Ловнидолецът Христо Маринов. Превратът

ВАЛЕНТИНА ДОНЧЕВА, внучка на Хр. Маринов
/С подкрепата на НЧ „Зора-1908“ с. Ловнидол/
„Хубав ден Великден, дваж по-хубав Гергьовден“ – казва народът. На 6 май 1923 г. в с. Ловнидол на бял свят идва първородното чедо на селските учители Йорданка и Христо Маринови – здраво и хубаво, чернооко, пък белокожо момиченце. Дошло си с името, кръстили го Гергинка на свети Георги.
По същото това време обаче в столицата и военните гарнизони из страната подмолно текат съвсем други събития: членовете на Военната лига, Народния сговор и техните съмишленици тайно заговорничат срещу земеделската власт. БЗНС, начело с Александър Стамболийски, е спечелил изборите на 22 април и през май вече съставя правителство. Поредно управление на земеделците е нетърпимо за заговорниците и те са решени на всичко, за да не го допуснат.
Тия хора са твърде далеч от Ловнидол и ако политическият живот следваше законния си ход, личностите им едва ли биха заинтересували някого в селото. Писано било обаче имената им да звучат в дома на Йорданка и Христо Маринови, че и в домовете на децата им. Чувала съм ги от малка, вървяха придружени с прозвища: Кимон Георгиев – Превратаджията, Дамян Велчев – „другия дежурен по превратите“, Димо Казасов – Политическия хамелеон, но най-често и над всички Александър Цанков – Кървавия професор, дето „поднася главата на Стамболийски на тепсия от трибуната на Народното събрание“. Като дете възприемах тези думи съвсем буквално, трябваше да поотрасна, за да разбера, че са говорили за известната карикатура на Илия Бешков. И че действителността – уви! – е била не по-малко жестока и зловеща.
През нощта на 8 срещу 9 юни, под прикритието на мрака, военните извършват преврат и в живота на мирно спящото младо учителско семейство с гръмовни стъпки навлиза Историята. През следващите дни в различни части на страната привържениците на Александър Стамболийски се надигат на въоръжена съпротива срещу преврата. От онова време е героико-романтичната картина как дядо (Христо Маринов), един от най-дейните сдружени земеделци в Севлиевско, тогава 26-годишен, яхнал бял кон, предвожда отряд от няколко стотин защитници на законната власт. Те се насочват от Севлиево към Търново с цел да противостоят на превратаджиите от търновските казарми и евентуално да овладеят гара Горна Оряховица.

В околните гори имало оръдия, скрити там, за да не ги намерят представителите на Междусъюзническата комисия, които обикаляли страната да проверяват дали България се е разоръжила в изпълнение на Ньойския договор. Борците срещу преврата, въодушевени от мисълта, че разполагат с артилерия, ги мъкнат на значително разстояние, докато срещат техен съратник, който през войните е бил артилерист и разбирал от топове. Чак тогава се разкрива, че оръдията са неизползваеми, защото укривателите им предвидливо били махнали затворите. Да ги търсят тепърва нямали време и възможности.
Сблъсъкът между защитниците на земеделското правителство и превратаджиите става при Ново село и Балван. Ловнидолският учител Христо Маринов, дотогава вдъхновяван от идеите на Стамболийски за мирно преобразяване и замогване на българското село чрез просвета, коопериране, механизация и въвеждане на съвременни методи в земеделието, се превръща в боен командир. „Командирът Христо Маринов, яздейки бял кон, обикаляше въстаниците по всички участъци, поддържаше бойния им дух и даваше наставления” – свидетелства участникът в сраженията Маноил Димов Маноилов от Севлиево. Изгледите за успех на земеделците обаче изгаснали, когато превратаджиите получили подкрепление с картечници. На такова въоръжение въстаниците нямало как да противостоят и се разпръснали. Впоследствие мнозина се прибират по домовете си и твърдят, че не са вземали участие в никакви размирни действия. Но Христо Маринов всеки го бил видял на белия кон и всеки можел да го посочи с пръст като водител на бунта. Той се укрива. Помагала му баба Мата – майката на комуниста Симеон Балджиев.
Съпругата му Йорданка изпаднала в крайно тежко положение: с новородено детенце на ръце и мъж в неизвестност, преследван от властите. Намерил се човек, който се показал съпричастен и загрижен за нея. Той я посъветвал да придума дядо да се предаде, защото в такива мътни времена (в „зверилъка“ – както се изразяваше мама), ако го открият, най-вероятно ще го убият без съд и присъда, а ако сам се предаде, ще бъде съден по реда си. „Че аз не го знам къде е!“ – най-искрено отговорила баба Йорданка. Дали този човек добронамерено е искал да помогне, или обратното – участвал в устройването на капан за дядо Христо, днес не е ясно. Във всеки случай съветите му имали основание и Йорданка тръгнала да търси мъжа си. Викала от дол на дол: „Христо-оо! Христо-о!“ и не щеш ли, на едно място той наистина ? се обадил. Двамата съвместно обсъдили какво да правят и след време, като се оттекли най-мътните води, дядо действително се предал.
Заключили го в някакво помещение в село, импровизиран арест (май мазе), където да стои затворен, докато дойде стража от Севлиево, за да го отведе. По пътя стражарите седнали в една кръчма и без да подозират, че ги чува и неправилният човек, разговаряли, че ще убият Христо Маринов „при опит за бягство“. (Тук ще напомним, че официалното обяснение за смъртта на министър-председателя Александър Стамболийски било, че е застрелян при опит за бягство. Според него, привърженици на земеделския водач били спрели камиона, в който превратаджиите го карали, и се опитали да го освободят. В завързалата се престрелка Стамболийски паднал убит. В тая история още тогава никой не вярвал.) Нашият човек – де го името му, да му се поклоня! – се измича от кръчмата и хуква като маратонец към селото. Чука по портите на земеделските къщи, намира помощници, разкъртват прозорчето на ареста, измъкват от там дядо Христо и той пак хваща горите.
Разбира се, това не можело да продължава вечно. Вестта, че дядо е заловен отново, заварила баба Йорданка да копае в градината. За целта била обута в някакви стари, разкривени кондури. Без да се преобува, тя грабнала малката Гергинка от люлката и хукнала към Севлиево ли, към Търхово ли е било, да спасява дядо. Не само че нямало на кого да остави дете кърмаче, младата майка хранела надежда, че при вида на бебето палачите ще се омилостивят. Влиза тя в участък ли е било, в кметството ли, и застава до вратата. Преломни времена, нова власт се урежда, разни хора влизат, излизат … „Всеки, който влезе, първо в краката ме погледна – разказвала по-късно баба Йорданка – да ми види кондурите.“ После отклонявали поглед и никой, ама никой не погледнал към детето.
Дядо Христо е бит, изтезаван, съден и осъден на затвор по Н.О.Х.Д. №714/923 на Севлиевския окръжен съд. Лежи в затвора повече от година, след което е освободен поради дадената обща амнистия. Завинаги му е забранено да учителства във всички училища на Царството.
Организаторите на 9 юни ще извършат още два държавни преврата – на 19 май 1934 и на 9 септември 1944, но ще получават не присъди, а високи управленски постове.