Журналистически шанс и късмет е в един и същи ден да имаш разговор с двама световноизвестни творци. И то баща и дъщеря. Бащата – известен художник, а дъщерята – любима детска писателка, която познават не само в България, но и в други страни. Такава среща имах в редакцията на в.”Росица” на 20 август 2024, 80-я рожден ден на известния художник акад. Симеон Спиридонов и неговата дъщеря Юлия Спиридонова. Двамата участваха в среща с децата на Севлиево, на която Юлия Спиридонова представи част от книгите си и отговори на доста въпроси на децата, които показаха, че не само обичат да ги чета, но и предлагат някои от тях да имат продължение. За удоволствието и отговорността да пишеш за децата, за уроците, на които не само тя, но и те я учат, разговарях с Юлия Спиридонова. Отговорите допълваше и нейния баща, акад.Симеон Спиридонов.
-Госпожо Спиридонова, за мен е чест, че точно на рождения ден на Вашия баща, академик Симеон Спиридонов, вие двамата сте гости на в.”Росица”. По време на срещата с децата на Севлиево казахте, че това е една от редките срещи да сте заедно на събитие, защо?
Ю.С. – Това е първата среща, на която сме заедно! Аз правя срещи повече от 20 години в цяла България, но досега никога не сме работили заедно по книга, защото когато аз започнах да пиша, моят татко рисуваше вече само живопис. От тогава той не е рисувал илюстрации за детски книги, така че се разминахме във времето. И това е причината да нямаме обща книга заедно. Когато работех по книгата „Ножицата“ и бях много изкушена той да е илюстратора, в един момент реших, че това няма да е добра идея, защото това много капсулира историята в семейството. В нея се разказва за реално случили се истории в моето семейство, но идеята ми беше това не да е книга за нашето семейство, а то да е просто част от сюжета. И нищо повече. Книгата е за България, за семейната памет, за това, че от много години като че ли се загуби родовата памет. За щастие през последните години има някакво движение в тая посока, много хора започнаха да говорят, да търсят корените си. Това нещо не беше поощрявано по времето на социализма. Трябваше да не си познаваме семейството, да не си познаваме рода, трябваше да сме нови хора. Моето поколение, моите връстници не знаят почти нищо, освен някои откъслечни истории за своите предци. Ако някоя баба се е разприказвала, някой ще е научил нещо. Но много мои връстници с изненада научиха истории, които са си стояли там, в скрина и никой не го е отварял, за да надзърне и да научи за тях.
-А Вие кога научихте за Вашите предци, които са били видни исторически личности, не само за Севлиево, но и за страната?
Ю.С. – Аз имам привилегията да раста в семейство на разказвач. Баща ми много ни е разказвал истории за него, за семейството си, за Севлиево. Това е причината в моето детско съзнание Севлиево да е някакво вълшебно място. И беше много смешно, когато на една онлайн среща със севлиевски деца разказвах случка, когато бях вече в гимназията. И тогава Севлиево за мен все още беше някакво прекрасно, чудно място, което съществува там някъде, където се случват някакви щури неща. Тогава бях ученичка в единствената за Софийски и Пернишки окръг езикова гимназия, която се намираше в град Правец. Там за пръв път видях автобус, който минава покрай нашето училище и на него пишеше Севлиево и аз започнах да крещя на моите съученици: „Вижте, автобус за Севлиево, Севлиево…!“ И те всички ме гледат, и се чудят, какво от това? Ние не бяхме ходили в Севлиево, защото през моето детство да идеш на толкова далечно пътешествие, то се искаше хотел, ресторант, пък то места няма. И беше много трудно, затова ние никога не сме ходили на това място.
-И кога видяхте Севлиево за първи път?
Ю.С. – За пръв път в Севлиево дойдох като снаха, през 1990 г., на 20 години. Моята свекърва е д-р Ралица Ковачева.
-За първи път присъствам на среща на писател с толкова малки деца и съм впечатлена от интереса, с който Ви слушаха, от въпросите, които задаваха. Но на нея аз разбрах, че освен да пишете, Вие и рисувате!?
Ю.С. – О, не. Това с илюстрацията е само за една книга и то по принуда. Беше много отдавна, когато написах първата ми книга през 1997-1998 година. Тогава излизаха много грозни детски книги. Лоши като качество, като текст, предимно преразказани народни приказки. Уж осъвременявани, но звучаха гротескно. Тогава нямаше кой да ми илюстрира книгата и дълго време нямаше издателство, което да я издаде. И реших да взема нещата в свои ръце. Казах на татко: „Ти ще ми нарисуваш книгата“. “Не, няма! Сега рисувам картини, не рисувам илюстрации, нарисувай си я сама“, каза той. Казах, че не мога да рисувам…
С.С. – Всички могат да рисуват…..
Ю.С. – Същата работа се случи и с писането. Аз казах: ”Напиши я тази приказка, много е смешна!” А татко каза: ”Напиши я ти!” “Аз не съм писателка! А той: ”Как не можеш да пишеш, ти непрекъснато приказваш, сядай и пиши!“ И аз седнах, и я написах. Книгата се казва “Приказки за гугулета”. Първата приказка беше негова измишльотина, един познавач ще забележи, че има разлика между първата и всички останали книги, защото си личи, че това е друг разказвач. Но я оставих, защото тя ми е нещо като кадем, талисман. И защото от нея започна всичко.
С.С. – Като беше бебенце викаше „гугу“ и от там гугулета.
Ю.С. – Всъщност това е история за нашето семейство, която се превърна в една много смешна с целия този хумор, с намигване към поуките от 90-те години, книга. Всичките тези истории трябваше да имат ясна поука, с големи букви подчертана.
Радвам се, че вече няколко поколения деца четат тази книга. Навършиха се 25 години, откакто беше издадена за първи път и продължава да се чете много, да се обича много. С годините малки и големи, които разбират и вникват в това семейно чувство за хумор, стават все повече. Някак си книгата подрани. И с внушенията, и с хумора. Книгата е филмирана още през 1999 година и до ден днешен я излъчват по БНТ.
-На какво Ви учат детските приказки, Вие пишете само за деца?
Ю.С. – Да, само за деца, твърдо детска писателка съм. Слава Богу, през последните години вече не ме питат, защо не пишеш истински книги. Аз винаги много съм обичала детските книги не само да ги пиша, но и да ги чета. Там ми е сърцето! За мен детската литература е нещо изключително отговорно и важно, трябва да притежава толкова много качества. Да си детски писател е много трудна работа. Малко хора си дават сметка, колко отговорно е наистина, хем да забавляваш детето, хем да го разсмиваш, хем да го разплачеш, хем да го научиш на най-важните неща. Все още ми е мъчно и болно, че се гледа на детската литература с насмешка, като за някакви малки същества. За мен това е много трудна професия, отговорна, но и носи страхотно удовлетворение.
С.С. – Дора Габе казваше, че за деца трябва да се пише като за възрастни, само че по-хубаво. Юлия се стреми да пише по-хубаво.
Ю.С. – Да! И то с всяка книга. Всъщност татко е илюстрирал Дора Габе и е бил любимия и илюстратор, и не само на нея.
-Кога и как разбирате мнението на децата за Вашите книги? Каква е обратната връзка?
Ю.С. – Много често, освен срещи, въпреки че това не се случва толкова често, ме срещат деца и на улицата. Такава среща ми се случи във Великобритания. Да ме срещне дете на улицата, да ме познае и да ме заговори на български, това беше невероятно щастие за мен! Най-често получавам връзка през фейсбук. Често ми пишат деца през профила на родителите си. Те карат родителите си да ме намерят, за да ми напишат! Имам изключително сърцераздирателни писма, от които личи, че детето живее в семейство, в което го уважават и не четат неговото писмо, личи си, когато едно дете го е написало и когато възрастен се е намесил.
Има и родители-преносители, които ми пишат: „Моето дете толкова много харесва Вашите книги, тази и тази, и ме помоли да Ви пиша и да Ви го кажа.“ Радвам се, че са си направили труда тази информация да стигне до мен. Обратната връзка за мен е много важна. Най са ми мили писмата от момчета – тийнейджъри. Те много трудно дават обратна връзка, защото се притесняват, срамуват се. За тях не е яко – всъщност за много от тийнеджърите не е яко да се чете, и когато ми пише едно голямо момче, примерно на 16-17 години, това е такъв комплимент за мен!
-Имате ли срещи с деца в чужбина, те знаят ли български, могат ли да пишат на български или това зависи от семейството?
Ю.С. – През есента имам организирана такава среща в български неделни училища в Англия. До сега не съм имала. Аз бях инкогнито там. Беше по време на пандемията и не се знаеше, че съм се преместила. Живеех в Корнуел, а това е много отдалечен край от Лондон и наоколо нямаше български училища. Сега съм по в средата на страната и около града, в който живея, има български училища, вече имам и покани. Била съм в български училища в други държави. И имам наблюдение, че много българи държат да знаят и обичат българския език. Точно тогава тези срещи са изключително важни, защото децата виждат български писател. В много държави писателите не ходят в училищата на срещи, това забелязах, което мен много ме учуди. Ние мислим, че сме най-назад във всичко, но ето, че при нас това е много честа практика. Тя е с корени още от 80-те години и се възстанови отново в края на 90-те. Моята първа среща беше за книгата „Приказки на гугулета” в град Пазарджик през 1999 година. Тогава беше първата ми среща с деца, преди 25 години.
-Споделете ми впечатленията си от днешната среща със севлиевските деца.
Ю.С. – Освен че съм много щастлива, че сегашната среща беше в Севлиево, не беше много по-различна от другите ми срещи в цялата страна през всичките тези години. Децата ни са страхотни, имат огромна нужда да видят нещо различно от котето, което свири на пиано по телефона. Когато тези деца имат тази възможност, започват да мислят по друг начин, дори една среща прави разлика. И ми се е случвало да получавам обратна връзка, години след като съм била на такава среща. Съвсем наскоро получих писмо от едно голямо момче, което беше може би на 16 години и ми писа: „Вие бяхте в нашето училище, аз тогава бях на 12 години, срещата беше много хубава, ама аз Ви слушах с едно ухо. Тогава се занимавах с други неща. И сега 5 години след тази среща си спомних за книгата, в която сте писали за децата и наркотиците.“ Тази книга е художествен роман, и той я беше прочел сега, 5 години по-късно. И ми пишеше, за да ми благодари за това. Аз съм много доволна, че след толкова години, децата си спомнят за тези срещи.
-Какво искате да кажете на родителите чрез в.:“Росица“?
Ю.С. – Да четат на децата си, независимо колко са големи, защото често чувам:” Ама, то вече може да чете, защо аз да му чета?” Трябва да му се чете по няколко причини. Първата е, че като активен доброволец, който се занимава изключително с децата, забелязвам, че точно през последните години, нещата се променят с дни. Децата познават буквите, но не могат да разберат какво четат. Дори най-елементарни текстове. Имат вече този много голям проблем и аз съм много учудена, че това не се забелязва …. Хората, които имат малки деца, като че ли омаловажават този факт. Те си мислят, че като порасне детето ще чете по-добре. Децата познават буквите на 7-8 години, но не могат да осмислят елементарен текст. И за последните две години възрастта се смени. Преди книги, които се четяха от деца на 12 години, сега същата книга са препоръчва на 14-годишни. Книгата не е написана по по-сложен начин, точно обратното, а защото не могат да осмислят и разберат елементарна история. Това се случи в последните 2 години. А когато четем с децата си и детето чете и разбира текста.
Зареждане ...
