В България съществуват поне 23 язовира, чието изграждане между 1942 и 1990 г. е наложило цялостно или частично изселване на няколко десетки села, попадащи в чашите им и/или във вододайните им зони или оставащи инфраструктурно и икономически откъснати от „света“ от водната преграда”, се казва в изследване на Института за етнология и фолклористика към БАН, който работи по проекта “Потопеното наследство”. Учените са идентифицирали “23 язовира, при които са били изселени над 60 потопени села”.
Изследването дава информация не само за състоянието на язовирите през годините, но и със съдбата на хората, чийто села са били потопени на дъното на язовирите, каквато е съдбата на село Бара под яз.Александър Стамболийски и с.Дрянът, което е трябвало да бъде под яз “Бяла”, който все още е мечта, а вече и необходимост за жителите на община Севлиево.
ДОЦ. ПЕТЪР ПЕТРОВ
Язовирът носи името на река Бяла, която се влива в река Росица край село Валевци. Стената му трябвало да прегради р. Бяла на 2 км югозападно от селото. Понякога в медиите язовирът бива наричан (неправилно) „Мокра Бяла“. Мокра Бяла и съседката й Суха Бяла са реки, които след сливането си (то попада в „опашката“ на язовира) продължават като река, която бива наричана само Бяла. Мокра и Суха Бяла са всъщност двата основни източника на повърхностни води за планираното язовирно езеро. Инициатор за изграждането на язовира е Община Севлиево, а възложената му задача е да снабдява града и петдесетина села в общината и в съседни общини с вода за питейни и битови нужди. Проучванията и проектирането започват още през 70-те години и след преработки проектът за стената е готов към 1983 г., но след това е преработван отново. Първата копка е направена с тържествена церемония в навечерието на деветосептемврийския празник през 1987 г. От 1992 г. нататък целевите средства в общинския бюджет изтъняват и към 1997 г. финансирането и строителството са преустановени. Дотогава са изградени две трети от отбивния тунел с планирана дължина към 350 м, преносни водопроводи от двора под бъдещата стена към съществуваща пречиствателна станция край с.Стоките, в чието землище се намира и самата стена, и оттам – към Севлиево, асфалтирани са пътища за нуждите на строежа. През новия век, подлаганите на воден режим севлиевци многократно подемат инициативи за подновяване на строежа, създават граждански сдружения, правят подписки, но резултат липсва. Междувременно от язовирната площадка е откраднато всичко, което може да бъде отмъкнато – дори след трудоемък демонтаж, например на арматурни железа.
Около 1986 г. Община Севлиево оценява и отчуждава сградите и дворовете в две махали – Дрянът (около 50 къщи) и Бяла (9 къщи), които са подлежали на изселване, тъй като по-ниските им части и пътищата до тях са щели да попаднат в язовирната чаша, а освен това първата е разположена по протежението на Липовски дол – вододайно дере, което се влива в р.Бяла близо до язовирната стена. По същата причина трябвало да бъде изселена и част от близката махала Троенци (на с. Кръвеник) – преминаващият край нея Троенски дол щял да се влива в язовира, но тамошните жители били „по-влиятелни“ и успели да се изплъзнат.
Тези и някои други високопланински махали в тази част на Балкана са възникнали край летни овчарски колиби и кошари на стопани от недалечни села и махали (Стоките, Селище, Батошево и др.), след като семействата на стопаните решили да заживеят при кошарите си. В самия край на XIX век Дрянът вече е обособен като самостоятелно населено място в община Стоките, докато Бяла никога не получава такъв статут и през годините се числи към съседни махали – Угорелец, Валевци и (последно) Дрянът.
Електрификацията се осъществила в края на 50-те години. Дотогава светлина в къщите давали газови лампи и мъждукащи „като в църква“ газеници. До махалите водели черни пътища. Този от Валевци до Дрянът бил подобрен с труда на местните жители през 70-те години – направен бил „турски калдъръм“, а върху него били насипани трошени камъни. По ирония на съдбата част от пътя била асфалтирана едва за нуждите на язовирното строителство, когато в махалата живеели само двайсетина души. Малък „хоремаг“ снабдявал хората в Дрянът с най-необходимото; два дена в седмицата магазинерът отивал в мах. Бяла, за да достави и на тамошните жители „хляб, бира и вафли“.
Още преди въобще да се роди идеята за язовир, махалите прогресивно се обезлюдяват, като същият процес протича и в други селища в планинския район. На всеки 10 години населението на Дрянът се топи почти наполовина: 1956 г. – 230, 1965 г. – 133 (почти една четвърт от тях – в пенсионна възраст), 1975 – 70, 1985 – 37 жители. За този процес свидетелства и броят на учениците в началното училище (в сграда, построена с труд и средства на местните през 1923 г.): от около 40 в средата на 50-те години до 15-ина в средата на 60-те и до 5 през учебната 1967/68 година, след която училището завинаги затваря врати. Хората напускат Дрянът като че ли не толкова поради по-тежките условия за живот, колкото поради икономическа несигурност. Изселването към градовете с разрастваща се индустрия (Севлиево, Габрово) и „надолу“ – към села с по-плодородна земя в Севлиевското поле започва непосредствено след създаването на ТКЗС – Стоките (обхваща също Дрянът, Бяла и други махали) в началото на 1958 г., тъй като хората се безпокоели, че кооперативното стопанство нямало да може да им осигурява доходи. Онези, които решили да останат и работят в ТКЗС, скоро почувствали, че това безпокойство било съвсем основателно. Повече сполучили онези, които започнали работа в близкото горско и „представително“ ловно стопанство „Росица“ – Лъгът или някой от промишлените цехове, открити в с. Стоките и околността му, но и те предпочитали да се преместят да живеят в съответните по-големи села (Стоките, Селище и др.), макар те да се намират близо до Дрянът.
Тъй като язовирният строеж напредвал бавно, а след това замрял, все още останалите в Дрянът хора (15-20 души през 90-те години) не били пришпорвани да напуснат отчуждените си къщи. Магазинът бил закрит, след като магазинерът „слязъл“ в Севлиево през 1998 г., а последният обитател напуснал селото през 2001 г. През 2013 г. с решение на Министерски съвет то е заличено от Регистъра на населените места. Под въздействието на природни сили и набези на крадци сградите се рушат и руините им биват превземани от растителността. От време на време някогашни жители и техни потомци, хранещи емоционална връзка с Дрянът, навестяват терена му. След отчуждаването, на собствениците на къщи били предоставени апартаменти в панелен блок, наречен „Бяла“, в южния край на Севлиево, като следвало да доплатят или да им бъде заплатена евентуалната разлика между цената на апартамента и стойността на отчуждените имоти. Някои предпочели да получат стойността в пари и да си купят апартаменти на други места в града или къщи в близки до него села.




























