Пламен Боевски: “Когато даваш сърцето си за работата и парите ще дойдат”

Здравейте, аз съм Боевски, от фирма „Виктория“ в Севлиево. Имам един грях към в.“Росица“ и искам да го поправя. Преди 5 години, когато фирмата ми навърши 30 години, Вие ми предложихте да разкажа за нея, но аз се отнесох несериозно към това предложение. Дори и празник не направихме, заради Ковид пандемията, но тази година на 10 април навършихме 35 години и искам да разкажа за трудностите, които преодолявахме с моето семейство и голяма част от хората, които работят в нашата фирма, за да го има този успех, на който се радваме днес всички.
Така започна разговорът за това интервю с Пламен Боевски, собственик и управител на фирма „Виктория“, което се превърна в негова изповед за трудните моменти и изхода от тях, за предателствата и подкрепата от близки и приятели, за уроците от семейството и ударите под кръста. И тъй като разговорът беше много човешки, искрен, извън протоколните изисквания, с Пламен Боевски го водихме на „ти“.

-Откъде да започнем?
-От това, че много пъти съм падал и винаги съм ставал без да търся помощ, и без да се оплаквам. Тъй съм научен от малък от моя дядо, от баба ми – хърватката, от баща ми и от майка ми.
Татко, Бог да го прости, беше кмет на селищна система Градница. След като Тодор Живков закри селищните системи, той, заедно с Йовко Йовков и Ангел Ангелов станаха заместник-кметове на Пеньо Николов, последният кмет на Севлиево от Живковото управление.
-Какви бяха уроците на твоя баща?
-Той ми казваше: „Пламене, аз винаги ще съм до теб!“ И това беше факт. В най-трудните моменти винаги е стоял зад мен. Ще ти разкажа един случай, свързан с купуването на първия камион IFA в Габровски окръг и регистрацията му в КАТ. Тогава нямаше държавна уредба, която да разреши регистрацията на камион с товароподемност 5 тона, сертификацията беше за тонаж до 800 кг. Една седмица регистрирахме този камион, защото тогава нямаше все още факсове, а с телекси питахме София и оттам ни отговаряха. По едно време казвам на шефа на отдел „Регистрация“ в КАТ: „Регистрирай го най-сетне този камион, защото аз съм взел пари назаем от приятели и роднини, които трябва да връщам!“ Тогава нямаше банки, от които да теглиш кредит. На търга за камиона се явиха 96 кандидата. На директора на Агрохимическо обслужване – Ловеч, който уреждаше търга /тогава той беше таен, само по списък/ казах: „Който даде най-висока сума, сложи върху моето име отгоре 200 лева, защото ще го купя този камион!“ Нямах много пари тогава. Имах само 5000 лв. Две години жънах през лятото с комбайна на моето село и бях си ги изкарал. От малък съм на кормилото в полата на баща ми, докато караше нашата „Жигула“.
По едно време дойде директорът на Агрохимическо обслужване и казва: „Пламене, стана беля. Цената на IFA-та скочи от 6 хил.лв. на 33 600 лв.“ Отговорих му, че не съм изненадан, след като видях, че кандидатите за него са 96 души, но сърцето ми трепна. Седнах на стола и викам: „Какво ще правя сега?“, а той ми отговори, че имам срок от две седмици да намеря парите, в противен случай може да се откажа, но няма да ми върнат капарото. Това става през месец февруари 1990 година.
Веднага отивам при баща ми в Общината /намираше се в сградата, където сега е ДСК/ и му казах за каква сума става въпрос, а той възкликна: „Пламене, това са три апартамента по 100 квадрата /по това време такива апартаменти струваха по 11 хил.лв./! Откъде ще намериш тези пари?“ Отговорих, че не зная, но ще ги намеря.
Отидох си на село, при моя дядо Петър, на който съм кръстен. Казах каква е работата, а той ми каза, че има само 4-5 хил.лв. Направих сметка, че с моите 5 000 лв. остава да съберем още 25 хил.лв. „Откъде ще ги съберем“, пита ме той, а аз му отвърнах: „От близки и комшии!“ И ги събрах за един ден.
-Как успя да ги събереш толкова много пари? Какво казваше на хората, от които ги искаше?
-На въпроса кога ще ги върна, отговарях: „Не знам, но ще ги върна!“ Никога няма да ги забравя тези 33 хил.лв., които бяха сложени в една платнена чанта с цип и тежаха страшно много. Едвам ги занесох в Общината, при татко и Йовко Йовков в канцеларията, и ги сложих на масата. И Йовков – все едно, че го виждам отново – стана, отвори чантата и ме попита коя банка сме обрали. А татко му отговори, че не сме обирали банка, а сме ги заели от други хора, но винаги е стоял зад мен, въпреки тревогите на майка ми: “Марчето плаче у дома за риска, който е поел!“ Тогава Йовков ми каза: „Ей ми ръката, защото си на 21 години – хлапетия, но знаеш как да се бориш!“ А татко допълни: „Пламен е много умен, находчив и упорит, обаче с тази негова уста, много ядове ще бере!“ И беше прав, защото аз си казвам всичко, което не ми харесва. От малък са ме възпитавали да се боря за правото, независимо дали съм от страната на слабия или на силния.

-Това пролича и по репортажа по Нова телевизия, когато се опълчи за промяна цената на винетките през 2019 година, гледах го!?
-Не може заради некадърните депутати и не влязлата в сила ТОЛ система да плащаме ние, превозвачите, винетка, която за годината струваше 800 лв, а след промяна на закона да я плащаме по 40 лв. на ден! Всичко, което трябваше и ми тежеше, си го казах!
И като се върнах у дома, трите ми най – близки жени – майка ми, жена ми и сестра ми плачат и ми викат: „Пламене, ще взривиш държавата? Какво ще правиш утре? Ще те смачкат! Знаеш как става това?!“
А аз казах: “Хей, момичета, ако станат Ботев и Левски, и ме видят как се плаша от управници, колко пари струвам?“ И наистина, на другия ден взривихме държавата, и за два дена депутатите върнаха обратно закона. Значи можело и върнаха цените на винетките.
Аз не се страхувам да казвам истината и да се боря за нея, защото на чужда маса да ям и да пия, за да получа нещо, не съм сядал.
-Как се управлява транспортна фирма 35 години в тези трудни години?
-На 10 април фирма „Виктория“ навърши 35 години и подхванахме 36-тата. Няма друг собственик на фирма за обществен транспорт в България, която да е с толкова дълъг стаж. Скоро разговарях с Магдалена Милтенова от Конфедерацията на автобусните превозвачи, която ми каза, че за периода от 2020 до 2021 година от 2300 фирми за обществен транспорт са останали само 800.
-Разкажи за началото на твоя бизнес, за уроците, които научи по трудния начин, но които и днес ти помагат?
Уроците не са един. Първото много важно нещо е човек да тръгне не отгоре надолу, а отдолу нагоре. Първи работодател след казармата ми беше Генко Иванов. Той ме взе на работа през 1988 година и около една година карах камион в ДАП-а, помня още номера 03-28, зелена IFA. Преди да дойде 10 ноември, през лятото на 1989 година, казах на Генко: “Аз ще си търся пътя по друг начин. Напускам!” Той каза, че няма да напускам, ами ще ме уволни. Казах му да прави каквото иска и си тръгнах. Тогава започнах да уреждам търга за камиона, за който вече ти разказах. Това беше лятото на 1989 година, преди 10 ноември, но стана факт през февруари 1990 година. Бях безработен месеци наред.
Успях да сложа добро начало на бизнеса си, защото съм тръгнал от шофьор на камион и вече знаех колко е важно да се поддържа автомобила. Знаех и как трябва да се отнасяш към клиентите. Не съм спирал да работя и през почивните дни. С държавния камион на ДАП-а в събота и неделя карах тухли, цимент и си изкарвах допълнително пари. Бях научен на труд от моите родители. Това имах предвид, когато казах, че трябва да се тръгне отдолу нагоре, а не както някои мои колеги, които тръгнаха по обратния път. Става дума за тези, които получиха фирмите си наготово – 90% от РМД-тата бяха по този начин създадени – всичко им беше поднесено на тепсия. Голяма част от тях не успяха, защото не са треперали за фирмите си, те не са се редили на опашка за тях.
Второто важно нещо казват моите шофьори. Те ме питат: „Шефе, откъде идва тази твоя енергия? Ти си като японски багер – нямаш спиране.“ Сутрин ставам в 5 без нещо, без часовник, без аларма. Скоро бяхме с жена ми в Сицилия и там ставах по това време, с готовност да тръгна към автогарата. Трябва да знам, какво става там, ще се спазят ли графиците, курсовете? Намразил съм от мои колеги от бранша, които се подиграват с клиентите – играят на тука има, тука няма. Днес има рейс, ама утре няма да има, защото нямало хора. Ние изпълняваме социална дейност, возим хората, които нямат коли. Не тези, които са взели заем от фирмата да си купят скъпа кола и са я ударили на втория или третия ден. Ние возим ученици, работници, деца, възрастни хора, които са тръгнали на лекар. Аз съм виждал баба, която с трепещи ръце, стиснала в пошчето /носна кърпичка, б.а./, стотинки и ми ги подава за билет, а аз й ги връщам. Често пъти сядам аз в автобусите да возя хората. В такива случаи в съзнанието ми изниква моята баба – хърватката, която много обичах.
/ В този момент вълнение изпълни очите на Пламен Боевски/.
Никога досега не съм показвал слабост, каквато ми се случва в момента. Дори и тогава, когато „доброжелатели“ ме вкараха в затвора за едно ПТП, за което не бях виновен. Удари се един моторист в мен – не спазил предимство на светофарите, но вината поех аз. Те използваха ПТП-то, за да ме вкарат в затвора и след време да ми вземат фирмата. Разбира се, това стана и с намесата на подходящите за целта хора. И наистина успяха, вкараха ме за една година в затвора. Съгласих се да направим споразумение, за да не вървят тежки дела. Не ме питай как го преживях и как го преживявам до ден днешен.
-Какво стана с фирмата? Успяха ли да я вземат?
-Да, успяха! Взеха и мои автобуси. След една година излязох от затвора в Ловеч, бях на лек режим. През цялото време снимката на дъщеря ми, която беше на годинка и половина, стоеше на прозореца. Сега тя е на 21 години, а синът ми – на 30, скоро ще направи 31. Когато излязох от затвора държах снимката на дъщеря ми в ръце и казах на тези, които ме вкараха в него, че няма да им простя, че са ме лишили от тази една година да бъда с детето си.
Но не съм от хората, които на лошото отговарят с лошо. Преди две години, беше в края на година, ме викат в Общината. Отидох там и виждам моите „доброжелатели“, които са в доста конфузна ситуация – с предупреждения, че ще им прекратят договорите за изпълнение на услугата, за която са сключени. И вместо да се възползвам от този факт, който можеше да бъде и вид отмъщение за стореното ми зло, аз се застъпих за тях с мотива, че работим в трудни времена, че всеки може да сгреши и да им се даде втори шанс. И си тръгнах. Настигнаха ме по стълбите и ми благодариха.
-Не знам до колко е вярно, но казват, че шофьорите са специална категория хора, дори и Сталин не е успял да се справи с тях. Ти как успяваш?
-Майката на всички науки е психологията – това са уроци от свако ми. Бил съм на 11-12 години, когато той ми казваше: „С психология, моето момче, може да направиш от престъпника човек и от човека – престъпник. Цени хората, гледай ги в очите когато говорят, преценявай приказките им и тогава много лесно ще разбираш кой става и кой не става. Това е много ценен урок.
Аз с моите хора се държа като с равни. За 25 години два пъти съм правил строева, за да ги мъмря. И това става много рядко, когато ми потрябва някой, а тях ги няма, защото си вършат своя работа между курсовете. За мен важи поговорката:“Погледни ме с едното, за да те погледна с двете!“ Затова в моята фирма няма текучество. Има шофьори, които са от създаването на фирмата. При мен се пенсионираха и продължават да работят. Гледат ме в очите, защото аз им давам от себе си това, което бих дал на мене си, ако бях от другата страна. Не може с хората, които са ти се доверили да изкарват и своя, и твоя хляб, да се държиш като с кучета. Да ги навикваш, да ги обиждаш….Името на фирмата го прави моторът, двигателят …Гордея се, че в моята фирма това съм аз.

-На кого си благодарен! Ти си моторът, но за да тръгне колата са необходими и други части!?
-На семейството ми. По-горе споменах за моята баба Олга. Една мъдра жена от Загреб, която се оженва за моя дядо Петър, бахчеванин по това време в Хърватия. Нейният баща – дядо Юру, бил богат човек – една трета от земите в Загреб били негови. Баба се залюбила с дядо Петър, но понеже те били католици, а той – православен, баща й не бил съгласен за тази сватба. Но баба се жени въпреки желанието на баща си. Те били 7 деца. Дядо Юру продал една седма от земите си, дал парите на баба и тя тръгнала от Загреб за Дамяново. След време, когато се срещах с нейните племенници те казваха:“Любовта на баба Олга я заведе от Загреб в Дамяново, при прасетата“.
Откакто си е тръгнала не се е връщала в Хърватия да види родното си място. След като почина баща ми на 56 години, на следващата година почина и тя – до последно държах ръката й. Не можа да го прежали. Все плачеше и нареждаше, че няма нищо по-лошо от това да изпратиш детето си.
Аз от нея, от дядо, от татко и свако съм научил най-важните житейски неща – да си честен, да си коректен, да не лъжеш, да не се подиграваш с хората, да не забравяш откъде си тръгнал… Аз никога не забравям Дамяново. Там съм пораснал и там съм научил всичко важно за живота. Като дойдох в Севлиево моя подкрепа бяха жена ми, с която живеем близо 40 години, майка ми и сестра ми Здравка. Тези хора са били до мен и в огън, и в бури, и в нямане ….Плакали са до мен, аз сълза пред тях не съм проронвал и никога не съм се оплаквал.
-Но в бизнеса е важно да имаш и добри партньори. В трудното време, в което живеем, има ли такива?
-Аз имам партньори в цялата страна, на които мога да разчитам и за поддръжка, и за части на автомобилите ни. Но държа да отбележа, че на хората, на които най-много разчитам в Севлиево са от автосервизите: „Фаворит“, Стратос“ и „Автопринт“. На тези три сервиза се дължи 85% от поддръжката на автомобилите ни, защото компромис с техническото състояние на автобуси, които возят хора, е категорично немислимо. Допускането на такъв компромис е престъпление.
-А каква е формулата за доброто партньорство?
-Колегиалност, коректност, компромиси – винаги има нужда от такива, но и за тях трябва да има граници. С тези фирми, които споменах, партньорството ни е повече от 10 години.
-На какво учиш децата си?
-На всички неща, за които говорих до момента. Но най-важното, което им казвам, е да не се надяват на имането, което в момента имат, защото то не е даденост, а и не води към добро. Виктория вече е на 21, а Тишо е на 30 години. И понякога, като ги посмъмря, майка им казва: „Остави ги! Недей да си толкова строг! Като гледам на други хора децата какви станаха!?“ Така е, но те трябва да знаят, че имането не е с нотариален акт дадено! Животът е като палачинка, обръща се! Днес го има, но утре може да го няма!
Всеки от тях вече има кола, защото майка им ги научи да опознаят нашия бизнес, да се интересуват от неговото развитие. И Виктория, и Тишо вече имат свои задължения във фирмата, и ги изпълняват съвестно! Подчертавам, че това се дължи на майка им. Семейният ни бизнес се дължи на нея. Трудно беше преди 7-8 години да разделим Тихомир от безгрижния живот с приятели и да го вкараме във фирмата. Един ден му казах:“Момче, мъчно ми е! За какво е всичко това, когато утре нас, с майка ти, няма да ни има?“ Явно думите ми са му повлияли. И двамата вече са с нас, работят и може да разчитаме на тях, когато ни няма. Скоро Виктория ми каза:“Тате, аз съм горда с вас, защото виждам нещо, което другаде го няма! Виждам колектив, виждам хората как споделят със семействата си работата, помагат си!“
Ето това съм изградил аз – нещо, което в днешно време се среща в малко фирми. На повечето места са орел, рак и щука. Това до голяма степен се дължи и на севлиевската завист, и злоба, ако ги впрегнеш, ядрен реактор ще захранят. И това не е само мое мнение. Аз имам контакти с хора от цялата страна, които имат роднини и близки тук, в Севлиево, и те казват:“Човек, ние българите сме такива – злобни завистливи, но вие в Севлиево сте №1.“ Това нещо искам да го напишеш! Казвам го с чиста съвест и заставам зад думите си.
-Но когато кажа, че работя в Севлиево, реакцията на хората е позитивна. Те казват: „Няма друг град като Севлиево – има работеща, добре развита икономика, има висок стандарт на живот и това личи в самия град, който е добре уреден.“ Какво е твоето мнение за града?
-Гордея се, че живея в Севлиево, защото градът е оазис, спрямо другите по-малки градове в страната. Гордея се, че познавам създателите на този град в днешния му вид. И тук слагам имената на Васил Кънев и Йовко Йовко, защото те бяха, освен добри ръководители, и големи човеци.
На Васил Кънев двамата му шофьори са мои съученици – единият почина, Бог да го прости. Те са ми разказвали: „Отиваме в хотел „Шератон“ на среща с чужди компании, министри и какви ли не още високи гости. И Кънев ще ни каже:“Няма да ми спирате на червения килим и да ми отваряте вратата на колата. Ще ми спрете на паркинга, аз ще отида пеш до червения килим.“ Това малко хора, достигнали до висок пост, правят.
Ще ти разкажа и друг случай. Идваше при мен, на автогарата три, четири пъти в месеца, когато се върне от Брюксел. Пристигаше с личния си „Мерцедес“ 07-07 и не спира отпред, където спирам аз, а отзад, под тополите – там имаше гьол. И му казвам:“Кънев, къде спираш!?“, а той ми отговаря:“Където ми е мястото. Аз не мога да спра тук, отпред!“ И надига крачолите на панталоните, за да излезе от гьола. Той е човек от друго тесто, друг човек! Подобен беше и Йовков! Бяха добър тандем! Те са основателите на този град, за да е такъв днес. Веднъж Васил Кънев ме попита:“Ти за толкова години не си ми поискал едно габърче, защо?“ „Ама аз нищо не искам от теб“, му отговорих. Дори бях отказал договори да возя работниците на „Видима“. Винаги съм бил много откровен с него, казвал съм му и неприятни неща за хора, за които съм имал съмнения, че не са коректни и почтени.
За всички от нашата фирма беше гордост, когато той идваше при нас. Същото чувство изпитваме и когато генерал Михов слезе от софийския автобус и се отбие в нашия офис.
Много често сме говорили с Кънев за сегашната ситуация в България, за липсата на кадри, за проблемите в икономиката. Той казваше:“Приятелю, голямата част от младите ръководители сега не мислят толкова за работниците и за служителите. Те мислят на кой остров да отидат на почивка, от кой шоурум да си купят нов модел кола. Това е проблемът и на тези, които управляваха държавата. Затова децата се отделиха от семейното огнище и заминаха по чужбина да си търсят късмета.
Но може да се каже, че Севлиево случи на управленци през тези години.
Аз съм започнал с първия демократичен кмет Данчо Данчев – лека му пръст. Добри неща съм виждал от него, но почина забравен. За съжаление това е историята на всички хора, които са направили нещо за тази България. В този комерсиален свят това е много, много жалко!
Моята история започна по време на управлението на Данчо Данчев, продължи с Йовко Йовков и малко с Йордан Стойков, а вече 12 години работя с д-р Иван Иванов.
С него се разбираме с една дума…Една дума, едно изречение и няма нужда от повече. При него думата е закон! Той е разбрал аз какъв съм и какво правя…Веднъж ми каза:“Ти си ми основния превозвач в общината! На теб разчитам!“ Когато посещавал селата, хората му казвали, че по автобусите на Боевски си сверявали часовниците.
За толкова години не съм оставил нито един пътник на спирката. И повредили се автобус ще направя, и невъзможното, за да прибера пътниците. Скоро имаше такъв случай в Гърция и то в почивен ден, когато е невъзможно да изкараш гърците да работят. Но с моята дъщеря обърнахме света и извадихме гърци, които отстраниха повредата, и хората се прибраха в Севлиево. На другия ден дойдоха и ми благодариха. Това е атестатът за моята работа и моя лична гордост, че съм постигнал организацията, която съм искал за всичките тези години.
За това работя аз, а не само за парите… Когато даваш сърцето си за работата и парите ще дойдат.
-Ти каза, че има да разказваш още много – за една книга. С това интервю първите десетина страници май са вече готови… Как да завършим този разговор?
-С моята религия: “Уважавай хората, с които работиш и клиентите си! Клиентът е Бог!“ Това, което разбрах през тези 35 години е, че хората са два вида. Първите падат и остават там, в пепелта. Другите стават, отърсват се и продължават. Аз съм от втория вид.