Общество от овце, власт – от вълци

ПРОФ.Д.Н.ВЕНЕЛИН ТЕРЗИЕВ
„Едно общество от овце с времето задължително ще създаде правителство от вълци.” (Бертран де Жувенел)
Усещането, че сме се провалили в определяне на нашия път, все по-натрапчиво присъства в мислите, а чувствителността към случващото се е обострила в своя краен предел. Някаква орисия ни е отредила непрестанната мисия на търсещи, но ненамиращи верния път и посока. При опит да оставим настрани личните усещания и вътрешната си чувствителност, то се налага определена възможност да направим една правдива оценка и справедлива преценка как и защо всичко това се случва и защо така се получава с нас и нашата действителност.
Изминалите години ни научиха на определена примиреност и устойчивост на очакване, че нещата ще се променят. Случващите се процеси оставят все по-горчив вкус на алангле или недостоверен бульон от събраните остатъците на недовършената ни работа. И всичко това щеше да бъде погрешна илюзия, ако подобно усещане се бе стоварило само върху мен или малка група от хора, които са си въобразили, че имат правилна представа за случващата се действителност.
Очакването, че сме сбъркали и нашата трезвост е изневерила на истинската действителност и реалните очаквания се оказа погрешно. “Много от вас си спомнят зародилите се в края на миналия век и началото на сегашното ни столетно преживяване очаквания за справедливост, очаквания за безмерни възможности и най-вече за нещо по-добро, което предстои и бързо ще се случи. Дори несгодите с липсата на стоки по безлюдните магазинчета, на гориво по бензиностанциите и на изобилието от вестници по будките се приемаше като справедливо и търпеливо преживяване в очакване на доброто ни бъдно съществуване.
Повторенията започнаха да бъдат неприятно еднакви, очакванията – занижено повтарящи се, случващото се – изключително незадоволително и неприемливо. Неговото отричане се случваше с определена периодичност и то с напластена непоносимост, а идващото ново се задържаше твърде краткотрайно и мимолетно, без да промени съществено всичко, което преживявахме.
Днес отново сме в онова летаргично недоволство, което прикрито сме приели като нормалност и никаква енергия не излъчваме за да се осъществи промяна в някаква по-приемлива и правилна посока.
Всички политиканстващи висши чиновници и онази самоопределила се класа на български елит се е отправила към своята самодостатъчност, без да разбира и приема своята неграмотност, която граничи с простотия.
Няма никаква необходимост да дава каквито и да било примери за тяхната вербална и невербална комуникация, та тя дори е толкова примитивна, че достойно може дори съперничи на селските свади и разправиите на женския пазар.
По-хитрите от тях са и по-мълчаливи, защото споделянето на техните мисловни терзания граничи с неспособността им да съставят правилно изречения, а логическата им свързаност е в някаква необичайна словоохотливост, която трябва да обясним с тежко когнитивно увреждане.
Всичко това събрано и усилено в конкретните зависимости прави ситуативния модел на поведение толкова силно обладан от непочтеност и непредсказуемост за постигане на своите цел. Абстиненцията е обхванала всичките ни управляващи, като лечението им е почти безнадеждна кауза дори на най-оптимистично настроените.
Оплакването на съществуващото ни положение се случва перманентно, но не дава никакви позитивност за осъществяване на някаква промяна.
Демократичните правила не функционират, а системата показва дефекти в почти във всеки етап на нейното съществуване. Дори и обясненията, че системата не може да определи най-способните за водачи, а тези, които са най-пригодни, може да убеди всички нас в това, че настоящото ни състояние не е в крайна фаза на изтощение и дори напротив – неговата немощ се е превърнала в постоянно проявление.
Някакви философски успокоения не вършат работа, а затварянето ни в малки общности, които да задоволяват привидно добре устойчиво своите потребности, няма възможност да ни направи по-щастливи.
Днес ни управляват далеч по-непросветените и по-ограничени хора, но и далеч по-нахално настойчиви да реализират своето съществуване. Днес ни управляват без устойчива перспектива, като се обясняват с чужда такава, насърчават ни в развитие, без то да е нашето. Днес сме привикнали в очакване на нещо, без то да е дефинирано какво ще бъде, като оставаме приятно излъгани. Днес сме в търсене на възможност за ново, което да е сполучливо пригодно на щастливия елит, но в заблуденото ни очакване няма как да не се окажем отново щастливо излъгани. Има пълна невъзможност за промяна, защото това не е необходимо на политическия ни елит, това дори е вредно за неговото оцеляване.
Призивите за нов обществен договор са добре бленувана възможност, но нереалистична за сбъдване. Тези, които са прокламиращи, не ни дават и най-малко обяснение какъв ще е този нов обществен договор и какво той ще промени или създаде. Други се очаква да създадат нова партия, за която щели да ни съобщят лично. То набор от лично обявени партии можем да изброим в достатъчно дълга последователност, които със самото си основаване се оказаха непотребни, за да продължат да свършат нещо полезно.
Други си превърнаха в ново начало, което има същата звучност, като „времето и наше“ и стигат „45 години“, но без да определят своята стратегическа перспектива за развитие, а скоро ще трябва да търсим такава за оцеляване.
Доказателствената тежест е осъществена в пълния си мащаб и няма нужда от петорна експертиза, за да се докаже правотата ни, но далеч по-трудна е мисията ни да видим каква ще я вършим от тук насетне.