Очакваното и неочакваното все така се срещат

ПРОФ.Д.Н.ВЕНЕЛИН ТЕРЗИЕВ
Трудно ще разкажа за всичко това и най-вече за усещането за безкрая. Този безкрай, в който случайно или не съвсем сме попаднали със своето идване на този свят. Дали разумното ни съществуване е доказано или не – всеки търси и трудно намира отговор на този въпрос. Но е ценно дори лутането в този безкрай, където събираме мечтите си в спомен…
Той, светът така различен и привлекателно разбунен, ще е с нас до сетния ни час, но това ще се случи тогава и както посоката на вятъра прецени. Пропуква се от време на време, просветва и пак тръгва напред и нагоре. Такъв е той светът, нашият свят. И той ни се радва и мисли за нас по своя си иронично непредсказуем начин. Тръгване, спиране и пак отново на път. Така минаваме в този уж безразборен наш живот, а той си остава подреден със своя хаотичен блясък.
Дали успяваме да се намерим в непрестанното разпиляване по неравните пътеки на света и дали успяваме да съберем отварата на мъдрите думи и мисли? Въпрос на решение и избор, които вземаме в своя си път. И осъзнаване, че трудно пътуване ни очаква от тук нататък и че вероятно то ще ни изненадва, провокира и дори саботира. А дали ще успеем да достигнем своите мимолетни желания или пък дългоочаквани срещи – трудно е да се предскаже.
Очакването ще ни кара да бъдем нащрек, а бъдните желания ще подклаждат нашите детски или не съвсем такива пориви. Колко ли дълго ще оцелеят те във времето и пространството, само той, нашият живот, ще ни показва. Ще разчитаме, ще откриваме или отново преоткриваме истини или неистини. Той ще ни очарова, огорчава и дори разтреперва със своята си дързост на хлапак и въпреки всичко ние пак ще си го искаме – нашия свят и нашия живот. И ще се питаме: „Ти виждал ли си как умира птица…“
Ти виждал ли си как умира птица
как бавно я напуска гордостта,
как в мътните притворени зеници
със хищни нокти вкопчва се смъртта.
„Ти виждал ли си как умира птица“, Павел Матев
Текат мислите, припират, водят се една с друга, водят и теб самия и заедно търсите онзи безкраен и безумен смисъл за обич и любов. Те, казват, най-смислено описват това различно състояние на съществуването ни. Не знам дали е вярно или не, но тази мисъл винаги се прокрадва и ни намира в този свят и в този живот. Понякога избуява и пораства сред бурени, оцелява през тъмните надвесили го черни облаци, а бурите му дават кураж и сила да устои. Защото живеенето ни с обич е някак по-естествено и дори по-красиво.
Отвори ми. Нося тишина.
Зная тайни притчи за жените.
Погледни ме само във очите,
за да видя малко светлина.
За да ме прегърне синева,
и чрез съхранената надежда
нека да остане без слова
гонената от живота нежност.
„Отвори ми. Нося тишина…“, Павел Матев
Пробуждаме се в утрото на своите дълги мисли и търсим дали е истина, че животът е тъга или пък радост. Това понякога ни огорчава и ни кара да го раздаваме, разпиляваме и само понякога се сещаме да скътваме малко за едни бъдни дни.
Те, дните, в суматоха са родени и се събуждат с утрото ни. Докосват ни, за да ни оставят в своята късна вечер. Как ли ще продължим да търсим дните? С надежда или пък по свой начин ще мислим нещата и дали винаги и ще ги боли (по Константин Павлов)?… Дали залезът ни ще е приказно различен, отразил на своя делник самотата и дивото препускане?… Какъвто и да е отговорът, то там, в непредсказуемите посоки на вятъра, се ражда приказката за щастието, наречено тъга, където той, денят, все пак ще идва и ще си отива. Така е устроен – да идва и утре! И ние да го очакваме с желание да го изживеем …
В тишината на безкрая се ражда и диша нашата човешка душа. Колко ли смислени и безсмислени са делата ни в този безгранично объркан свят? Подреждаме, разбъркваме, пренареждаме отново и отново и все така напред и завинаги. Дали ще уцелим точната посока и приложим вярната рецепта е трудно да отговорим, но пак ще опитваме, защото така сме устроени.
Едва ли ще станем световноизвестни откриватели, не защото няма какво да открием, а защото всяко дело е отредено на определен индивид. Затова и няма за какво да се сърдим на съдбата. Тя е достатъчно доверчива към нас, а и относително добра, заради склонността и? да ни угажда в житейското ни битие. Дали разбираме, или усещаме всичко това е някакво лично, съкровено скрито у всеки от нас чувство. Дано намираме време да осъзнаем нашата преходност и нашата тленност, защото тогава и мислите ще бъда по-чисти и по-ясни, а действията по-справедливи и уверено смели.
Различна орис всекиму се пада
и всеки е с това забележим:
на тебе – снежна изненада,
на мене – огъня неповторим.
„Признание“, Павел Матев
Преминаваме през нашия свят като мълния и не усещаме как събираме мечтите си в спомени, а добрите приятели скътваме за последната среща в някоя късна есенна вечер. Някак есента носи отблясъка на този свят и на този живот – пъстра, разноцветна, понякога сива и мрачна, друг път изпълнена с пролетна ведрина, а понякога непрогледно мъглива. Когато вечерите са тихи и студеният вятър не пронизва нашите мисли, пропадаме в безкрая на собствените си спомени. Въртят се бързо те и дори не мислят да спират в своят бяг. То такива именно и си ги харесваме.
Пробягва тъжен поглед, усеща се лека усмивка и умората ни кара да се отнесем в нашия сън.
Деля живота си на часове,
които мерят есенното време.
И знам, че някой час ще закове
последната минута. Ще ме вземат
и ще ме хвърлят в нищото. А там
камбаните не бият за вечерня.
И няма да усещам, че съм сам,
че всичко е затрупано и черно;
че няма небеса и няма път,
а другите, заровени до мене,
далече преди мене заземени,
ще си кротуват и ще си мълчат…
„Деля живота си на часове“, Павел Матев
А краят е в безкрая на това поредно наше очакване. И отново го търсим и дълго се лутаме в искреност и безискреност, но винаги той предстои – някак неизвестно защо желан и съвсем неочакван. Той ни изненадва, боледуваме от безсмислие на преживяваното и търсим обяснение защо този край така ни наказва да бъдем привързани към началото, а не към края. А те все така се привличат и, очаквано или неочаквано, се срещат.
Това е и орисията ни – безпаметно да мечтаем, да търсим и намираме пътища разни и да откриваме своя свят. Така сме устроени – в безкрая на спомени и слава, на блясък, тъга и безвъзвратно пропуснати срещи. Нека срещите бъдат повече и най-вече добри. В това е смисълът на човешкия ни живот и в тях ще намерим своя свят.

Неочаквано, властно, отново,
като в някаква клетва добра,
аз съм пак с поетичното слово
в тази права потайна гора.

Орисия ли имам такава,
или някоя вярна звезда
ме посипва със древна жарава,
за да диря все млада вода.
…
Съжаления, скръб и досада –
вече всичко остана зад мен.
Аз излитам. А може би падам.
Все едно – аз летя устремен.
„Орисия“, Павел Матев
Павел Матев е роден на 6 декември 1924 г. в село Оризово, Чирпанско, в бедно семейство. Баща му бил самоук, но прочут цигулар, знаещ хиляди народни песни, но почива рано, а майка му – земеделска работничка. Павел Матев има брат и сестра. Детството на поета е бедно – бил е воловарче, орач, жътвар, градинар, косач и лозар. За да отиде да учи в гимназия в Чирпан, майка му си продава косата на перукери за 2500 тогавашни лева, колкото струва таксата за гимназията. Това провокира Павел Матев да напише през 1954 г. стихотворението „Писмо до мама“, станало 20 години по-късно голям хит в изпълнение на Емил Димитров. Завършва гимназия в Чирпан през 1938 г. По онова време младият Матев вече пише, публикува и малко по-късно стихотворението „Писмо до мама“ влиза във втората му стихосбирка. Завършва славянска филология в Софийския университет през 1949 г. Работи известно време в Комитета по кинематография, заместник главен редактор на списание „Пламък“, главен редактор на списание „Септември“, председател на Комитета за изкуство и култура в продължение на девет години. Завежда отдел „Изкуство и култура“ на ЦК на БКП. В този период делата на поета са повече от думите му. В периода 1978 – 1979 г. оглавява Комитета за българите в чужбина. Депутат е в V, VI и VII народно събрание. Въпреки обществената си ангажираност, Матев не спира да пише и има издадени над 40 стихосбирки. В началото на 2000 година поетът драматично напуска апартамента си в центъра на София, принуден от тогавашната власт. Премества се в малка къща в края на София, където написва последните си книги.