Реалността е само илюзия

ПРОФ. Д.Н. ВЕНЕЛИН ТЕРЗИЕВ
„… ще познаем, че сме станали модерна европейска държава, когато от демокрацията няма да боли“
Търсенето е част от човешкия ни живот. То е същността и необходимостта да правим постоянно своите избори. А дали те са справедливи, честни или случайни се определя от това какъв ще бъде крайният резултат от тях.
Винаги си мисля, че справедливостта и честността, а не фриволните трепети и желания, трябва да ни водят и направляват когато правим своите избори. Неизбежността на случващите се неща понякога ни кара да мислим ирационално и да търсим нещо необичайно, та дори и да е странно, в нашите настоящи избори.
За съжаление (или пък за радост) те винаги предстоят и се случват – с или без нашето участие. И са важни –за нас самите и за всички около нас. Затова дори и да избягваме при тяхното вземане думи като общество, потребност и развитие, то именно отношението на нашите избори към обществото, потребността и развитието изпълват със смисъл тяхната същност и нашето съществуване. И не философските ни съждения, нито социологическите проучвания и обещания за „светлото ни предстоящо“ трябва да определят това, което ще се случи, а по-скоро функционалното значение и рационалното бъдеще.
„Демокрация не може да има там, където хората са гладни и бедни. Гладният човек не може да бъде демократичен – коремът не се прави на аристократ. Богатият пък не би станал богат, ако беше толкова демократичен…“. Това послание ни завеща народопсихологът сърцевед Марко Семов. И колкото и превратности на времето да се случват, и колкото дни и години да преминават, пак си оставаме хора, които искаме да бъдем демократи. А дали можем да си го позволим?…
„Комплексите на един човек или една нация, все едно какви са те, са кратки, лъжовни спирки по пътя на голямата голгота към националното самосъзнание. Това са раните, които всеки народ трябва да лекува и на които всяка интелигенция е длъжна да търси изцерение.“ – споделя с нас, днешните и бъдещите поколения, мъдрецът Марко Семов. И не защото сме от един и същ край, и не защото пазя спомени за човека Марко Семов, а защото за да правим своите избори са ни нужни изцеление и много мъдрост, която именно думите на хора като него я носят.
Твърде късата ни памет ни кара да се чувстваме по-често безпомощни и незрели, отколкото силни и смели. И в такива случаи въпросът винаги е – какво да направим? А отговорите, като правило и норма, са повече от един. Безразборни и дори безобразни мисли стъписаха горещото ежедневие на отминалото лято. Объркани или побъркани политици или тези, които доста своенравно и дори понякога безотговорно си играят на тази опасна игра, ни обясняват своята правота, а ние трябва да приемаме всичко това с ясното съзнание, че сме в ролята на обективен рефер.
И ако объркването през летните месеци на предходни години можем да си обясним със значителното прегряване на плажа или лежерното поведение по време на почивката, то сега е някак твърде нетипично. Попрегряхме от различни и много избори, без да направим добри и подробни изводи от тях.
Алберт Айнщайн, със своята гениалност и прозорливост, е казал, че „реалността е само илюзия, макар и много постоянна“. Необходимостта от тази реална илюзия трябва да се проясни и чрез нея да се намери относително вярното и справедливо решение. Правилните решения винаги са трудни, лесните обективно не са правилни, но пък се вземат от лесни хора. И ако основният проблем е взимането на правилни решени за живота ни и нас самите, то е време да намерим трудните хора, които да вземат тези решения. Е, със сигурност сме попаднали в трудна ситуация и решенията, които ни предстоят, няма да са нито съвсем лесни, нито прозаични, нито пък лежерни.
Лао Дзъ казва, че „когато престана да бъда това, което съм, започвам да съм това, което мога да бъда“. Е, сега сме в ситуацията на определена възможност да бъдем това, което можем за бъдем.
Дали това ни харесва или не съвсем, е почти без значение. Вървим към онази илюзорна реалност с бързи крачки и непредсказуемо усещане на невъзможността да оценим тази реалност. И въобще няма философски оттенък в тези объркани мисли, защото то всичко се случва пред очите ни и в самия наш живот. А безогледното ни лутане няма да свърши и този път, защото така сме устроени да не търсим силата да вземем правилното и точно (може и да е трудно) решение и да го превърнем в дело.
Ходейки из малките улички на планинското градче, където се е родил нашият велик съвременник Марко Семов, пробуждащо кънти една негова мисъл: „Едното око на Изток се оглежда, другото – на Запад. И от тази политическа разногледост първо историята ни пати. Защото, който няма гръб, най-ниско се навежда. Затова и когато силните ни подадат ръка, ние подаваме дупе.“ Ах, този Марко Семов! Как само е подредил и наредил своите мисли във времето и пространството, така че да бъдат полезни за днес, но и за бъдещи времена.
Затова, ако понякога ви се иска да викате и крещите от ярост и злоба, то това едва ли ще помогне на тежката ни ситуация, на незрелите и несмислени очаквания. Лутащият ни се мироглед търси своята изгода и ни стоварва беда след беда. Потъваме в търсене на тази изгода, уж за обществото ни – сиреч за хората, които го съставляваме, а си я прибираме така угодно за себе си. И пак отговорът, толкова прост и ясен, го намираме в „Комплексите и парадоксите в българския характер“.
Дали не станахме прекалено разногледи и не оголихме нашите политически задници в този театър. Театър, в който участниците са все едни и същи – с поизхабени, по-тежки и трудни мисли и без особени възможности. Сякаш нормално и закономерно постановките на този наш театър все не се получават, затова и все с нови и нови очаквания и желания започваме отначало. И макар и средата и очакванията да се менят, все в една и съща посока водят – да живеем по-добре и по-щастливо. Но защо ли все не ни се получава… Дали актьорите или режисьорът в тази наша постановка се объркаха – не е съвсем ясно. Но е видно, че все една и съща я поставяме. А ние, уж участващи в спектакъла зрители – ту аплодираме, ту освиркваме, но все доволни си оставаме.
Няма да се приписваме прекалената умност и начетеност, за да можем да установим очевидното: „Сподиряни от завист, ние трудно набираме сила и намираме мъжеството да отделим дребното от едрото, да ударим по масата и да кажем – стига сме се плели в паяжината на собствената си завист, ако ние не се уважаваме, как искаме другите да ни уважават…“ – пак думи на Марко Семов.