Пропиляната надеждност на неслучващата се промяна
ПРОФ.Д.Н.ВЕНЕЛЕН ТЕРЗИЕВ
Днес с неуверени и криволичещи стъпки вървим към следващата нова промяна, родена сякаш от липсващата предходна, но ние оглупяло наивно продължаваме да я очакваме и да се надяваме. Промяната се озърта и си търси удобно място да приседни, а след това, сякаш по традиция, да се настани в креслото на властразполагащите и да започне да раздава поредната порция очаквания и пропиляна надеждност.
Приемам всякакви промени,
когато не засягат мене.
„Революционер“, Давид Овадия
Аз вярвам: и за тази подла мафия
ще дойде ден – да пиша епитафия!
„На една мафия“, Давид Овадия
Днес смислено и безсмислено надеждите ни се блъскат и не намират покой в своята безмилостна класова борба. Нищо не дава основание на изживяващите, а и на наблюдаващите случващото се, че ситуацията може да бъде решена в една или в друга посока. Съществуващите реалности уж се привличат, а се отблъскват със силата на неприязън. Промените следват една след друга, настъпили с желание или без желание. Променящите обстоятелства създават условия за всякакви възможности, които ни запращат в различност – неполезна и непотребна, но случваща се. Нелогическа свързаност е употребила реалността и я тласка да върви в определена незначителна плоскост. Това е израз на похотливите намерения на създалите и упражняващи властта в угодност на задоволяване на своята болезнена вманиаченост. И така се отправяме към една технологична изменчивост на човешкото ни съществуване, което е принудено да оцелее въпреки всичките причинености.
За поста бяха кандидати
поетите Хикс, Игрек, Зет.
Но за зелен хайвер ги прати
незнаен нечий зет.
„Разбити надежди“, Давид Овадия
С всяка епиграма
расне мойта слава!
Скоро никой няма
да ме поздравява…
„Съдба“, Давид Овадия
Промените ще са част от времето и пространството, което неизменно ще върви напред и ще оставя пропилени надежди и несбъднати желания, но очакването е твърде илюзорно продължително, с което привикваме и почти забравяме предишната ни същностна битност, а и нямаме усещане какво и защо е трябвало да се случи. Приемаме с навеждаща се наивност случващото, дори и му се радваме и го приветствам, а то ни поставя в поредната безизходност. Безпаметно продължаваме да се блъскаме и оставяме да вярваме само в мълчаливата любов
Без думи, без красиви обещания,
без упреци, без молещи уста,
аз вярвам само в нямото страдание,
в сподавения порив на кръвта.
Очи, в които погледа не гасне,
докосването нежно на ръце
от клетви, от несдържан плач по-ясно
говорят на човешкото сърце.
Тя всичките прегради побеждава!
Тя – вечен огън и нестихващ зов!
Как нея ще отминеш, ще забравиш?
Аз вярвам в мълчаливата любов.
Овадия, Давид Хаим (Кърджали, 1.12.1923 – София, 8.04.1995). Син на евреи, преселници от Кавала; бащата е експерт по тютюна, по-късно работник. Учи в Пловдив, през 1942 завършва гимназия. Член на Работническия младежки съюз (от 1940). Партизанин в отряди към Втора средногорска бригада „Васил Левски“ (от април 1944). Военен кореспондент (1945). Завършва руска филология в Софийския университет (1950). Сред основателите на университетския литературен кръжок „Васил Воденичарски“. Редактор във в. „Отечествен глас“ (1944 – 1946), Радио „София“ (1949 – 1950), изд. „Партиздат“ (1952 – 1953) и изд. „Народна младеж“ (1953 – 1988). Член на СБП (от 1951). Документалният му архив е изгубен след смъртта на съпругата му (2010).
Пише социално ангажирана поезия от ученическите си години. Участва в сборниците „Въстанически песни“ и „Стоманени хора“ (1944). Дебютира във в. „Еврейски вести“ със стихотворението „Обичам аз“ (1945). През следващите години негови стихове и поеми се появяват и във в. „Литературен фронт“. Първата самостоятелна сбирка, „Партизански дневник“ (1948), и следващите четири отново са на граждански, най-вече социалноетически теми. От средата на 50-е години на 20. Век създава и интимна лирика, а следващото десетилетие бележи творческия му път с все по-честото присъствие на свободния стих. Негови творби са включвани в множество антологии. Пише и епиграми, спомени, документалистика, творби за деца, кратки пътеписи. Превежда стихове от руски и немски; проза и др. от руски. Съставител и автор на предговори на много поетически сборници и антологии.
За Овадия поезията е „най-истинска, когато нейният автор е в пълно съгласие със съвестта си“. Голямата му тема е партизанското движение, за което трябва да се пише не с патос, подмени и лъжи, а просто и правдиво. Както всички оцелели поети партизани, той се ползва с правото да бъде критичен към нрави и привички в писателските среди, но въздействието му върху процесите в поезията е ограничено, наред с другото и поради специфичната тематика, а и мотивът за революцията бързо е завзет и преформулиран от „априлците“. Овадия обаче упражнява признато влияние с дългогодишната си работа като редактор в „Народна младеж“, където с осъзнатата роля на помощник, а не на цензор, дава път на нови поети.
Големият му принос е в документалистиката, със спомените „Август, август…“, претърпели 5 издания, и най-вече с дълго подготвяните книги „Леваневски“ (1978) и „Дед, или Разгромът“ (1990), които имат необичайна структура: построени като диалози на автора с бивши партизани, те възстановяват разтърсващи събития, уплътнявани от множеството гледни точки. Самата книга „Дед…“, с основание смятана от Овадия за най-доброто му произведение, има драматична съдба. Интервюираните (влиятелни лица) се смятат за подведени и забраняват появата й, а Овадия влиза в полезрението на Държавна сигурност. Публикувана почти 10 години по-късно, тя не получава силен отзвук.
Негови творби са превеждани на рус. ез. Носител на орден за участие в антифашистката борба (1951, присъден общо на 3802 души); заслужил деятел на културата (1974); почетен гражданин на Кърджали.
Зареждане ...
