ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ, ТЕОДОР БРАТОВАНОВ
Родното ни Севлиево е дало на българската войска немалко достойни синове, които с чест и доблест са служили на Царя и Отечеството. Сред тях се откроява и името на един славен офицер, чиито подвизи и преданост към българското знаме заслужават да бъдат помнени от поколенията.
Роденият на 1 февруари 1873 г. Христо Михайлов Нерезов, който е по-малкият брат на известния командир на Девета пехотна Плевенска дивизия Стефан Нерезов, е роден в град Севлиево, в къща, която се е намирала на мястото на днешното СБА (на кръстовището на улиците „Стефан Пешев“ и „Никола Дабев“). Той отрано показва влечение към военното поприще. Завършва Висшата генералщабна академия в Торино, Италия. Предаността му към войнския дълг, смелостта му в сраженията и безупречното му служене на България му отреждат път на възход в редовете на армията.
Назначен първоначално в 1-ви артилерийски полк, а по-късно служил и в 9-ти севлиевски артилерийски полк, той бързо привлича вниманието на висшето командване със своята преданост и тактическа прозорливост. Последователно преминава през войнските звания: подпоручик от 1 януари 1896 г., поручик от 1900 г., капитан от 1906 г. и майор от 18 май 1913 г. – в разгара на Балканската война, когато българското оръжие изписа нови страници в историята на славното ни войнство.
По време на превземането на Одрин през 1913 г. Христо Нерезов се проявява не само като доблестен военачалник, но и като човек с голямо сърце. В разгара на бойните действия той спасява турско семейство, за което получава високо отличие от Османската империя – знак за признание дори от противника.
С настъпването на Първата световна война неговото бойно майсторство е признато с повишаването му в подполковник на 31 май 1916 г., когато на Солунския фронт българската армия проявява несравним героизъм, устоявайки срещу многочисления неприятел. На 31 май 1918 г. достига полковническо звание, с което му е възложено командването на 40-ти пехотен Беломорски полк. През 1918 г. полкът води отстъпителни боеве по посока на селата Гючели, Костурино, Мешли, Орманли, Пиперово и Гарван планина. Командири на 17-и пехотен полк са били майор Кънчев, подп. Иван Попов, подп. Георги Марчин, подп. Никола Петров, подп. Ем. Павлов, полк. Стойко Балтарджиев, подп. Борис Филипов, полк. Тодор Късев, подп. Спас Ангелов, полк. Христо Нерезов и др. Полкът е разформирован през февруари 1919 г., като до август 1920 г. функционира като ликвидационен щаб.
Изпълнявал е ред важни длъжности – бил е началник-щаб на 8-ма пехотна тунджанска дивизия, както и началник на 4-та пехотна Преславска дивизия. Но с превратностите на времето след войната на 26 октомври 1920 г. е освободен от военна служба в звание подполковник.
Въпреки това неговите заслуги към българската войска не са забравени. С Царска заповед № 19 от 6 май 1937 г. той е удостоен със званието генерал-майор от запаса – чест, която се полага на малцина, които са служили с истинска преданост и достойнство. За проявената храброст в боевете е награден с орден „За храброст“ III степен, II клас и орден „За военна заслуга“ III степен с военно отличие. Заповедите за тези награди – № 679 от 1917 г. и № 355 от 1921 г. – са писменото свидетелство за неговата саможертва и преданост към Царя и България.
Генерал Нерезов е не само храбър български офицер, но и международно признат воин. Той е носител на италиански и турски орден, както и на престижния медал на английския Почетен легион – чест, оказвана само на най-заслужилите. В българската армия единствено генерал Владимир Вазов е бил удостояван с подобни отличия.
През 1936 г., в Лондон, се провежда тържествена среща на ветераните от Първата световна война, организирана от Британския легион. Българската делегация е водена от о.з. генерал Владимир Вазов, специално поканен заради своето блестящо командване при Дойран. В знак на признание за българското войнско достойнство, делегацията е посрещната на гара „Виктория“ от самия кмет на Лондон – носител на най-високото английско благородническо звание.
Сред присъстващите на тази среща е и Христо Нерезов, тогава все още непроизведен в генералско звание, но вече уважаван военачалник. В рамките на събитието той получава значката на Британския легион – висока чест, отдавана на воини, чиито подвизи са оставили следа в световната история.
Днес тази значка е запазена благодарение на неговия внук, който с гордост разказва за участието на дядо си в тази историческа среща. Така, макар и години след смъртта му, духът и подвигът на генерал Христо Нерезов продължават да живеят, свидетелствайки за доблестта и честта на българския офицер – воин, който винаги е носил в сърцето си Родината.
Генерал Христо Нерезов умира на 12 декември 1945 г. Погребан е с военни почести, където намира вечен покой в централните Софийски гробища – така, както подобава на истински български офицер, посветил себе си на Царя и Родината.
Сред любопитните детайли от неговия живот е и едно писмо, което получил, докато учел в чужбина. То било изпратено от неизвестна госпожа, а в пратката имало… пастърма – скромен, но топъл знак на грижа и признателност.
Генерал Нерезов не е само военачалник с изключителни заслуги към Родината, но и човек, дълбоко предан на своето семейство. Въпреки тежките години, прекарани на бойното поле, той винаги намира време за своите близки. Съдбата обаче му нанася тежък удар, който остава незарастваща рана в сърцето му.
На 24 септември 1937 г., по време на царските маневри край Попово, се случва трагедия, която бележи живота му завинаги. Неговият син, загива в нелеп инцидент – прегазен от влекач, управляван от негов близък приятел. Незабавно е повдигнато следствие, но генерал Нерезов, въпреки болката си, прекратява делото, считайки, че това е не просто юридически случай, а лична и семейна драма.
Смъртта на сина му го пречупва. В последните си години генералът все повече се уединява, прекарвайки дните си в една стая, винаги със сабята си до себе си – символ на честта и паметта за изгубеното. Дори най-смелите мъже не са защитени от ударите на съдбата, но генерал Христо Нерезов остава докрай такъв, какъвто го познават – воин и баща, за когото честта и дългът стоят над всичко.
Днес, когато спомените за тези славни времена избледняват, ние сме длъжни да пазим имената на тези герои, които са отдали живота си на военния дълг и са били опора на българската държавност. Да помним техните подвизи, да разказваме за тях на младите, за да пребъде духът на България вечно силен и непреклонен!
Зареждане ...
