В бр. 13 от 28 март 1970 г. открихме интересен материал за 30-годишнината от кончината на Дан Колов – разговор с неговия брат.
30 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА ДАН КОЛОВ
ПРИ БРАТА НА СВЕТОВНОИЗВЕСТНИЯ БОРЕЦ
Стар е бай Георги Колев, вече 76 години, но разказва с охота за брат си Дончо, за детските години в Сенник и често тия спомени пълнят очите му със сълзи.
— Баща си не помня. Трябва да съм бил много малък, когато е починал. Заболял след войните, казваше мама,и ни оставил сирачета — четири момчета и две момичета. Сиромашия — до шия. Като станахме на 5–6 години тръгнахме пастири по чуждите хора, за да се храним и обличаме. Ядяхме царевичника с лук, но бяхме всичките здрави и силни деца. Най-добре вървеше Дончо, две години по-голям от мене, а аз — най-малкият. Спореше му на него да расте — къс, набит и мускулест. А пък вироглавец и беладжия беше голям…
И бай Георги се унася в далечните, скъпи спомени:
— Пред малката ни къщичка имаше чешма с една голяма, стара върба над нея. Мама беше изтъкала калчищно платно и ни беше ушила за всичките братя гащи, късички. Сутрин Дончо ги обуваше бели и чисти, а вечер ги връщаше черни и скъсани. Луда глава беше.
В школото беше същото — тогоз ще спъне, оногоз ще блъсне. Добросърдечно, но закачливо момче! Учеше ни даскал Киро Цепеницата. Тоз прякор му бяхме дали, защото не се разправяше с нас много — много, а направо ни биеше с една дебела цепеница. Много от учениците я бяха усещали по гърбовете си. Но Дончо не можа да я усети, макар че беше най-големият немирник в училище. Ха посегне даскалът към него и Дончо улавяше здраво дървото с ръце. Не даваше да го бие никой. И никой не смееше да го закача.
Като идехме на мерата да пасем добитъка, Дончо цял ден се бореше с другите пастирчета и все ги поваляше. Затуй пък кравите бяха все из хорските ниви. Рядко минаваше ден да не викат мама в общината. Додея и на вдовицата да плаща глоби и да чува само за неговите золуми от комшиите… Ала един ден те мирясаха, миряса и мама. Дончо избяга от къщи, нямаше още хубаво 12 години. Забягна за Унгария. Пазарил се да работи на градина, чирашка работа. От там заминал за Америка и започнал да работи като миньор, а по-после постъпил в една фабрика за релси, общ работник. Докато други наемници тук носели една релса пет-шест души заедно, младият, набит българин носел релсата сам, и така я запокитвал, че тя се забивала дълбоко в земята.
— Не ти е мястото тук, момче! — му казвал, учудения газда и го завел при тамошните борци-спортисти.
Малко знаехме ние тогава за него. Чухме, когато се прослави като голям борец. Мама все плачеше за него. Ядосваше се, че сама го е изтървала и затова всеки ден се молеше пред иконата да го види, че тогаз да умре. И тя го дочака.
Брат ни си дойде в село през 1936 година. Колко гости — роднини и приятели го чакаха! Не бяхме виждали толкова много хора у брата Жельо, където отседна Дончо. Че кой ли не искаше да види и се ръкува с Балканския лъв! А най-много го чакаше мама! За втори път Дончо си дойде след две години и това беше за последен път.
Помня, че го заведох на лозето. Там имаше една, зарзала за сечене. Аз взех брадвата да я сека, а той ми помага. Сече Дончо, ама след малко се спря да си отдъхне, и ми вика:
— А бе батко, уж съм як, борец съм, а защо тъй се уморявам и запъхтявам?
Аз го погледах, погледах, това не ми хареса, но нищо не му отговорих. Той ми разказа, че докторите във Франция, след последната му борба с Деглан го съветвали да се прибере в родното си място и се лекува две-три години и чак когато се излекува да се върне отново към спорта. Но Дончо си дойде и вече не се върна при своите борци. След две години той почина от злата болест, като ни остави добри, много добри спомени.
Сълзите отново напълниха очите на бай Георги Колев и мълчаливо довършиха скъпите спомени за неговия по-голям и прославен брат Дан Колов.
Записала: В. ЦОЧЕВА
Зареждане ...
