МИЛКА ДЕШЕВА
Затревен харман.
Затревен живот.
Затревено минало.
А ще има ли утре?
/Венета Йонкова/
За 30-ти път и тази година на 1 ноември България гордо ще издигне националния си флаг по улици и площади ще звучат патриотични песни и слова, и цветя ще обкичат паметници и паметни плочи. Българите ще се поклонят пред паметта на онези, които с оръжие в ръка извоюваха свободата, с перо и слово трасираха пътя на просвещението, а с щедри сърца построиха училища, читалища, театри. Свещеници, монаси, книжовници, даскали, революционери, писатели и поети, благодетели обединени от една кауза „Работа на ползу роду“, това са нашите народни будители.
Трънлив се оказа пътят на демокрацията, а българите се оказа неготови за нейните закони. Емиграцията е най-голямата им болка. И дано не се сбъднат думите на Марко Семов, че България ще се стопи и някога ще казват по света „Била е тука българска земя“. През годините много селски хармани и градини бяха затревени, цели села опустяха и обезлюдяха.
А какво ще стане ако миналото ни бъде затревено? Нима ще заглъхнат свещените послания на нашите будители. Призивният зов на Паисий „Българино знай своя род и език“. На Левски „Дела трябват, дела“. „Работа и само работа е нужна, думите са празни приказки“ – П. Р. Славейков. „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“ – Христо Ботев.
Дано не се превърнем в сираци без минало, с пропукано настояще, с неизвестно бъдеще.
Имало едно време… Нали така започват повечето приказки.
Имало едно време във всяко българско училище, като единствена украса, портретите на народните будители.
Имало едно време учебно опитно поле, чрез което децата от малки вдишваха аромата на земята.
Имало едно време ученическа туристическа карта „100-те национални обекта“ и посещавайки ги подрастващите опознаваха родината, за да я обикнат.
Имало едно време експедиционни отряди „По стъпките на Ботевата чета“. Посрещането на участниците се превръщаше в незабравим празник на града ни.
Имало едно време във всяко българско училище училищна библиотека, във всеки български дом семейна библиотека, а в нея – рафт за децата с приказки от цял свят, но най-много български. „Дядовата ръкавичка“ беше една от най-обичаните приказки, с толкова простичко послание – „Макар и различни, ние можем да живеем заедно“. Приказката „Златното момиче“ с ценното си послание, че доброто винаги се възнаграждава, а злото се наказва.
Батман, Спайдърмен, Зеленият Хълк, Железният човек, Отмъстителите. Това са новите любимци на децата. Супергероите, които погребаха словесните приказки и бръкнаха дълбоко в неузрелите мозъчета на децата и уж носители на доброто, те несъзнателно вкорениха и злото.
А следващите редове със сигурност няма да ви оставят безразлични и за кратко ще ви поставят на трасираната вече пътека на отродяването, чието начало започва от изгубените морални ценности – христова вяра, честност, трудолюбие, милосърдие, любознателност, любов към род и отечество. „Аз не слушам българска музика и не гледам български филми“. Тези думи без свян изрича ученичка от елитна гимназия. Нейни връстници не познават на видеостена портретите на известни личности от историята като Георги Сава Раковски, Георги Бенковски, паметника на Христо Ботев във Враца, дори средновековната крепост Царевец.
Ориентацията им във векове и епохи е толкова слаба, че спокойно построиха първия университет в България с дарение на братята Кирил и Методий, а не на братята Христо и Евлоги Георгиеви. Но пък иначе сме европейци и вратите на хладилниците в не един български дом едва дишат от магнитчета от целия свят, но за Мадарския конник, за Рилския манастир, Плевенската панорама, Покрития мост в Ловеч, къща музей „Иван Вазов“ в Сопот просто няма място.
Днес над 1 000 000 млади българи нито учат, нито работят. Тяхната визия приблизително изглежда така: шапка с козирка назад, слушалки в ушите, тъмни очила, татуировка, телефон в ръка, нехайна походка и… самочувствие до небето. Колко добре се вписват тези млади хора във фразата на проф. Атанас Семов „Върви народен възродени към някоя квартална кръчма“. Но и името на кръчмата е написано на латиница.
И ако това не е чуждопоклонничество. То така се е всмукало във всички сфери, но най-очебийно е по отношение на езика. Огромни рекламни билбордове на латиница, имена на магазини и фирми ни заливат отвсякъде. България прилича на натруфено кичесто дърво, чиито корени ридаят за нашата омайна и сладка реч, която латиницата нагло поквари. Дали скоро няма да се превърнем в събирачи на българщина и като скъпоценни зрънца да търсим българските думи, но в чужбина, защото в България те не са обичани.
От образованието трябва да тръгне борбата срещу пипалата на чуждопоклонничеството, като се върне българският смисъл в училищата. Да се наблегне повече на българската история, на българския език, на българската география, на българската култура, традиции и обичаи, на българските постижения на световно ниво, на историята на родния град. Тук му е мястото да споменем още един фрапиращ пример на отродяване.
Хелоуин може да е чакан, тачен и забавен празник в много европейски държави, но не е по-богат като обредност и пъстрота от Сирни заговезни, от които за съжаление е запазена само обредната трапеза.
Учителят! Той е най-важният прешлен в гръбнака на образованието. Посегателството срещу учителя е срам. Именно учителите са последното убежище на националното оцеляване. Те са призвани да подкопаят темелите на бетонната стена, наречена отродяване, а тяхната мисия е да носят вдъхновение, да посадят семенцето на любознателността и да възпитат у своите ученици бунтарски дух, проникнат с български патриотизъм. Нека младите хора да бъдат на „ти“ с новите технологии, да се вписват успешно в дигиталния свят. Нека се забавляват с песните на световноизвестните певци и певици. Но да не забравят, че имаме един много скъп капитал, който лети по българските земи, за да възпява силата на един народ. Историците могат да променят историята, но никога фолклора. Защото той е магия и рано или късно ще омагьоса и младите хора. Пък и не е лошо да знаят някое друго стихче от Вазов, от Ботев. И да не забравят, че най-висшата добродетел, завещана ни от народните будители е любовта към Отечеството. Както е казал дядо Славейков:
Дор на небо ясно слънце,
дор на очи свят, живот,
ще обичам аз от сърце
таз земя и тоз народ.
За радост много млади учители проявяват иновативност, работят по нетрадиционни проекти и са пример за съвременни будители. Бавно и постепенно, ту тук – ту там, млади хора се припознават като новите будители, осъзнавайки, че за всяко начинание е нужен не само много труд, но и вярна посока. Една от тези посоки води към събуждане на българското село. Предизвикателно звучи проектът на младите Невена и Кирил от с. Осле, който те нарекоха „Селски ренесанс“. Дано го изпълнят.
1 ноември е празник, създаден не с държавен декрет, а от признателността на народа. А дали само в денят – 1 ноември, трябва да засвидетелстваме общуване с духа на народните будители? Твърдо не.
А утре? Ще има ли утре? Раздвоена, политически нестабилна, безпътна – това е ликът на днешна България. Но пък свободна. И нека не губим надеждата, че дори и затревено, нашето минало отново ще се възроди. Защото душата българска на троскота прилича. Най-яката, най-жилава трева. От пепелта тя може да възкръсне, да литне, да поеме в полет нов.
Приседнах на пейка в парк „Априлско въстание“ до един от най-емблематичните паметници за града ни, този на младия и пламенен патриот Стефан Пешев, роден през 1854 г.
За своите едва 22 години живот той успява да се превърне в образован младеж с активна гражданска позиция, да издаде ръкописните вестници „Гайда“ и „Тъпан“, да изпраща редица дописки до цариградския вестник „Напредък“, в който изобличава севлиевските чорбаджии, разкрива страданията на бедните селяни. Дори се осмелява открито да напада тогавашния управител Садуллах Ефенди, същият който жестоко се разправя с въстаниците от севлиевски, както и със самия Стефан Пешев. През 1857 г. застава начело на севлиевкото читалище „Светлина“, като се включва като актьор в редица театрални представления. Обикаля селата във връзка с подготовката на бъдещото въстание. Избран е за председател на Севлиевския революционен комитет. Учителствува в Хаджистояновото училище. Заловен и обесен на площада в града през юли 1876 г. заедно с Йонко Карагьозов.
Такъв човек е бил Стефан Пешев, безпределно предан ан великото дело за освобождение, готов да продаде хляба на семейството си, за да си купи пушка.
Днес надписът върху паметника почти не се чете, боята от повечето букви е паднала, а думите изречени от този млад родолюбец са: „Продай си нивата, купи си пушка“.
Да се знае, да се помни,
че България е жива.
На будителите скромни,
българинът китка свива.
/Из „Химн на народните будители“/
Зареждане ...
