изпразни чашата до дъно аз, уж незабелязано, излях моята на пода. Потънах в земята от срам, а всички се смяха до припадък, когато се оказа, че съм излял коняка, който не обичам в обувката на Главния. Без неудобство той я събу, вдигна я и изпи до капка божествения, според него, еликсир. Тогава разбрах, че алкохолното опиянение на руснаците, което Горбачов се опита да тушира, не е мит, а реалност.
– Ти не си севлиевец. Учил си в родното си село, в Ловнидол, техникум в Габрово, университет в София, минал си през елитна московска академия, прекосил си Европа от атлантическото крайбрежие на Франция и Италия, стигнал си до азиатската планинска верига Загрос, която обгръща Афганистан и вече единайсет години откакто си се кротнал в Търхово. Помниш ли Севлиево от времето, когато е бил град от селски тип и какви са впечатленията ти от него днес?
– Ще ти отговоря в поетична форма.
Добре, да чуя.
Севлиево…
град-красавец напет
кръшна хубавица
с име Росица
от Балкана приласкал.
Снагата си нежно струнна
тя в оброчен пръстен
край него обвила,
а от небето синьо Бог
вековната им обич благословил
и с деца умни, работливи
дните им земни наплодил.
– Приятна ласка, а нещо по-пикантно помниш ли?
– Помня един шеговит анекдот защо Севлиево останало без влак. Когато габровци се сдобили с това транспортно чудо, решили да подразнят севлиевци. Един зевзек, помня прякора му – Патката, се заел с тази неблаговидна задача. Ако е вярно, той сложил на гърба на едно магаре вместо самар печка, тип „циганска любов“, напълнил я с подпалки и малко преди моста над река Росица ги запалил. Подплашено, магарето хукнало през града с бързината на влак. Ядосани, севлиевци го хванали и направили от него суджуци, а Патката, верен на себе си, продължил да им се надсмива, че в лакомията си изяли пратения им от „щедрите“ габровци влак. Така севлиевци вместо модерното огнено возило създали най-големия в България автопарк с колите на който обикалят не само Европа, а и света.
– Има ли нещо, което ти прави удоволствие да не пропуснеш седмица без да посетиш Севлиево?
– Разбирам намека ти – богатият петъчен пазар, който съперничи на прехваления димитровградски битак. Без да съм севлиевец, радвам се, че градът е родно място на Асен Пейков, когото италианците боготворят. Неговата величествена скулптура на Леонардо да Винчи, която краси римското летище, ме кара да се гордея, че този изкусен ваятел е българин. А песните на севлиевеца Борис Машалов?… Кое сърце не трепва от божествената им, ангелска мелодичност?
Прекланям се и пред образа на красивата дъщеря на Севлиево, поетесата Мара Белчева, която остана вярна до гроб на Пенчо Славейков. Пейката пред Паметника на свободата, на която така омайващо са приседнали един до друг, спира с възхищение не само моя поглед.
И още… Приятно ми е когато отивам към магазин „Билла“ и минавам през разкошния парк „Казармите“, да се спра пред изкусно аранжираните фотоси по мрежата на оградната стена и да проследявам като по учебник историята на града от времето на Хоталич до днес.
– Ти си човек на преклонна възраст. Плаши ли те смъртта?
– Защо да ме плаши, когато зная, че тя е неизбежна, че всеки човек има в живота си неповторими едно начало и един край. Продължавам да се радвам на слънчевите изгреви, не спирам да се трудя и да изпращам с благодарност залеза на всеки ден, но и не пропускам чашата с вино, което крепи силите ми, а кога тя ще остане празна само Господ знае.
– В заключение какво е пожеланието ти към читателите на вестник „Росица“, към всички севлиевци?
– Да не пропускат новините, които пълнят страниците му, да обичат града си и да не жалят сили и време, за да става той все по-богат, по-красив и привлекателен.
Зареждане ...
