МАЯ ГАНЕВА
– Кой е Веско Самуилов?
– С една дума – музикант.
– Навършваш 70. Какво научи за живота през тези години?
– Че човек трябва да прави това, което най-добре може да прави и да не се занимава с неща, които не са му на сърце.
– По-мъдър ли стана или просто остаряваш?
– Едното върви с другото. Ако остаряваш и оглупяваш, значи просто ставаш и си заминаваш. Аз мисля, че още има какво да дам в сферата на фолклора.
– Важи ли за теб максимата, че хобито ти се превръща в професия?
– Напоследък се засичам, че през свободното си време се занимавам пак с музика. Търся нечувани и непяти песни от други групи, за да сме по-интересни и по-оригинални.
– А къде се намират такива песни?
– Съхранил съм едни списания, които на времето се получаваха от всички читалища, но те изчезнаха, предадоха ги на вторични суровини. Така, с много усилия съм съхранил може би стотина списания. В тях има по около десетина песни. Оттях избирам, свиря, слушам как звучат с гласовете на моите певици.
– Може ли да се каже, че фолклорът е твоят живот?
– Не. От около 35 години съм свирил само естрадна музика – по заведения, по фестивали, по домове на културата, по концерти. Аз съм създател на първия естраден оркестър в Севлиево, с духова секция. В резултат на любовта ми към музиката, аз успях да привлека един професионалист да живее и работи в Севлиево и покрай него да се доближим до истинската естрада. И направихме нещо, което беше на нивото на републиканските групи, които ги бяха лансирали по София и другите големи градове. Лично Димитър Симеонов – диригентът на оркестъра на трудовите войски, беше дошъл да ни чуе и да ни окаже методическа помощ. Когато ни чу как изпълняваме една пиеса на най-известния оркестър „Чикаго“, той просто не се въздържа и започна да дирижира, да подскача от удоволствие и каза: „Ще идвам два пъти месечно, за да ви помагам“.
– Каква беше съдбата на оркестъра?
– По предложение на Димитър Симеонов оркестърът стана щатен към Общината. В малък град като Севлиево имаше щатен оркестър! С нас са пели Боян Иванов, Мустафа Чаушев, Христо Кидиков, Роси Кирилова и още няколко други певци, с които сме правили концерти. Докоснахме се до професионалното свирене. Когато оркестърът стана щатен, аз не преминах с него към Общината, защото бях назначен като завеждащ Дом на културата в завод „Ст. Бъчваров“ и така отстъпих мястото си на друг човек, но по-важното е, че имахме щатен оркестър. След година ме изтеглиха в Стокинската селищна система като секретар на Съвета за култура, с цел да създам условия за младите хора, живеещи близо до града. Наложи се да направя втори оркестър. Събраха се момчета оттук-оттам, затова кръстихме оркестъра „Сток“. Сток се нарича мястото, където се събират две или повече реки. Той просъществува много време, докато щатният оркестър „Севлиево“ го придърпаха към духовия оркестър и стана Естрадно-духов оркестър. „Сток“ свири доста време. Свиреше в сряда в Лъгът, в четвъртък и петък в центъра на Стоките, в събота пък в лятната градина на Кръвеник.
– Ти колко време остана в Стоките?
– Останах малко, защото работата ми като секретар, освен да свиря, трябваше да правя планове и след това да правя отчети. И понеже нямаше кой да прави мероприятия, които аз да отчитам, приех предложението на тогавашния директор на завода за амбалаж и опаковки в ДИП-а Митко Гъбенски. И там създадох Дом на културата, а колеги от „Сток“ дойдоха да работят в завода.
– Завършил си Школа за художествени ръководители…
– Да, бях изпратен от Дома на културата в кабелния завод да уча в Школа за художествени ръководители на музикална естрада. Завърших я с отличен. След време, записах втори път Школата, в отдела за народни хорови ансамбли. Попаднах на добри преподаватели и оттам си донесох много песни. Имах удоволствието да практикувам със щатния хор на Академията, където чух невероятни гласове. Певците знаеха всички песни наизуст, а аз трябваше само да ги дирижирам. Школата ми беше много от полза и когато се върнах, започнах да работя в селата, където певиците бяха местни жени, пеещи толкова, колкото могат.
– Но към днешна дата се занимаваш в фолклор. Кога се открихте един за друг?
– Когато през 1985 г. отидох в Стоките, се наложи да работя с местните певици, но винаги съм си мечтал да си имам моя група, с подбрани от мен гласове. И го постигнах това нещо. Постигнах го едва сега.
– Говориш за фолклорна формация „Веселина“, с която постигате много успехи…
– Да, това е „Веселина“. Създадох я преди 10 години, защото имах много красиви песни, но нямаше с кой да ги направя. Бяха трудни за тези селски групи и трябваше да подбера хора.
– Лесно ли намери гласовете, които да изпълняват обработен фолклор?
– Намерих ги, защото преди да отида в Школата, бях минал през някои села и връщайки се от Пловдив, ходих в Ряховците, Градница и Шумата. А когато създавах „Веселина“, аз се обърнах към тези жени, които са пели някога в тези групи, но са се отличавали от другите с гласовете си. Подбрах и нови, и такива, които са учили пеене, други пък са пели при други художествени ръководители. Но всички те си знаят какво е наша репетиция, особено тези, по-сложните песни, ги учим повече от година, за да се изправим пред публика. Голям късмет имах, че попаднах и на музиканти на битови инструменти. Отскоро при нас пее солистът Дафин Паскалев и много скоро ще изненадаме публиката с него. Станахме едни от най-добрите в страната! Успях да направя колектив, който умее и да пее, и да се весели.
– Освен „Веселина“, ръководиш и още няколко групи.
– „Веселина“ вече беше създадена, когато ме помолиха да помогна за честването на една годишнина в с. Младен. После, като видяха какво направих в Младен, ме поканиха в с. Малък Вършец. След това отидох и в Крамолин, и с тия села работих много години, натрупахме много репертоар, където по обективни причини, няма къде да го изпеят и това наложи да прекратя работата с тях.
А съвсем случайно животът ме срещна в Априлци с групата от Гъбене. Не мина и месец, те ме поканиха да работим заедно, години наред ходим заедно на Eurofolk. Днес ръководя и групата в Горско Сливово.
– И освен всичко това си инициатор на Националния конкурс за северняшка песен „Море песен екна“.
– Реших да го направя, защото виждам, че тракийската песен е заляла България. Тя прелива от Странджанската, дори в Добруджа пеят тракийски песни. Родопската е по на юг, но тя се наложи с тия големи гласове. За пиринската да не говорим, че всеки я предпочита. Северняшката песен я харесваха и я слушаха по радиото. Помня дядо ми и баща ми, като запее Борис Машалов или Мита Стойчева и те застават до радиото, усилват го, за да ги слушат. Имаме други силни индивидуални изпълнители в Северна България, но нямаме институция, която да произвежда кадри, които да ги изпълняват. Затова решихме конкурсът да е за северняшка песен, а не само за песни на Борис Машалов. Това е дар от Бога, че той е роден в Севлиево, но има много други – като Мита Стойчева, Иван Панов, Йонка Панова, Марин Дудински, Марин Иванов. Това са прекрасни български изпълнители. Като слушам наши групи да пеят песни от други места, малко се натъжавам. Затова се хванах да събирам и издирвам песни от региона, да ги записвам от стари хора, и един ден да издам сборник, освен с текста, но и с нотите. Защото сега и да искат да учат северняшка песен, няма от къде да я намерят.
– Към днешна дата оптимист ли си, че северняшката песен и българският фолклор ще останат за бъдещите поколения?
– За фолклора съм сигурен, че ще остане, защото колкото и банално да звучи, държавата не дава достатъчно на културата и на фолклор. Но фолклорът си го взима, защото влиза в сърцата на хората и никой не може да го спре това нещо. Това ни е спасило векове наред и каквито и управляващи да дойдат, не могат да го спрат, фолклорът ще продължи да съществува. Но северняшката песен зависи от нас самите. Ако в нашия град, където е роден Борис Машалов, се хванем здраво и прегърнем тази идея и я реализираме както трябва, а не така да я омаловажаваме, северняшката песен ще я има.
Организацията на конкурса трябва малко да се засили, да се промени регламентът, защото имаме прекрасен Дом на културата, имаме и разбирането на кмета, тъй като тази идея е на повече от 10-12 години.
– Утре ставаш на 70. Какво ще си пожелаеш?
– Да не звуча песимистично, но си пожелавам още много песни да изпеем с „Веселина“ и при възможност да се качим на много сцени в страната и в чужбина.
Заради липса на средства досега не сме пели на световното по фолклор, въпреки че имаме покани. Пожелавам си да се представим и там, за да се разнесе славата на Севлиево.
Зареждане ...
