За пропуснатото време

ПРОФ.Д.Н.ВЕНЕЛИН ТЕРЗИЕВ
Днес денят е освободен от напоритостта на превъзбудените, самоуверени и привидно наконтени с повечко ум хора, които някъде са се прикрили да скроят нещо угодно за бъдещето ни. Тяхната невъзможност за успешно проглеждане е толкова силно проявление на цялостното им противоречиво поведение, че дори походката им е заприличала на повреден багер, който клати кофата си в различни посоки, без да успее да я насочи към купчината боклук, която трябва да прибере. Разпиляната ни действителност остава да съберем са?мо в кофата за боклук, която непрестанно пълнихме в последните години и тя започна да прелива и тече с невъобразимата смрадливост на събралото се вътре в нея нещо. Зловонието се усилва от лятното присъствие на топлината и се засилва от подухващия лек ветрец, който уж се мъчи да укаже някаква посока. Загубихме посоката, а вятърът само ни подсказва, че объркването ни е станало толкова голямо, че дори прикриването на устата и носа с ръка или случайно намерила се хартиена салфетка е отчайващо проявление на нашата невъзможност да се оправим дори с елементарната ни потребност.
Трябва да търсим отново възможност да потребим поне малко чист въздух, който да помогне от непрестанното ни задъхано препускане и затормозване на онези бели дробове, които някак са ни необходимо потребни, за да продължим собственото си живеене. Никакви инстинкти не ни споходиха до тази ни необратима реалност, а все ни отпращаха към привичното ни безгрижие на още едно отминаващо нещо. Едва сега, когато почти се задушаваме от нечистоплътност и се опитваме учестено да вдишваме нещо истинско, се усещаме опасно заблудени в това си съвременно блудстване в нищото. Реалността, макар и доста илюзорна, ни настъпи силно по краката и усилващата се болка от това непривично настъпване ни стъписва и ни оставя в ступор от случващото ни се битие.
„Да мислим, че всичко в този живот ще остане неизменно, в същото състояние, е най-голяма заблуда.“ (Мигел де Сервантес) Пропуснахме да разберем дадените ни възможности и успяхме да се натресем в заблатената реалност, която дори не се сещаме да започнем да отводняваме. Няма спасители и няма да има спасени от това ни препускане в нищото. Все по-тежко става усещането ни за безпомощност. Няма опити за търсене на изход, а само прожекции на нискобюджетни филми или представления на набързо събрали се аматьори. Необяснимо търпеливо продължаваме да ги следим с неистов интерес и да очакваме нещо различно като приключение. Но то приключението е заключено във възможностите на талантливия актьор. С непростима лекота и недомислие ние всички тях, талантливите актьори, успяхме да прогоним и позорно оклеветим и сега ни останаха само тези, които се опитват да бъдат такива, но им липсва способността да бъдат.
В разгара на поредното наше време финалът и на днешната постановка е сълзливо придирчив и ние, вперили поглед в многочасовата драматургия, почти сме забравили началото. А героите са все един и същи, само дето от време на време им бъркаме имената, защото посредствената им значимост в ролята е почти еднаква във всеки следващ епизод.
Опиянили се от натрупаната лъжливост, която съпроводихме с измислена изтънченост на това нещо, което се получи празно нищо. Омъчнили се от края на тази поредна небивалост се опитваме да се успокоим по обичайната ни българска традиция. Поне за малко да запълним времето с някаква безгрижна смисленост. Вече сме наредили трапезата и всичко отново ще бъде наред и ще продължи в спокойното ни безразличие.
За жалост това ни опиянение е в твърда ограниченост във времето, което се оказва неподвластно на нашите желания и ще ни върне твърде бързо в ново размишление към това нещо, което сътворихме като нищо.
„Не наричай нищо „свое“, освен душата си…“ (Мигел де Сервантес) С това ми събуждане душата ми не става по-спокойна и по-весела, а някак погубена в пропусналото минало. Ще се опитваме да я събираме в някаква зависимост и в някаква връзка, а дали въобще това ще се получи е почти непосилна мисия. В тази най-голяма сложност на човешко предизвикателство е въпрос на устойчивост и морална цялост да съберем душите си за някакво бъдещо оцеляване. Дали само оцеляване е потребно във времето и пространство е въпрос с трайна риторичност. Замазахме с дебела блажна боя истината, облякохме я с излишна натруфеност и без приличие в някакви дрехи със залепени „марки“, притурихме умност в празнотата на мислите си и започнахме да изговаряме неща със своята безсмисленост и непотребност. Заобиколихме се с удобства, които не са ни нужни. Прибрахме в мазето спомени, които дори не отваряме и се опитваме да забравим. Заличихме добротата, защото тя не се характеризира с конкурентоспособност. Унищожихме благородството, защото в него липсват пазарни принципи. Забравихме истината в чувствата, защото те не прилягат на новото време. Сега вече отпратихме всичко в своето небитие, а то, новото време отново го няма, защото сме го изгонили далеч от нас.
Мъчно ми е за пропуснатото време и за пропуснатите човеци. Ще потърсим ли малко от останалата ни жива човечност, за да не остане само мъката по това.