Градска библиотека и отдел „Краезнание” имат мисия да съхраняват паметта за хората, живота и събитията в нашия край. Да издирват и запознават севлиевци със значими личности – от миналото и настоящето ни. Хора, които имат своя принос в развитието на града или са вградили труд и талант в науката, културата, изкуството и общественото развитие на държавата.
Росица Чернокожева е родена в Севлиево. Завършила е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност философия. Магистър към Магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща, психодрама-асистент към Фондация „Психотерапия 2000“. Асистент, д-р в Института за литература на БАН. Работи в интердисциплинарното поле литература, психоанализа и психодрама. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002). Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995), „Българска литературна критика. Т. 1“ (2000) и др.
Тя ще бъде един от гостите на рубриката “Непознатият познат” на Градска библиотека в Севлиево, в която се представят професионалните постижения на известни севлиевци. Още за себе си г-жа Чернокожева разказва в статията.

Таванът от детството

Написах книга за литературата за деца, психоанализата и психодрамата. Създавах я през последните пет години, но си мисля, че това е така и не е така. Мисля си, че е започнала да се пише още когато бях на девет години, на оня вълшебен таван на баба и дядо, в град край река с моето име. Винаги съм се смятала за щастлив човек, защото имах невероятно детство, преминало край река. Усещането за щастие бе свързано и с оня вълшебен таван, по-скоро мансарда. Какви ли не съкровища имаше там, но най-невероятното богатство бяха книгите. Дядо ми е бил учител, библиотекар, книжар, а баба ми – също учителка. У тях са отсядали всички известни писатели, дошли да държат сказки в града. Поддържали са и богата кореспонденция с интелигенцията в страната през онези години.
За добро или зло, прочетох някои книги преди да стигна до подходящата възраст за тях. Сама се научих да чета на стария правопис. Какво ли нямаше тук – от Майн Рид до Рабиндранат Тагор, от Мултатули до Дейл Карнеги, от „Гаргантюа и Пантагрюел“ на Рабле до Дантевата „Божествена комедия“ – и двете с рисунките на Гюстав Дюре, най-великия илюстратор на онова време – от Марк Твен до Пшибишевски. Или детските списания „Светулка“ и „Детска радост“, които са от детството на майка ми и са вече стогодишни. Те си останаха и до днес моя голяма любов. Разгръщах грижливо подвързаната поредица с черна шагренова кожа на „Историята на изкуствата“ на Николай Райнов или се стъписвах страхливо пред рисунките на „Княз и чума“.
В учителските библиотеки на прародителите ми заемаше място и актуалният за онова време солиден том на Август Форел „Половият въпрос“. Не липсваше и модният за тогавашната българска интелигенция немски философ Вилхелм Вунд. Сещам се как се изказал той за фройдистката теория: „Интересна теория безспорно, но просто аз имам своя теория“. По-късно намерих и книгата на Атанас Илиев “Психоанализа, пансексуализъм и изкуство“. Интересите на баба и дядо се простираха от книги за суровоядството до творбите на модния тогава Григорий Петров.
Винаги съм смятала, че щастливото детство е залог за успешно преминаване през житейските бури, които ни предстоят. Подобно чувство открих и във великолепната книга на Башлар „Поетика на пространството“, където става дума за „домашните божества“, населяващи детството ни, за това, че винаги в мечтанията ни къщата е като голяма люлка. За Башлар „тези къщи не се поддават на описание. Да ги опишем, би означавало да разведем някого из тях. Може би за настоящето е възможно да се каже всичко, но за миналото едва ли! Първичната и завършена в бляновете ни къща, трябва да си остане в полумрак. Тя е предмет на изследване на най-дълбоката литература, тоест на поезията, а не на сладкодумната литература, която има нужда от чужди съдби, за да анализира съкровеното“. И си мисля, че това е така, защото в детството сме най-близо да несъзнаваното.
На високите рафтове, които трудно достигах, се редяха строго и респектиращо томчета на френски и руски. Мама бе завършила романска филология и ги наследи моето семейство. И други вълшебства имаше на тавана. Пробвах филцовите шапки и тайнствено-примамващо шумолящите рокли от тафта на баба, избирах си брошки от седеф. Афишите на „Метро Голдуин Майер“ от дядовата книжарница ме караха да мечтая да съм като детето-чудо в киното от 30-те години – Шърли Темпъл. Ревящият лъв-емблема като че отгръщаше завесата към някакъв друг свят, примамлив и очакващ деветгодишното момиче, което бях. В раклите на баба бяха скътани и надиплени тишлайферчета от брюкселска дантела и фино тъкани платна, дантели и пафти, от които си фантазирах как ще ушия и украся сватбената си рокля, която си представях в стил рустик.
А миризмите на оня вълшебен таван са цяла отделна вселена. И до днес помня специфичния дъх на грозде, круши и сушени билки, който ме преследва цял живот. Скърцащата дървена стълба, по която аз, брат ми и братовчедите ми, тайно от баба, се промъквахме, издаваше най-тайствените звуци на света. Там бяха и рисунките с маслени бои на баба, мандолината и китарата и, която, вече стогодишна, все още пазя.
Всичко това ме оформи като човек и ще е част от мен до края на дните ми.
Подобно усещане имам, когато препрочитам главата „Майка ми и книгите“ от книгата на френската писателка Колет „Къщата на Клодин“. Тя започва така: „През горния отвор на абажура лампата осветяваше стена, набраздена с гръбчетата на подвързани книги“. После пред погледа на писателката се зареждат томчетата на Мюсе и Волтер. „Д’Арбини, разпокъсан от светотатственото обожание на четири деца, показваше раздърпаните си страници, черният Балзак, масленозеленият Шекспир“… И по-надолу: „След толкова години, щом затворя очи, отново виждам тази стая, иззидана сякаш с книги“. През седемдесетте години на миналия век бе преведена на български книгата на Франсоаз Мале-Жорис „Книжната къща“. Така наричах и аз бащиния дом на моята майка.
Психоаналитичният ракурс към темата за детството неминуемо предполага полагането ? в общия контекст на детското любопитство към света наоколо и отношенията, в които сме потопени още от раждането си, а дори и в пренаталния период. Историята на едно дете започва преди то да е заченато. Сещам се за мотото (от Дзен коан) на книгата на Маргьорит Юрсенар „Благочестиви спомени“: „Какво бе лицето ви преди баща ви и майка ви да се срещнат“. Като психически акт четенето извиква в нашия душевен живот тъй много детски фантазии и страхове, чувства и асоциации.
Детството ми и оня незабравим таван са тъй далеч от мен сега, че не знам сън или игра е било всичко това (има такава пиеса на Стриндберг – „Сън-игра“). А може би „сън наяве“, както би казал Фройд. Ала и в единия, и в другия случай то не е литература, нито е нещо съчинено, а истинска и животворна реалност.