След Освобождението от османско владичество до 1901 г. Севлиево е център на окръг с две околии – Севлиевска и Габровска. През тези години се свикват Учредителното събрание, четири Велики и десет Обикновени народни събрания.

Как е протичала предизборната борба, какви партии са се формирали и какво е било влиянието им, разказваме в поредица от статии с автор Петко Недялков. За народните представители от окръга и околията ще предложим кратки биографични справки.

С приемането на Търновската конституция от Учредителното събрание и избора на княз Александър I от Първото велико народно събрание са положени основите на Третата българска държава. С тези два важни акта са съпричастни и шестимата народни представители на тогавашния Севлиевски окръг.
Севлиевските депутати са само българи по народност. Петима от тях са родени в града и живеят в него, само един е от село. Нито един от тях не е с високо образование – повечето са учили в местното Хаджистояново училище. Кръстю Сухиндолски по професия е учител, а останалите са занаятчии, търговци и земевладелци. Към чорбаджиите обикновено се определят: Илия Денчев, Гатю Кънчев, Петко Ганчев и Михо Гълъбов. Най-възрастен сред депутатите е Михо Гълъбов – 53 години, най-млад е Кръстю Сухиндолски – 31 години, а останалите са около 40-годишни.
Кр. Сухиндолски, Хр. Спиридонов, Г. Кънчев, П. Ганчев и Ил. Денчев симпатизират на освободителното движение, но не участват пряко и активно. Всичките са арестувани и откарани в Търново за изясняване причастността им към потушеното въстание през пролетта на 1876 г. Единствено Михо Гълъбов не се включва в подготовката на Априлското въстание и попречва на избухването му в Млечево.
Последните десет години преди Освобождението шестимата севлиевски представители са активни участници в обществено-политическия живот на Севлиево и района. Те са членове на Севлиевската градска община, на Смесения казалийски съвет (меджлиса), училищни и църковни настоятели, и участват във вземането на решения по важни обществени и други въпроси. По този начин в Търново севлиевци изпращат най-компетентните свои съграждани, видни общественици и най-добре подготвени към този момент.
Вероятно в края на месец януари или в началото на февруари 1879 г. трима от народните представители на Севлиевски окръг са излъчени чрез демократичен избор с бобени и папурени (царевични) зърна. В определения ден, чрез глашатай, в двора на конака се призовавали възрастните мъже, които упражнявали правото си на глас. „За“ кандидата се пускали бобени зърна, а „против“ – царевични. Тази изборна практика, ползвана още от времето на османците, е описана от Петър Пешев и Симеон Хр. Спиридонов – син на първия севлиевски кмет, в спомените им. По този начин за народни представители са излъчени: Гатю Кънчев – едър чифликчия, Петко Ганчев и Михо Гълъбов – кмет на село Млечево.
Другите трима народни представители са определени по право, според заеманата от тях длъжност към момента, и това са: Кръстю Сухиндолски – председател на Севлиевския окръжен съвет, Христо Спиридонов – председател на Севлиевския градски съвет (кмет), и Илия Денчев – председател на Окръжния съд в Севлиево.
На 10 февруари Учредителното събрание е тържествено открито в Търново от императорския комисар княз Дондуков-Корсаков. Какво е конкретното участие на севлиевските депутати в изработването на конституцията ние не знаем. Краеведите Димо Тодоров и Йончо Панов твърдят, че Хр. Спиридонов, Кр. Сухиндолски, М. Гълъбов и П. Ганчев отстояват либералната идея, а с консерваторите са Илия Денчев и Г. Кънчев.
На 16 април 1879 г. и шестимата народни представители от Севлиевски окръг поставят подписа си под окончателния текст на Търновската конституция на Княжество България.

Кратки биографични бележки за депутатите

КРЪСТЮ ДЕНЧЕВ СУХИНДОЛСКИ
(1848, Севлиево – 21.02.1900, Севлиево)

Уважаван учител и обществен деец, участник в освободителното движение. След Освобождението избран за делегат по право в Учредителното събрание. В списъка на народните представители е записан под №48 с името Христо Сухиндолски, като председател на Севлиевския окръжен съвет.
Учител по аритметика и турски език в Севлиево от 1863 до 1876 г. в известното Хаджистояново училище. Преподава също така в девическото училище и в училището за калфи. Добър черковен певец.
Изключително трудолюбив човек, строг и справедлив. Изявен общественик. Името му се среща като спомоществувател в предосвобожденската ни книжнина. Един от инициаторите за построяване на втори храм в Севлиево и деловодител на строителния комитет. След откриването на новата църква „Св. Троица“ през 1870 г. е член на първото църковно настоятелство и певец в хора.
При идването на Фазлъ паша в Севлиево през месец май 1876 г. е арестуван заедно със севлиевските първенци и всички учители по подозрение за съпричастност с избухналото въстание. В Търновския затвор прекарва около четири седмици, след което е освободен поради липса на доказателства.
След Освобождението се включва активно в изграждането на младата българска държава. Към края на 1878 и началото на следващата 1879 г. е председател на Севлиевския окръжен съвет и като такъв влиза в списъка на участниците в Учредителното събрание в Търново. Запазени документи в музея в Севлиево свидетелстват, че напуска града и се отдава на административна работа. През 1879-1880 г. е окръжен началник в Елена. Участва в Сръбско-българската война през 1885 г., а следната година е околийски началник в Берковица. В Севлиево се завръща през 1891 г. и става ковчежник в Окръжното управление.
За дейността си през Временното руско управление (1877-1879) е награден с руския орден „Св. Станислав“, трета степен с грамота. За участие в Сръбско-българската война получава медал. Със сребърен медал за заслуги е отличен в Берковица, а в Севлиево със сребърен медал за заслуги и кръст за гражданска заслуга.
Като време за кончината му се сочат две дати – 19 януари и 21 февруари 1900 г.

ИЛИЯ СЪБЕВ ДЕНЧЕВ
(ок.1836, Севлиево – 1901, Севлиево)

Илия Денчев още преди Освобождението се оформя като богат табак и търговец на обработени кожи във Виена. Не случайно в статията си за занаятчийството по турско време проф. Х. Вълчанов го поставя на първо място в списъка на кожарско-табашкия еснаф като собственик на табахана.
Има развито чувство за родолюбие, което го прави активен общественик. Член и касиер е на Севлиевската градска община, избиран е за член и на Смесения казалийски съвет (меджлиса), всъщност Общинския съвет на каза Севлиево, съставен от турци и българи. Като член на Севлиевската градска община, училищен и църковен настоятел, участва във вземането на решения по обществени и други въпроси. Един от инициаторите е за построяването на новата църква „Св. Троица“ през 1868-1870 г. Организатор е на изборите на народни представители за Епархийския събор в Търново в края на 1875 г. Заедно с Хр. Спиридонов, Гатю Кънчев и др. членове на Смесения казалийски (околийски) съвет изпращат чрез Марко Балабанов, редактор на в. „Век“, дръзко прошение до великия везир през януари 1876 г., в което се поставял проблема за признаване на българския език за официален наред с турския, за правото на българите да служат наравно с турците в армията и полицията, в администрацията и т.нат. Името му се среща като спомоществовател в предосвобожденската ни книжнина.
Съмишленик е на освободителното движение, но пряко участие в борбите няма. След обявяване на въстанието през пролетта на 1876 г., заедно с мнозина севлиевски първенци, е арестуван и откаран в конака в Търново.
Големият му обществен авторитет е причина след Освобождението да бъде назначен в края на 1878 г. за председател на Окръжния съд в Севлиево. Като такъв получава право да бъде депутат в Учредителното събрание през 1879 г. В списъците на народните представители фигурира под №40 с името Илия Табаков (фамилията е по упражнявания занаят). Краеведите Д. Тодоров и Й. Панов твърдят, че по това време симпатизирал на консерваторите. За това красноречиво говори и поведението му по време на подготовката и произвеждането на изборите за I-во Обикновено народно събрание в Севлиево през есента на 1879 г., които са провалени и не излъчват народни представители. Впоследствие се ориентира към Либералната партия. Добър приятел е с Петър Пешев, който го обрисува по следния начин: „Здрав, хубав, жизнерадостен. Беше ми редовен другар почти във всички пътувания в Търново, Габрово, Русе, Ловеч, Плевен, балкана, селата. Верен и предан, интелигентен, весел, добър ловец, певец“. Един от учредителите е на Ловното дружество в Севлиево през 1887 г. Към 1901 г. е околийски управител на Горна Оряховица. Тук става учредител на местната организация на Либералната партия. Подарява богатата за времето си къща на Севлиевския окръжен съд, днес картинна галерия „Асен и Илия Пейкови“.
Случайно, през 1901 г., е убит по време на лов в Горна Оряховица от търновския окръжен управител Петко Горбанов.

МИХО ГЪЛЪБОВ
(1826, Млечево – 1898, Млечево)

Михаил Минков Гълъбов е родом от село Млечево и произхожда от известния и голям Гълъбски род. Илия Илийчев, автор на историята на село Млечево, го описва като заможен чорбаджия, владеещ много ниви, градини, ливади, големи стада от овце, кози и говеда. 18 ратаи обслужвали имотите му. Занимавал се и с търговия. Съвременниците му го помнели като „снажен“ и „закръглен“ човек, обикалящ на бял кон обширните си имоти. Илия Илийчев го характеризира като „Хитър, строг, но и отмъстителен. Голям скъперник“. Ползвал се с неоспорим авторитет както сред българите, така и пред турците. Обичайното обръщение към него от страна на турските големци било: „Почтени мухтарю на село Млечево…“
Кметския пост в Млечево наследил от баща си през 60-те години на XIX век и го отстъпил едва в годините след Освобождението. Откупувал данъците в района на селото. Известно е, че е участвал като организатор на изборите на народни представители за Епархийския събор в Търново в края на 1875 г. Смятал, че „с дървени топове царщина не се превзема“, поради което не се включил в подготовката на въстанието през 1876 г. и попречил на избухването му в Млечево.
Като влиятелен и уважаван общественик продължил да управлява селото и след Освобождението. Занимавал се с имотни сделки и забогатял още повече. Избран бил за народен представител в Учредителното събрание през 1879 г., където споделял идеите на оформилата се Либерална партия. В списъка на депутатите фигурирал под №142. След приемането на конституцията участвал и в избора на български княз в Първото велико народно събрание.
В обществено-политическия живот на родното си село и на окръга участвал активно до 1890-1891 г. Избиран бил за член на Севлиевския окръжен съвет. Като член на Либералната партия подкрепял всички нейни акции в района. Поддържал близки отношения с Петър Пешев – водач на либералите в Севлиево. Пешев го описва по следния начин: „Стар, почтен, всеуважаем, чист, прибран селянин, многогодишен кмет, бивш народен представител, запазил влиянието си между селяните още от турско време“.

ХРИСТО СПИРИДОНОВ
(3 март 1837, Севлиево – 4 март 1918)

За този изтъкнат и много заслужил гражданин на Севлиево от епохата на Българското възраждане и от първите следосвобожденски години, историкът Христо Йонков написа прекрасна биографична книга със заглавие „Христо Спиридонов – първият кмет на град Севлиево след Освобождението на България“. В нея са проследени всички важни моменти от обществено-политическата му кариера и от личния живот. Тук ще акцентираме само на най-важните от тях.
Хр. Спиридонов учи при стария даскал Никола Иванов Гайдаржиолу и при Петко Р. Славейков, след което започва да усвоява терзийския занаят. По-късно се захваща за търговия на щамповани женски забрадки.
Като най-авторитетен общественик в Севлиево е член на Севлиевската градска община, избиран е за член и на Смесения казалийски съвет (меджлиса), често е училищен и църковен настоятел.
От висотата на всички тези постове взема дейно участие във формирането на всички решения по важните обществени и други въпроси. Един от инициаторите е за построяването на новия църковен храм през 1870 г. Организатор е на изборите на народни представители за Епархийския събор в Търново в края на 1875 г. Заедно с Илия Денчев, Гатю Кънчев и др. членове на Смесения казалийски (околийски) съвет изпращат чрез Марко Балабанов, редактор на в. „Век“, дръзко прошение до великия везир през януари 1876 г., в което се поставял проблема за признаване на българския език за официален наред с турския, за правото на българите да служат наравно с турците в армията и полицията, в администрацията и т.нат.
Споделя идеите на тайното революционно-освободително движение и през 1871 г. се включва в състава на Севлиевския таен революционен комитет. За личното му познанство с Левски родовата памет е съхранила конкретен спомен. В новия възстановен комитет през пролетта на 1875 г. Хр. Спиридонов формално не членува, но е напълно посветен в дейността на младите революционери около Стефан Пешев. След разгрома на въстанието през пролетта на 1876 г., заедно с мнозина севлиевски първенци, е арестуван и откаран в конака в Търново. Тук се държи достойно и поддържа духа на другарите си.
След амнистирането и връщане от Търново се включва в помощната акция за пострадалите по време на въстанието. Придружава княз Ал. Церетелев при обиколките му в Севлиевския край и участва в раздаването на руската помощ в селата.
При идването на първите руски воини на 25 юни 1877 г. в Севлиево, е назначен за председател на временната, смесена от турци и българи, комисия за управление на града, а от Временното руско управление през следващите месеци на същата година – за председател на Градския управителен съвет („городская голова“), така той се явява първия кмет на град Севлиево. Учредител и член е през 1878 г. на Благотворителен комитет под названието „Единство“ в Севлиево, в който заедно с други севлиевски патриоти активно подпомага дейността за освобождението на македонските българи.
В качеството си на кмет Христо Спиридонов се явява като народен представител в Учредителното събрание през 1879 г. В списъка на депутатите фигурира под №54 като председател на Севлиевския градски съвет. Заедно с Кр. Сухиндолски, М. Гълъбов и П. Ганчев симпатизира на формиращата се Либерална партия. В Първото велико народно събрание гласува за избора на Александър I за български княз.
От 1880 до 1890 г. Хр. Спиридонов и семейството му живеят в София, след което се завръща отново в родния си град Севлиево. Тук отново е избран за кмет на града през 1895-1896 г. Служи като нотариус при окръжния съд – 1898-1899 г. Става привърженик на Народната партия.
Почива на 4 март 1918 г.

ГАТЮ КЪНЧЕВ
(1832 или 1834, Севлиево – 29.09.1912 г., Севлиево)

Записан е в списъка на депутатите от Учредителното събрание под №143 с името Гатко Кунчев.
Гатю Кънчев, според спомените на Петър Пешев, е един от севлиевските чорбаджии – едър чифликчия, притежател на много имоти. Споменава се като халач (дръндар) и създател на тютюнева работилница, която след Освобождението прераства във фабрика, известна по-късно с името „Македония“.
През 70-те години е член на Казалийския (околийски) смесен съвет и на Севлиевската градска община. В края 1875 г. е организатор на изборите на народни представители за Епархийския събор в Търново. Заедно с Хр. Спиридонов, Илия Денчев и др. членове на Казалийския съвет изпращат прошение до великия везир през януари 1876 г., в което настояват за признаване на българския език за официален наред с турския, за правото на българите да служат наравно с турците в армията и полицията, в администрацията и т.нат.
Симпатизира на освободителното движение, но не участва пряко в националноосвободителната борба. Често пие кафето си с турските първенци и се счита за техен приятел. Това не го спасява от репресиите след неуспеха на Априлското въстание в района през пролетта на 1876 г. След идването на Фазлъ паша, заедно с останалите севлиевски първенци, е арестуван и откаран в конака в Търново. Освободен е след около един месец. От спомените на Петър Пешев се знае, че е отказал убежище на брат му Стефан – председател на Местния революционен комитет, укриващ се от издирващата го турска полиция, а Петю Хинков Буюклиев – заточеник на остров Кипър, го обвинява, че „има пръст“ в предателството му.
След Освобождението е избран за народен представител в Учредителното събрание през 1879 г. Счита се, въпреки оскъдните сведения, че е привърженик на консерваторите. Вероятно е участвал в избора на български княз в единственото заседание на Първото велико народно събрание на 17 април 1879 г.
Избиран е за кмет на Севлиево през 1880 г.
Умира в Севлиево на 29.09.1912 г.

ПЕТКО ГАНЧЕВ
В краеведческата литература се споменава бегло като член на Смесения казалийски съвет (меджлиса). Стоянка Йонкова, автор на биографията на Стефан Пешев, твърди, че Петко Ганчев, както и повечето севлиевски първенци, е бил посветен в тайните на подготвяното освободително дело през пролетта на 1876 г. След ареста на Стефан Пешев и няколко негови другари първоначално е включен като член на Меджлиса, заедно с Христо Спиридонов, в състава на следствената комисия по разследване на арестуваните революционери. След идването на Фазлъ паша на излизане от Смесения градски съвет е арестуван и с другите задържани севлиевски първенци е отведен в Търновския конак, обвинен в съчувствие към бунтовниците.
Петко Ганчев е един от тримата народни представители, избрани от народа на Севлиевски окръг за Учредителното събрание през 1879 г. В списъка на депутатите фигурира под №141. Според Димо Тодоров и Йончо Панов, автори на кратко изследване за севлиевските народни представители в Учредителното събрание, Петко Ганчев е симпатизирал на либералите. Заедно с другите петима севлиевски депутати участва в Първото велико народно събрание за избор на български княз.