Балканджийчето
Есен е. Севлиевският панаир е в силата си! „Коджа кър” е пълен със сергии, палатки, въртележки, стрелбища, тикви, миризма на кебапчета и захарен памук. Тълпи от граждани, селяни от околността, туркини с шалвари и балканджии с потури, газят калта и пожълтялата трева. Панаир! Двама балканджии вървяха по края на панаира. Единият беше висок, суховат и на възраст около 50-те. До него вървеше младо, набито момче на около 17-18 години. Водеше малко кученце, вързано с дебело ново въже. Явно кучето и въжето бяха купени от тук. В горния край на панаира, вдясно от входа за „Сър пазар”, имаше циркова палатка. Пред входа на палатката бе издигната платформа. Около платформата се трупаха зяпачи и слушаха мъж с фуния, който обявяваше нещо. Като наближиха, разбраха, че там се провеждат борби между известни борци и говорителят подканяше хората да видят как се борят шампионите. Някои си купуваха билети и влизаха, но повечето само слушаха виковете на зрителите отвътре. Когато балканджиите стигнаха до палатката, се чуха възторжени викове и малко след това, на площадката отново излезе човекът с фунията. Водеше със себе си едър, потен мъж, облечен с борческо облекло.
-Ето го балканският шампион Кочо Дунев! И днес той победи всичките си противници! Даже и сръбския шампион Драже Миленич! Ако някой мисли, че може да го победи, да заповяда на тепиха! Който победи, веднага ще получи 1000 лева суха пара! – извади пачка банкноти и ги размаха над главата си.
Тълпата въздъхна! Толкова много пари малко хора бяха виждали накуп. Но шампионът беше едър, внушителен мъжага и си личеше, че е много як! Тълпата замълча почтително! Тогава младият балканджия каза на другаря си. Каза го невисоко, но се чу ясно.
-Аз ще го заваля!
Хората се обърнаха изненадано към него и критично го загледаха. Човекът с фунията се въодушеви и завика ентусиазирано:
– Ето го момчето, което ще се бори с шампиона! Кой ще победи?! Младият юнак или опитният шампион?! За да видите тази титаническа битка, заповядайте вътре! Не е за изпускане-е-е!
Скочи от платформата и поведе момчето и спътника му навътре. Тълпата се люшна и се насочи към касата. Любопитно беше да видят как едно местно момче ще се бори с такъв известен шампион!
Като влязоха вътре, момчето подаде кучето на спътника си. Поиска и парите да бъдат дадени на него за съхранение. В началото циркаджиите малко се дърпаха, но после се разбраха. Накараха момчето да се съблече. То съблече кожухчето и ризата, но отказа да събуе потурите. Явно отдолу нямаше други гащи. Изправиха ги на тепиха и съдията започна да им обяснява правилата, които трябва да се спазват. Шампионът се подхилкваше леко, а малкият го гледаше накриво. Съдията даде сигнал за започване на борбата. Момчето само това чакаше. Хвърли се напред, сграби изненадания шампион, вдигна го и го заби в тепиха! Тълпата ахна! Докато шампионът се окопити, момчето го осука и постави на гръб. Толкова яко го стисна, че очите на оня изпъкнаха и започна да хърка! Съдията свирна и обяви край, но малкият продължаваше да стиска! Животът на бореца беше в опасност. Скочиха да ги разтърват и най-после успяха. Изнесоха бореца! Съдията вдигна ръката на младежа и го обяви за победител. Зрителите полудяха! Момчето не се бави много, сграби дрехите и парите от приятеля си, хвана въжето на кученцето и бързо си тръгнаха, като се оглеждаха недоверчиво.
След няколко години това момче щеше да стане известно в цяла България. На първото държавно първенство по борба за аматьори през 1942 година, стана шампион в категория над 90 кг. Интересно е, че тогава и народният певец Борис Машалов става шампион, но в категория до 76 кг. След 1945 година, Кольо Маринов беше включен в сформирания първи национален отбор и нямаше загуби в международни срещи.
Дебелият врат
Вече утвърден борец, Кольо Маринов си изкарваше прехраната с копаене на кладенци. Много трудна и опасна работа за сам човек. Въпреки това, сам копаеше кладенците, сам вадеше камъните, сам зидаше стените. За това се иска голяма сила и много умение. Иска се и яко хранене. И Кольо си похапваше! На обяд изяждаше по едно голямо гърне боб и два хляба. Храна достатъчна за едно голямо семейство да се храни цял ден.
Веднъж отишъл в Балкана да вади камъни от някаква кариера. Ял в някаква селска кръчма. Натоварил каруцата и потеглил към Севлиево. По пътя го напънало разстройство. Спрял каруцата край пътя и хукнал в храстите. Конят, когато не е вързан, не стои на едно място. Започнал да пасе край пътя. Разбира се, че на другата страна на пътя тревата винаги е по-хубава и кончето отишло там. Каруцата застанала напреки и затворила шосето. По онова време пътищата не бяха оживени, но за нещастие, един камион, натоварен с трупи, се задал от Балкана. Шофьорът започнал да свири, но конят от такива свирки не разбирал. Чул Кольо ядосаното свирене, набързо приключил и се затичал към пътя, завивайки пояса в движение. Хванал юздите и бързо превел каруцата встрани. Ядосаният шофьор не се задоволил с това, ами скочил от камиона и се засилил към него. Като се изправил до Кольо, напсувал го и му забил един як шамар. После Кольо разправял:
– Бая яко ма удари, че чак на мен ми ареса! Викам му, я ма удари и от другата страна, че много ми ареса! И той, с всичкия си акъл взе, че ма удари! Луд човек! Не ми ли вижда врата, че да ми посяга? Тогава попитах момчето, което му е помощник, дали може да кара камиона. Като ми каза, че може, хванах шофьора и лекичко го намачках. На нас, борците, не ни дават да се бием. Пуснах го на земята, качих се на каруцата и си заминах.
Лекували шофьора дълго време в болница. След като излязъл от болницата, завел дело за побой и нанесени телесни повреди. В съда разпитали единственият свидетел – момчето помощник. На въпросът как Кольо Маринов е набил шофьора, момчето отговорило:
– Той не го би. Шофьорът го би, а бай Кольо само го намачка!
Съдът оправдал бореца!
За яките хора и хватките
Колко невероятно силен човек беше Кольо Маринов, най-добре се доказва на едно турне на националния отбор по борба в бившите социалистически страни. Срещите са двустранни, като във всяка категория се противопоставя по един борец. Във всички срещи Кольо Маринов побеждава, като времето, което му е било необходимо за победа, общо във всичките срещи, е било около две минути и половина!? На въпроса на журналистите след турнето, как е станало това, той отговаря с насмешка:
– Ами аз само го хващах за кунката и той лягаше на гръб!
В средата на 70-те, в севлиевската зала „Дан Колов” се провеждаше финалът на републиканското ученическо първенство по борба. Бай Кольо беше почетен гостенин на турнира. Състезанието беше доста силно! Момчетата бяха добре подготвени и борбите много оспорвани. Все пак, някои от тях се отличаваха с по-добри технически умения. Едно от тях силно ме впечатли и попитах големия борец за мнението му за хватките и уменията на момчето. Бай Кольо ме погледна и с някаква лека тъга ми каза:
– То, на як чиляк, фатка не върви!
Синът му Марин Колев, също беше голям български борец, който носеше славата на българската борба в света.
Зареждане ...
