Демокрацията е трудно нещо

ПРОФ. Д.Н. ВЕНЕЛИН ТЕРЗИЕВ
Трезвост и много смирение ни трябват днес, за да можем да очакваме едно прилично ново представление на нашия театър. Затова нека се доверим на прозорливостта на голямата руска актриса Фаина Раневская, която казва: „Освободете идиотите от живота си. Циркът трябва да гастролира!“
То очакваната реалност е много действителна и в самата теория на Айнщайн, която неминуемо ще изпитаме за пореден, но не за последен път в нашия живот. Много ми се иска да направим определено и поредно усилия към това, което ни съветва известният американски професор и лекар Оливър Уендъл Холмс: „Ум, който се е развил от нов опит, никога не може да се върне към старите си измерения.“ Дали не е време да спрем да се връщаме към старите измерения, а да намерим такива по-подходящи и по-приемливи за нас българите!
„Очите ни гледат повече навън, отколкото към нас самите. Защото сме хора, които лесно се самоизяждат. „Не ходете в тази страна – писа неотдавна един западен политик – Там и комарите се хапят…“ С други думи, преди повече от век, същото ни каза и Иречек.
Колко безбрежно опиянени сме от собствената си невъздържаност, за да можем ясно да оценим и преценим, че сме пропаднали в дупката на нашето безвремие. Трябва много спешно и бързо да търсим добър изход, който да бъде така приемлив за всички, че не само да не наранява човешката ни същност, но и да запази опазената във времето българската идентичност.
И отново избори и избори, които ни поставят пред несъвършенството да бъдем съдници на хора и събития. Уви, съдбата, която наричаме „демокрация“, е отредила това. Дали можем или по-скоро – доколко сме готови да го направим – е въпрос на време, оценки, събития и действия, които продължават да ни връхлитат.
„Ако трябва да се рисува български политик, като изключим Стефан Стамболов и още един-двама най-много след него, той трябва да е с наслюнчен пръст, вдигнат високо – да усети вятъра на времето.“ Таз българска политическа реалност е предизвикателно невъздържана. Дава ни право на опиянение до следващото мъчително изтрезняване. Така ми се иска бързо да проумеем, че криворазбраната ни цивилизованост е убийствено погрешна. Дали пък не трябва да чуем прикрилите своите мисли и чувства мъдри българи, а не кресливите и диви селяни. И трябва веднага да кажем, че селяните са умни хора и проблемът не е в това ни потекло, а в придобитото незнайно от какво и съвсем необяснимо ненормално неморално поведение.
„Тревата на демокрацията иска косене, поливане, пак косене, пак поливане, както го беше казал англичанинът. Но иска и петстотин години грижи… Ако още се помотаем, корените на българската трева, колкото и жилава да е тя, каквото и вървище на историята да е минало отгоре и, ще изгният.“ Може би сега трябва да окосим нашата ливада и да се опитаме поне да отгледаме нещо смислено и добро, а иначе ще жънем плевели и саморасли треви. И то не само сега, а и дълги години след това.
Зависимости, неприкосновеност, величие, нарцисизъм и много други болежки са ни присъщи. Но лек е възможен и може би желан. Предстоят ни времена на трудни, но важни решения. Целият ни живот е поредица от такива решения. В зависимост от времето и мястото, в зависимост от камбанарията, от която гледаме на света, и решенията са различно важни и тежки. Всеки има право да мисли по-този начин.
Но когато тези наши лични решения определят и носят последици, начертават пътища, а не пътеки, когато създават или рушат пространства, мечти или съкровени въжделения, то те са по-особени, а ние трябва да сме много по-отговорни към тях. Защото често последиците от тези свои решения ги усещаме твърде дълго и болезнено. Но мярката или смисълът от определяне на мярката е онова нещо, което трябва да предопредели и насочи този процес във вярна и справедлива посока.
Ние, хората, живеем на тази земя определено време и на определено място. И трябва, дори и много-много да не ни се иска, справедливо и честно да споделяме мисли и чувства с околните нам. Макар че в общото споделяне тази справедливост винаги ни е липсвала и ни е водила до тежки и не съвсем очаквано справедливи кризи.
Ето време твърде подходящо да намерим онова, едрото, което може и да не ни харесва, но пък ще ни освободи от дребнотемието на нашата безгрижност, на нашата празнота, изпълнена с вътрешна завист. Твърде мъчителен процес, който рано или късно ни предстои – независимо дали след тези или при следващи избори. Защото във времена така разделни и дори кървящи от напрежения, ние сме тези, които поставяхме, определяхме или аплодирахме на върха на пирамидата хора, които са посредствени, неграмотни и дори лоши. Те завладяха пространства, времена и нрави с тази си посредственост и няма лесно да се отделят от нея, защото безсмисленото им очакване за тяхната вечност е толкова нетрайно и непостижимо, че осъзнаването на същото ще доведе до техния пълен крах и падение от тяхната нарцистична трибуна.
„Кой и кога ни излъга, че всички сме равни пред Бога, пред царя и пред съдбата си? Кой ни прокле с тази лъжа! Кой ни обеси на нея, та ето толкова години откак сме държава, тя все ни дърпа и препъва като се затичаме. Ние сме закърмени с илюзията, че сме равни и който излезе по-нагоре, гледаме да го дръпнем и изравним със себе си.“ Думи на същия този Марко Семов, когото често трябва да препрочитаме и спомняме. Роден в малкото селце Видима, сгушено някъде в Стара планина (днес град Априлци), намира сили и достатъчно кураж, дори в онези доста странни времена на съществуване, да се провикне: „Ние по-рядко гледаме към върховете си, по-често в ниското. А то ни дърпа още по към ниското. Ние не умеем да се учим от първенците си – затова най-често размахваме националните си недостатъци по-високо от националните си добродетели.“
Сега е време нашите измислени първенци да слязат от вождиските си пиедестали и да понесат товара на отминалото време. А за отговорността то, времето, ще се погрижи. Близката и далечна история ни дава не само примери, но често ни напомня за тяхната забрава, незначителност и дори непотребност.
„В България всичко да си – паднал от власт да не си. Затова, задържането на властта става с всички средства – и позволени, и непозволени. Затова, противно на всякакъв човешки опит, много често от демокрацията у нас вместо да струи надежда – иде болка. И може би ще познаем, че сме станали модерна европейска държава, когато от демокрацията няма да боли.“ А то демокрацията е трудно нещо – начин на добър живот, който да удовлетвори потребността на всички в тази общност. Затова и винаги ще има недоволни и недостатъчно сити от задоволяване на нечии определени потребности – да се намери такъв регулиращ механизъм, който да отрази по най-подходящ начин тези очаквания. Послания, изречени ясно и точно: „Защото тези, които преживяваха дуелите, не биха преживяли робството. Тези, които преживяха робството, нямаха нужда от дуели…“ Днес все по-често наблюдаваме властта, която устремно препуска по жълтите павета, че и ни се смее, задето я караме да се мае и чуди при кога и как да се поспре за малко… Тя, властта, е възпята и от поета, и от народа и винаги си намира майстора. Дали този майстор е добър или е калфа, че дори и чирак – времето ще ни покаже. И пак то, времето, ще отреди да бъдем съдници на уменията му.
Сега все още е в онази начална фаза, която кратко и точно Константин Мелихан ни описва: „За да управлявате масата, трябва да й внушите, че бъдещето й е светло, а миналото – тъмно“. Тези внушения и мисли върлуват по безподобен начин в нашето съзнание през последните преустройващи ни години на перестройка или на пълна промяна. Все същите, но поднесени и гарнирани с различни подправки, и за да се чувстваме уверени в тяхната автентичност ние често подменяме или заменяме главния готвач.
Странни хора сме ние българите – обичаме все една и съща манджа да ни поднасят, пък и традиционно с лютата чушка. И колкото в странни и дълбоки заблуждения да попадаме в тази наша действителност, то неминуемо „от всички сили, подчинени на държавната власт, силата на парите е може би най-надеждна, поради което държавите са принудени (разбира се, не по морални подбуди) да съдействат на благородното в света“ – пише Кант.
Съвети дават много, умни мисли се леят от всякъде и ни напътстват как и защо да свършим тази работа по-най-добрия начин. Уж е просто и лесно да управляваш, ама то винаги се оказва по-сложно, отколкото сме си мислили. Не е за всеки тая работа, казват по-възрастните и по-мъдри от нас, но защо ли почти никога не чуваме тези думи, които са изречени от позиция на жизнен път и опит.