МИЛКА ДЕШЕВА
Не помня това, с което ще започна, защото то е било много назад във времето. Но моят дядо, който е свирел на кларинет, е бил активен участник в шумните веселби на Зарезан. Хората посещавали лозето си, зарязвали, поливали лозата с вино и после се събирали на една трапеза, на която задължително е присъствала печената кокошка, баницата, бъклицата с вино и павурчето с ракия. Ядат, пият, а музикантите не спират да свирят. На връщане минават през м. Дрянково, която основно е с лозови насаждения и от високото търкалят големи камъни по стръмното през м. Гюнето, като викат силно. На чаршията се събират много хора, играят се хора, а вечерта веселбата продължава в кръчмата и по домовете.
И моето семейство имаше лозе в м. Дрянково. Грижите по него траеха по няколко месеца. От ранна пролет, когато се зарязваше, после лозите се отравяха, притягаше се телта, връзваха се все още голите лозови пръчки, до късна есен, когато се прибират плодовете на този къртовски, но изпълнен с много вътрешно вдъхновение труд. Спомням си сутрешната суетня у дома при приготовленията за първото пръскане. Петелът отдавна е изнесъл ранния си концерт, кокошките кудкудякат, за да дарят стопаните си с божия си дар, кучето джавка за сутрешния си комат. Кофи и менци се тракат. И една припряна гълчава, пълна с вълнение и надежди. Унесена все още в сладкия си сън, аз чувам гласа на майка, която ме буди. Татко вече е сложил пръскачката на гърба си, чиста, излъскана, празнична в медния си блясък, а майка е с кобилица на рамо и два огромни медника. Баба е задянала в цедилка обедната храна, а аз съм преплещила малка торбица с две снопчета беленица. С нея, леко навлажнена, ще връзваме лозите. По пътя двете мекички ми се услаждат и бързо сменям намусената си физиономия от ранното ставане с по-ведро настроение. Настигаме и други хора, поздравяваме с „Добра стига“ и се отделяме за нашето лозе. Вървим по тясна и стръмна пътека, провираме се под храсти, стигаме до салкъмова горичка и все надолу, надолу… Лозето ни е по-близо до Богатово, отколкото до Крушево. И започва пълненето на металния варел с вода, която родителите ми носят от един кладенец на километър-два от лозето ни. После следва приготвяне на бордолезов разтвор за пръскането. Лозето посинява, посиняват дрехите на татко, лицето му. Той заставаше на горния, по-висок край на лозето, слагаше ръце на кръста и гледаше. Очите му се навлажняваха при вида на тази окъпана, сякаш току-що излязла от морето русалка, наметната в ефирна синя пелерина. Понякога някое игриво облаче за кратко ще засенчи слънцето, ще пръсне дъждец, колкото за беля. Но достатъчен да отмие току-що напръсканото лозе, а после, като пекне пак слънцето, започват изпаренията от земята. И ето ти я маната. А борбата с нея е само пак пръскане.
Копането е не по-малко трудоемко от пръскането. Но то беше работа изцяло на майка, а баба и аз й помагахме. Когато виждахме тревясалото лозе, на мене ми идваше да се върнем. Следваше неизменната реплика на майка: Очи се плашат, ръце се не плашат“, която още преди много години е изрекъл в малко по-друг словесен вид големият възрожденец Любен Каравелов „Лозето не ще молитва, а иска мотика“.
А спомените ми за гроздобера са най-силно съхранени. В късно лято баба, качвайки се по малка дървена стълбичка на тавана, го замазваше с пръст червеница. И там се нареждаше гроздето. В детската ми главичка гроздоберът се е запечатал като празник. Пътят към лозята е пълен с хора, млади, възрастни, деца. От баира, надолу по стръмното, понесли на кобилици големи кошници, хората сякаш хвърчат. Смях, закачки, подвиквания… А нагоре, закъм село, хората са по-тихи, но доволството е изписано на лицата им. Препълнените с този космически плод кошници тежко се полюшват, а висящите, жълти като кехлибар гроздове те приканват да ги опиташ. По тесния коларски път дрънкат магарешки каручки, натоварени със съдове с винено грозде. И сякаш тези хора нямат умора. По няколко пъти на ден те слизат до лозята и се връщат с пълни кошници. От най-хубавите и издържливи сортове се правят свисла, които се окачват по гредите. През зимата панерчето с грозде, свалено от тавана, измито и с изпотени от топлината на стаята зрънца, присъства на закуска (особено е вкусно със сирене), на обяд и на вечеря. Е, как да съжаляваме, че по онова време нямаше портокали и банани.
Гроздето, заедно с чудесните едри жълти попски круши и ябълките, извадени направо от трапа, където се съхраняват в папрат, задоволяват напълно нуждата от плодове – необработени, несъмнителни, чисти, наше производство. И дано се върнат пак отново онези времена, за които пише докторът на селскостопанските науки Пейо Мамаров: „Още по времето на османската империя нашите стопани са изнасяли грозде и вина, особено червени, в цяла Европа“.
И още един детайл от моите детски спомени. През пролетта и лятото често млади жени от селото, между които и майка ми, ги наемаха да работят на лозята на по-заможни севлиевци в м. Юрта. Споделям това, защото винаги съм се чудила какви сили имат тези изпечени селски жени да пропътуват пеш 3-4 километра, нарамили мотики, торбички с хляб… Да работят цял ден, а вечерта, почти по мръкнало, уморени, да се прибират по нанагорнището към село. И всичко това, за да спечелят малко пари. „Понякога – ми е разказвала майка, чорбаджийката ще прояви милост и ще ни сготви нещо – я боб, я друго, но рядко“.
Зареждане ...
