Поклон, сине на България!

МИЛКА ДЕШЕВА
В навечерието на тази скръбна годишнина, каквото и да кажем за Апостола, няма да стигне. Наричат го идол, кумир, светец, огън. Иконата на българската свобода. А той е просто земен човек, скътал в пазва най-висшите нравствени добродетели и ги приложил на дело. До болка честен, с учените – учен, с простите – прост. Смел до безумие, дързък, жертвоготовен.
А дали севлиевската общественост знае, че младият, едва 36-годишен Васил Иванов, посреща новата 1873 година точно в град Севлиево. Заловен в Къкринското ханче на 27 декември 1872 година, той прекарва нощта на 31 декември в тогавашния турски конак в града ни. Какви ли мисли са бушували в главата на Апостола в тази последна в живота му новогодишна нощ? Недокоснал се до топлината на брачното ложе, нецелунал бленувана рожба, той десетки пъти е целувал евангелието и револвера, бунейки народа си към борба. А може би друга е била болката му, че мисията, на която е посветил живота си, ще остане недовършена. Мисия, наречена освобождение на Отечеството. И все пак крехка надежда се е таяла в душата му, че най-страшното ще му се размине, че вечно заточение ще споходи неговата съдба. Уви. Той и още един от заловените 71 бунтовници са осъдени на смърт. 59 са изпратени на заточение в Диарбекир, а шестима са оправдани.
И днес посланията на Дякона сякаш остават висящи, неизпълнени, а някои дори плашещи. Левски отрежда: „Смърт, смърт и смърт за всеки, който поиска да злоупотреби със служебната власт. Който дръзне да вземе и най-малка част от поверените му народни пари“. А е достатъчно само един от неговите завети да се осъществи: „Дела трябват, а не думи“ и България ще се приближи до спасителния бряг.
Едно от най-знаковите места в исторически план в града ни е турският конак. Тънещ в разруха, той чака нечии дела.

Искам
Искам житно зрънце да бъда,
за да нахраня врабчето.
С кълнче нежно зелено, пробило земята,
да докосна небето.
Слънцето да целуна, а то в злато да ме превърне
и в топла погача.
За тебе, за мене, за орача и за сеяча.
Искам планински сокол да бъда.
Парченце от всяко божествено кътче
на мойта страна да откъсна.
Губер да изтъка, за да завия студуващите.
Йовковият Индже искам да бъда
и с една жълтица всяка бедна душа да зарадвам.
Крали Марко искам да бъда.
С единия крак на Дунав да стъпя,
а с другия на – Родопа.
Като него в църква да се покая.
Една мадона, устояла на бури,
с дарена ръка да извая
и сълзите й да изтрия.
Към Левски поглеждам.
В тефтерчето му се оглеждам
и от срам навеждам очи.
Неговите – ясни и сини,
изпущат искри – гневни, осъдителни, подбудителни.
А един Андрешко, един нов Месия,
ще потопи в блато черната народна орисия.
Милка Дешева