– Ивинела, Господ прибра Дядо Добри при себе си. Какво загубихме ние, оставащите на земята, с неговата смърт? И на какво ни учеха той и делото му приживе?
– Загубихме живия пример какво означава да се живее като християнин и какво означава истински да се обича Христос. Загубихме възможността да общуваме непосредствено с един образец на живот, който за болшинството от нас е непостижим. Загубихме и живия образ на един човек, носител на мироглед, култура и традиции, които вече са в миналото. Последният българин, чиито потури и цървули не са бутафорни, в смисъл – не са облечени специално за някакво събитие. Той изглежда толкова анахронично на фона на бутиците зад гърба му, но сигурна съм – на никого не му хрумва да осмее това. В този негов смирен образ на България на нашите предци, има нещо, което е съкровено и изключително скъпо на всички ни. Величието на българина винаги се е заключавало в това, че е притежавал духовната мощ да отдели от оскъдния си залък за нещо по-голямо, което може да не е разбирал напълно, но е имал здравия инстинкт и стабилни духовни опори да осъзнае, че то е верният ориентир за живота му. Че трябва да се стреми към него, защото на него се крепи добрият порядък на битието му. Говоря за връзката с Бога. Камъните, с които са изградени нашите храмове и манастири, са от коравите залци от трапезата на предците ни. Дарявайки на църкви и манастири, дядо Добри, мисля, ни учеше на това, на което той е бил научен – да не прекъсваме тази връзка, да не преставаме да поддържаме това духовно пространство на вярата, тези оазиси на спасение от всички чужди и вредящи внушения. Безценен пример в този обърнал гръб на Бога, агресивен към традиционните ценности свят. Бог да го прости.
– „Светецът от Байлово“ – така го наричаха мнозина приживе. Какво кара един човек на преклонна възраст да надвие физическия свят и старостта и да следва своята мисия?
– За мен дядо Добри е съвременен юродив – толкова е трудно да впишем поведението му в съвременната среда, толкова е необичайно, че прилича на безумие. Юродивите се появяват именно в моменти, когато секуларизацията на обществото, откъсването му от Бога, е в крайна мяра, когато критериите за стойността на живота са напълно подменени с нравствените предписания на един фалшив морал. „Безумието“ на юродивите има за цел да изобличи безумието на социума, присвоил си ролята на Бога. Действията на дядо Добри трябваше да ни покажат, че нашето житейско задоволство се захранва от грешен източник – че истинският източник на радостта е да бъдеш в служба на Бога, не на мамона. Само Бог може да даде сили за такава мисия, затова дядо Добри е божи човек в очите на всички ни. Колкото и да сме грешни – съвестта ни, барометърът за доброто, не може да отрече това. Всички притихваме и се смаляваме пред величието на дядо Добри.
– Приемахме ли дядо Добри за даденост и изобщо забелязвахме ли го? Той неизменно беше там с чашката за милостиня, събраните пари от която даряваше на храма?
– Не мисля, че сме свикнали с дядо Добри, той всеки път изумява. Затова повечето българи, както се видя и по реакциите в интернет във връзка с кончината му, преживяват дълбоко тази загуба. Може би, макар да не сме в състояние да обясним съзнателно защо толкова го обичаме, дълбоко в душите си всички сме наясно. Губим нещо безценно, жив пример, който ни е давал надежда, че не сме се изгубили напълно, че все още има нещо здраво в нас, в обществото ни.
– Какво ни казва Бог, пращайки такъв човек на земята и сега, прибирайки го при себе си?
– От два дни насам не мога да откъсна очи от една снимка – всички са я виждали: как дядо Добри целува ръката на едно детенце. Ще ви отговоря с част от това, което написах във Фейсбук. „Не знам кой е авторът на тази снимка, но за мен тя е най-силната емблема и послание за случващото се в момента в България. Дали Бог не прибра дядо Добри, за да ни накара да обърнем очи и да вникнем в този образ, когато имаме най-голяма нужда от ориентир? Децата ни гледат към нас, с цялата си невинност, а ние трябва да се обърнем към родителската си съвест – тя е единственият верен барометър в този сбъркан момент. Какво ще им кажем? Да прегърнат Доброто, съхранено от поколения в културата и традицията ни, ако и да е в дрипави одежди? Или ще обявим за анахронично и селско всичко онова, което то ни представя…“
Ако Бог ни казва нещо, прибирайки Си в този момент дядо Добри, то е това – да ни обърне специално внимание на неговия пример, да ни напомни, че нашите истински ценности винаги са се пазили и предавали между поколенията – затова са истински и наши, затова ни има.
– Доброта и смирение са първите две думи, които изникват в ума ни, когато мислим за „Светеца от Байлово“. Ние обаче, съвременните хора, не забравяме ли да бъдем смирени и добри, забързани в ежедневните си, понякога толкова безсмислени битки?
– Мисля, че големият проблем не е, че няма добри хора, а че се извършва подмяна на понятието „добро“. В съдържанието на доброто се вкарват определения, които са чужди, те противоречат на естествения нравствен закон, който всички носим запечатан с Божия образ в душите си. Човек усеща, че това, което му се вменява за добро, не е нормално – то не е добро, а политкоректно. Нормално е човек да се бунтува, когато е натискан да бъде толерантен към злото, когато неговият вътрешен нравствен закон му казва, че напротив – не трябва да бъде толерантен към злото, а трябва да бъде взискателен за доброто. Това е голямата разлика – социумното „добро“ откъсва погледа от Бога, истинското добро води обратно към Него. Човек, който се опитва да е добър по социумните норми, не може да бъде смирен, защото смирен означава да има вътрешен мир, а именно този вътрешен мир е нарушен от съпротивата срещу неавтентичното „добро“.
– Страхувате ли се, че бързо ще забравим дядо Добри? Не е ли доброто твърде крехко, за да е устойчиво на времето и човешката забрава?
– Истинското добро е много устойчиво, защото е от Бога и това, в което вярвам, са думите на Господ, че портите адови няма да надделеят над Църквата, в която е събран човешкият копнеж към святост, към общение с Бога. Богочовешкият организъм, Църквата, за съхранението на която, по свой начин, събирайки и дарявайки средства за храмове, дядо Добри посвети живота си, има много, много здрави опори в такива като него, във всяко обърнато към Бога ум и сърце. Дано не забравим дядо Добри – дано не ни забравя и той, и по неговото застъпничество да получаваме от Бога милост и закрила. Доброто на дядо Добри не свършва с кончината му – напротив, увековечава се от нея.
– От какъв фар се нуждаем в съвремието ни, за да не се загубим в тъмата му? Как Църквата се отнасяше към Дядо Добри?
– Наскоро някой се беше изразил, че с реакцията си относно Истанбулската конвенция, Църквата е застанала като скала и че едно такова силно и категорично духовно лидерство вдъхва кураж на цялата нация. За мен това е безусловно вярно. Имаме си го фара – нашата Църква е този фар. Дядо Добри ни показваше точно това – ако той го е виждал, с неговите свети очи, можем да му се доверим. Мисля, че към днешна дата Българската православна църква като институция, с отношението и реакциите си по много значими за хората проблеми, вдъхва уважение и доверие. Полагат се усилия в много посоки, променя се съставът – високо ерудирани духовници могат да бъдат срещнати на всички нива – от митрополитите, до младите образовани свещеници в много от храмовете. Мисля, че Църквата се грижеше добре за дядо Добри в последните години от живота му, а от интернет сайта на Българската патриаршия научаваме и че ще го изпрати достойно. Вечна да бъде паметта му!
Зареждане ...
