Като се каже Дом за стари хора, първото възприятие е за изпаднали в немилост възрастни хора, забравени от близки и познати, живеещи в мизерия и унижения. И може би има основание за този наложен етикет за социалните домове не само за възрастни, но и за деца, след представените през последните години в медиите репортажи на нехуманно отношение към тях. И докато преди година, две тези определения се отнасяха само за домуващите в държавните социални домове, последните показани случаи на издевателства над възрастни и болни хора доказаха, че още по-сериозни са проблемите в частните. Те са извън обсега на държавата и какво се случва там разбираме едва след инцидент или трагичен случай или сигнал на близки на домуващите, които представляват интерес за медиите.
Началото на този ужас, както най-често се определя битието на хората, пребиваващи в тези домове, е може би във втората половина на 20 век, когато деца и възрастни с увреждания или самотни и изоставени бяха скрити от обществото някъде навътре в гората, извън населените места.
Че те не са били приоритет на държавата стана известно, едва след 1989 година, когато пазарната икономика наложи нови условия на труд и необходимостта от друг вид грижа за тези хора. Тогава излязоха на яве и проблемите не само в материално – техническата база, но и в обслужването на нуждаещи се от специални грижи хора.
За съжаление остана и стигмата, че настанените за обгрижване в социални домове са захвърлени, а техните близки – анатемосани, че са изоставили родителите си. Една кратка справка в Интернет показа, че тези съмнения и останал от миналото етикет за старческите домове не е без основание и днес, но важи ли той за всички? Промени ли се отношението на държавата и местните власти към тях и как? Отговор на тези въпроси вестник „Росица“ потърси и намери в лични срещи с ръководствата на някои от социалните домове и техни потребители на територията на община Севлиево, за които ще разкажем.




























