МИНКА МИНЧЕВА
Наскоро в един от сайтовете за литература открих интервю на проф.Венелин Терзиев с известния поет и дългогодишен редактор във в.“Росица“ Димитър Васин. Разговор между двама творци, които знаят силата на думите да проникват в сърцето и ума, да разпалват чувства, да вдъхват разум и надежда. Получих разрешението на проф.Терзиев да публикуваме интервюто му с Димитър Васин, но трябваше да напиша и повода за него – казано на наш, журналистически език, да направя визитката на интервюто, задължително условие за графиката на нашия вестник.

Да, те и двамата са севлиевци. Тази година по достоен начин беше отбелязана 80 годишнината на Димитър Васин с представяне на новата му книга „Разжарено“ – все поводи за разговор за това как се раждат стиховете му, какво послание носят, кои са уроците, които е научил в дългия му житейски и творчески път.
Но аз открих още един в архива на в.“Росица“. На последната страница на вестника от 7 април 1984 г. прочетох статия, озаглавена „Малък празник на книгата“. В нея се разказва за провеждането на читателска конференция на тема „Книгата в нашия дом“, организирана от киновидеоклуба, градската библиотека и клуба на дейците на културата в Севлиево. На събитието са присъствали известни писатели и журналисти.
„Като членове на клуба за разпространение на книгата „Матей Преображенски“, те говориха за значението на книгата в живота на човека.
Изтъкнато бе, че въпреки настъплението на съвременните модерни средства за информация – радио, телевизия, видеотехника, книгата си остава незаменим спътник и другар на човека“, се казва в статията, чийто автор не е написан. Тя е илюстрирана с черно бяла снимка на трима ученика – едно момче и две момичета с пионерски връзки и калпачета – такава беше униформата по онова време. Имената им не са споменати, но в образа на момчето – усмихнато, с гълъбче в ръка, разпознах проф. Терзиев. В един от разговорите ни беше споменал, че преди много години във в.“Росица“ имало негова снимка с гълъбче.
„Да, на снимката трябва да съм аз. Спомням си, че е правена на някакво тържество, за което писаха във вестника. Може и Димитър Васин да е писал статията“, потвърди мнението ми Професорът. А аз в това видях още едно доказателство на максимата, че нищо в живота не е случайно. Днес, 40 години след тази среща на страниците на в.“Росица“, публикуваме интервюто на проф. Венелин Терзиев с Димитър Васин – разговор между двама творци /Предстои да излезе втората книга на проф.Терзиев „Книга за щастието“/, за силата на думите в рими и проза, събрани в книгите, които въпреки навлизането на новите технологии на комуникации, остават верни приятели на човека.

Димитър Васин: “Живях дълголетието си вкоренено. И продължавам вкоренено!”

проф.д.н.ВЕНЕЛИН ТЕРЗИЕВ
-Къде търсите изкуплението и нужно ли ни е това?
-Все по-малко и по-малко срещаме напоследък думата изкупление. Къде я търся? Че то или я има, или я няма в сърцето. И боли.
Преди години присъствах при откриването на паметника на Пеньо Пенев в Габъра над Димитровград, където беше пожелал да положат костите му. След служебните думи присъстващите се разпръснаха към подготвените арки за програма. Около паметника останаха само бащата на Пеньо и един от авторите на книга за човека и поета от Добромирка. Вървяха един срещу друг и когато срещнаха очите си веднага се обърнаха гърбом. Защо ли? И какво не искаха да си кажат? Дядо Пеньо ли беше безгрешен към сина си или писателят не беше с истината на всяка страница? Какво ли имаха в сърцето си и двамата?
Наблизо се беше присвил Усин Керим – със своите истини на верен поетичен събрат и с очи към очите на Пеньо. Е, ако и това е изкупление – погледна ме – паметник за живота му?! Добре, че остави високи стихове – прошепна той и се приближи още до паметника…
Бях млад и не се замислих много. По-късно истината за Пеньо опари и мене. И всички, които бяха обикнали творчеството му. Бях понесъл в себе си Пеньо като космос, а беше побран с костите си в едно ковчезче. Намери се дори след години някой безсърдечник, който изхвърли поета от учебниците. Само че той, дано не е поет, не знаеше, че Пеньо не можеше да изхвърлиш от сърцето на човека…
Необходимо ли ни е изкуплението? Необходимо! За волни или неволни грешки. За нарушаване на морално-етични правила. Необходимо за почистване на сърцето. Необходимо за продължението. Дори да боли…

-Какво откривате в родното място или по-скоро какво търсите отново и отново там?
-Боли при раждането. Боли и при разцъфтяването. Боли и при обезкореняването. Че няма плододаване без корени. Няма продължение. Дори и да не допущаме грешки. Дори да не нарушаваме закони.
Всичко това съм го имал и го имам в родното място. Дошъл съм в красотата му срещу най-високия връх на Стара планина, а растежът и възмъжаването ми са подпрени от най-високия връх на Предбалкана. Между двата върха завинаги вкоренени останаха починалите ми родители. В него се усещам и аз и се стремя да живея с истините му. Вкоренени там. Като рода ми.
Имаше и има какво да си кажем още с майка ми и с баща ми. Сърцето очаква. Затова се роди „Вкоренено мълчание“. И обичам тази стихосбирка, както се обичат подарилите ми тази красота от земята, философията и мъдростта на поселението й. Най-светлите думи съм чул и научил тук. Много от метафорите в стиховете ми са подсказани тук. И аз ги нося в сърцето си, за да ги разжарвам в кръвта си. Това си търся. Това и искам да предам на сина си… И на всички млади да предам. Обич към родното място. И да не скъсват връзката с него. Просто да пазят корените…
-Част от професионалната Ви кариера е свързана с най-дълго издавания вестник „Росица“ – как се промени журналистиката?
-Повече от щастие беше за мене влизането ми в редакционния колектив на вестник „Росица“. Някои от него вече бяха издали книги. Други подготвяха издаването на книги. Почти всички бяха творчески личности. И сърцето им беше на журналисти. Сред тях бях близо тридесет години. Тогава написаното се раждаше с обич. И за добрия. И за лошия. За пристъпващия с верни стъпки. И за сгрешилия нещо. Внимавахме за всяка написана дума. Пазехме влюбено българския език…
Истината беше за всички една. А днес? Затруднявам се понякога с езика. Не знам какво искат някои да ни покажат. Познания или? В едно изречение можеш да прочетеш или чуеш една и съща дума и в превод, и на родния ни език. Да не говорим за истините. За едно и също нещо станаха вече много. И ако това е обичане? Ако това е и промяна на журналистиката?
-Журналистиката и въобще словото носи посланията на своето време – промениха ли се с времето Вашите послания?
-През целия ми дълголетен и творчески живот посланията ми са едни и същи. Времето се променяше, а те си оставаха все доброта, обич, българска красота…
Някога, преди двубой с чужденци, моят земляк Дан Колов предупреждава организаторите на борбите: „И да не забравите да напишете на афиша, че съм българин!“ Какво повечето? За нас – урок завинаги!
-Матей Шопкин е безспорно утвърден български автор, който направи преди време специално посвещение към Вас – споделете за литературните срещи, които сте провеждали в началото и след началото на този огромен творчески път?
-Урок оставаше завинаги и всяка моя среща с творец. Много са. И от всеки съм научил нещо, взел съм по нещо. Като открехнем вратата на Орлин Василев и Даря Табакова в Боженци, та до приятелите до днес като Анжела Димчева…
Някога най-творчески бяха срещите ми със Станислав Сивриев. Подсказваше ми откриването на цветистия български език и защитата му. А в нощните разходки с Андрей Германов учех за метафорите от езика ни, които заселваше на небето като звезди, а аз пълнех сърцето си с тях. И с Димитър Стефанов. И с Рангел Игнатов. И още. И още. Какво че си битувах в провинцията…
При едно оформяне на групите за литературно четене в Плевенско бях записан при Иван Радоев. Едва се въздържах от радост. Все пак се осмелих да споделя с него, че съм прикрепен към най-големия поет от общата група. Той се усмихна, погали ме и каза: „Търпелив ли си? Почакай стотина години и тогава кажи името на най-големия…“ Поетът, когото ценях от много млад, беше и мъдър…
По това време прегърнах и името на Матей Шопкин. Нещо ме приближи и до поезията му. Може би обичта му към земята и страната ни… Насъщно беше общуването ми с тъй нареченото поетично ято на ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“…
И пишех. Пишех. Дойде и неразрушимата ми среща с д-р Анжела Димчева. Тя хвана стиховете ми и стана редактор на последните ми десетина книги. Това беше за мене и оценка. Съдба!…
-Преди време казвате в едно свое интервю, че страданието е родило част от Вашата поезия – защо се случва така? В живота повече мъка и страдание ли откривате или повече радост и щастие?
-Нали във всяка съдба има от всичко. Жив ли си, на земята ли си, само емоционалните градуси те привикват с нещо. И се ражда стих. Ражда се продължението в кръвта ти. Нищо не търся и нищо не откривам. То само идва при мене. Надеждата ми е да съм открил пътя и адреса на човека за споделената болка или радост…
В живота има всичко. Стига да откриеш корена му. Заради плододаването и заради по-нататъшните стъпки и болка…
-Накъде пътуват мислите и чувствата на Димитър Васин днес?
-Мислите и чувствата ми са неразделни. Ръка за ръка те продължават дълголетието ми към най-българските красоти на тази земя и се надяват на обичта на всички. Най-вече на младите. На тях трябва да се подскаже, че на тази земя има нещо по-топло и красиво от всякакви технически средства в ръцете им. Че има живина и за по-нататък. Но е необходимо да отворят вратата на сърцето си. Дори и за болката. Слънцето и зад облаци все си е слънце. Това трябва да знаят…
Всеки друг път ще е погрешен. Светлината е спасението от мъртвежа на разстоянията ни…
-Чувствате ли се прероден? Ако това е алюзия с последното Ви юбилейно представяне в клуба на Съюза на българските журналисти?
-Станислав Сивриев все ми напомняше, че светът е стар. И с какво ли може човек да го изненада? Отговарям Ви с началото на първото стихотворение в юбилейната ми книга с избрана лирика:
„Стореното – сторено. Но дума не минава
без следа в душата и сърцето, без следа
преродена в песен, минала дори в жарава,
но преди измисления свят да преродя.“
-Защо от време на време се заключвате и после търсите своето поетично отключване?
-Не е преднамерено. Това съм аз. Пък и сърцето ме иска такъв. И аз му вярвам. За всяка натрупана дума. Всяка необходима метафора. За проверка. Така е с всяко вкореняване и поредно цъфтене и поредно раждане…
-Какво искате да кажете на читателите си преди да ги прегърнете?
-Какво да им кажа? Ще ги приближа и притисна мълчаливо. Без думи. Че почти винаги мълчанието казва много повече от всички красиви думи за обичта и поезията. Поезията – живот! Поезията – болка! Поезията – с корени!
Живях дълголетието си вкоренено. И продължавам вкоренено!

 

Димитър Васин е роден на 15 февруари 1944 година в село Дамяново, Севлиевско. Учи в родното си село, Вечерна гимназия в Севлиево, Учителския институт в Плевен и Българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Бил е учител, повече от 25 години редактор на общинския вестник „Росица” – Севлиево, а през последните 10 години от трудовия си стаж е организатор на читалищната дейност в Севлиево.
Пише стихове от 15-годишна възраст. За първи път печата в списание „Родна реч“. Дълги години сътрудничи на много от централните издания. Негови поетични творби са излъчвани по Българското национално радио и Българската национална телевизия. Превеждани са и на чужди езици.
Димитър Васин е носител на Априловската награда за поезия и на много национални отличия. Член е на Съюза на българските писатели. Автор е на стихосбирките „Праг“, „Когато се открием“, „По пладне някъде“, „Животопис“, „Осмоболия“, „Идвам и аз…“ (за деца), „Опора“, „Горещници“, „Наследство“, „Стряха“, „Шевица“, „Съм и…“, „Пладнище“, „Обърнати отсъствия“ (електронно издание) и „Малко е да се обичаме“.