Димитър Васин: “Да бъде и пребъде”

– Ти си живата история на в.”Росица”, каква е тя според теб?
– Историята!
Преди повече от половин век прекрачих с младежка невъздържаност прага на редакцията. Прегърнах недоосъзнатото си желание да бъда неин член. Така е, когато възври кръвта ти по нещо. Нещото по това време за мене беше писаното слово.
Вестникът вече имаше свой извървян път. Със свое начало. Със свои преодолявания. Със свои търсения и успехи. Със своя плът и кръв. Със своя паметна история…
Никога не съм си и помислял, още повечето в началото на редакторската си дейност, че вестникът е само някакво си книжно създание. И сега в мислите, в чувствата и в желанията ми той е живо същество със сърце. Човешко сърце! Като на създателите си. И най-вече – сърце като на очакващите го…
Началото на книгата ми „Пътечка по стръмното“ с литературно-критически текстове, с която отбелязах преди време 75-годишнината си, бе поведено от спомена на Йовчо Симеонов „Звездният миг на Дима Звездин“ Така се подписвах в юношеските си години…
Йовчо Симеонов беше свидетел на първите ми приближавания до редакцията. И на първото ми назначаване в нея. Бях назначен на половин щат за чистачка. Нямаше друга възможност. Единственото беше разбирането на главния редактор и изискването да завърша образованието си. Обещах му и не го подведох. Така се втурнах към много неща и ги изпълвах с писаното слово. Заработих като редактор и пишещ. За такъв ми и плащаха…
Та и такива неща се случваха в историята на вестника. Някои от тях остават звездни…
– Преди 12 години по повод 50 годишнината на вестника казваш: “Моята “Росица”, моите 25 години”, но ти продължаваш да си част от вестника, какво е за теб в.”Росица” сега?
– Най-трудно се изричат думите за обич. Но изречеш ли ги, те са завинаги. Най-сладкият ми сън е бил след добре свършената работа за вестника. Както и най-светлата ми усмивка. Но и болката, свързана с трудностите при създаването на словото. В редакцията и в редакционния й състав бях като в своя дом. Повярвайте ми – при завършването на някои броеве на вестника сме спали на бюрата край пишещите машини.
Някога оформяхме и специализирани страници – „Бразди“ – за литература, „Поник“ – за младите, които обикваха литературата, „Осица“ – за хумор и сатира. Пък и други страници, които бяха очаквани от читателите.
Така се случи, че след като възстанових литературния кабинет „Пеньо Пенев“ към читалището в града договорих с вестника и издаването на страница за литература „Бразди“. В нея включвам само автори от Севлиево и общината. Търсят я и я четат…Животът продължи завинаги прегърнал и част от вестника…
За мене писаното слово – художествено или журналистика, е изначалие. И е живот!…
– Разкажи ни интересна история от времето, когато ти участваше в правенето на вестника, която няма да забравиш?
– Какво ли не се случва в един живот?! И добро. И лошо. Но едното и другото си има свое продължение.
Някога всеки в редакцията имаше своя ниша. Всеки отговаряше за някакъв отдел. Аз . за какъв ли не! Най-дълго – за селата и за селското стопанство. Та от този период нещо. Заварваме в двора на едно стопанство купчини неоронена царевица на открито. Вече загниваше. В същото време председателят на стопанството си пиеше спокойно пиенето в стола. Написах цяла страница за вестника. Не спестих нищо. Господинът господарски отсича: „Тоя драскач да не стъпва в селото.“ Заплашително! Но след време стъпих в селото с една началническа група. Той се приближи, сложи длан на рамото ми и отрони: „Благодаря ти! Спаси ме!“ Не разбрах от какво. Но беше нещо много важно за него – от доизгниване на царевицата или от тежко наказание…
Паметно и поучително! Помни се!
Един ден при мене влиза сътрудничка на вестника по историческите въпроси. Подаде ми написан лист за обесените на площада в Севлиево. Втрещих се.“Ти не знаеш ли колко са обесените?!“ Тя ме погледна зачудено и каза: „Че кой не знае, че са осем?!“ „Тогава защо ги пишеш дванайсет?!“ „Да е по-внушително!“ Ха, сега де! Беше културна жена. Човек със знания! Изръсих нещо троснато. После се размислих за казаното и за младите…
Ще ви кажа нещо и от спортния живот в града ни, който отразявах. Среща ме именит футболист и ме спира: „Най-после- Да чуем и ние добра дума за себе си. Благодаря ти от името на всички. Добрата дума за нас е повече и от треньора ни.“
И само в спорта ли печелех с добрата дума?! И с истината! Дори да боли !…
– Сега във времето на високите технологии бързината да представиш една новина е важен критерий, какви бяха критериите едно време?
– За нас беше важно да не пропускаме значимите новини. Не новините за пълнене на празните места по страниците. Всеки отговаряше за своята сфера. За своите сътрудници. Почти всички членове на редакцията бяха и творци на художественото слово – Йовчо Симеонов, Петър Лалев, Сава Савов, Марин Пелитев, Никола Шишков и аз с тях и покрай тях.. Това осветяваше и оцветяваше допълнително вестника. И тук нека си призная – не ми бяха по сърце класическите новини. Все ми се искаше да носят и своята аналитичност. Предпочитах другите вестникарски жанрове за писане- репортажи, проблемни материали, очерци и очеркови скици. Урокът на Петър Лалев за езика на всекиго и метафората му за употребената една торба сол, за да опознаеш човека и чак тогава да пишеш за него – било и какъвто да е жанр, ни помагаха.. Неслучайно неповторимият Борис Арабов четеше само негови очерци по Радио София.
Щастие е да работиш с такива творци…
– По какви теми обичаше да пишеш и защо?
– Както и в поезията, така и във всякакъв друг текст няма ли сърце, няма и нищо друго. Че какво е животът без жив събеседник без сърце?! Другото е измишльотина и ненужно…
– В предварителния разговор ти ми каза, че сте имали много срещи и разговори, за да напишеш един материал, а сега, е много по-лесно с новите технически средства и технологии. Ако сега трябва избираш, кой начин на правене на журналистика би избрал?
– За мен е късно да избирам. Пък и да мога да избирам , то ще е живата среща. Техниката нищо повече от скорост няма да даде. А топлината и врящата кръв , без която не се живее. Пък и аз съм сигурен, че вестникът не е някакъв си само напечатан лист…
– Според теб, трябва ли да се запази хартиеното издание на в.”Росица” и защо?
– Най-краткият и категоричен отговор. Да! Да! Дори и след 135 години още! Защото е със сърце за сърцето на човека!
Въпросите зададе Минка Минчева