В разветите знамена на победителите няма смисъл

ПРОФ.Д.Н.ВЕНЕЛИН ТЕРЗИЕВ
Нестихваща мъка върлува по нашите земи, която не може да утеши човешката ни същност. Блуждаещи погледи, вгледани в нищото, празнота в душата и студенина на ръцете ни. Насилствената смърт се е превърнала в някаква обичайност, която споделяме в медийната ежедневност непрекъснато и с особено постоянство, сякаш се опитва да превърне живота ни в низ от подредени случайности, които се очакват да завършат преднамерено предварително, като особено предизвикателство от случващата се военна реалност.
Необуздани политици ни заблуждават убедително, че няма друга възможност, освен да участваме в публичното екзекутиране на хора. Разярено ни предупреждават, че ако не заемем правилността на политическата позиция, която оправдава безумието на поредната смърт, ще бъдем грешници.
Опитвам се да открия утринните слънчеви прозрения, които да ми дадат възможно най-добър съвет, за да продължа да се отъждествявам в групата на правоверните, но, простете моето снизхождение – не мога и не успявам да открия смислено обяснение по каква определена зависимост трябва да поискам някой да не е жив. Не успявам да намеря дори елементарно оправдание, за да се включа в тези прозрения на идеологическите зависимости, които ми изглеждат шизофренно неприемливи.
„Бихме предпочели да кажем, че такива хора не могат да съществуват, че ги няма“, пише Солженицин. „За да върши зло, човек трябва преди всичко да вярва, че това, което прави, е добро, или че е добре обмислено действайте в съответствие с естествения закон“. Това е основата на Мечтата – нейните привърженици трябва не просто да вярват в нея, но да вярват, че тя е справедлива, да вярват, че тяхното притежание на Мечтата е естествен резултат от смелост, чест и добро работи. Има някакво мимолетно признание за лошите стари времена, които между другото не са толкова лоши, че да оказват някакво продължаващо влияние върху нашето настояще.
Смелостта, която е необходима, за да отвърнем погледа си от ужаса на нашата затворническа система, от полицейски сили, трансформирани в армии, от дългата война срещу черното тяло, не се изковава за една нощ. Това е практикуваният навик да си избождаш очите и да забравяш делото на ръцете си. Да признаеш тези ужаси означава да се отвърнеш от ярко изобразената версия на вашата страна, както винаги се е декларирала, и да се обърнеш към нещо по-мътно и непознато. Все още е твърде трудно за повечето американци да направят това. Но това е ваша работа. Трябва да бъде, дори само за да запазите святостта на ума си. (Та-Нехиси Коутс)
Днес съм по-объркан от всякога, защото търсим изход да не се убиваме, като вече сме го сторили многократно. Душите ни са наранени, същността ни е уплашена и се опитва да прикрие постоянното безпокойство. В смъртта, която ни оставя безмълвни, не откриваме исканата справедливост, в завладените територии, прогизнали от кръв, не намираме спокойствие, в разветите знамена на победителите няма смисъл.
„Мъдрият човек ще води справедливи войни… несправедливостта на противниковата страна е тази, която налага на мъдрия човек необходимостта да води справедливи войни“ – заключава Дан Джоунс. На друго място той предлага четири ясно определими условия, при които една война може да се счита за справедлива: да се води за добра кауза; целта й е да защити или да възстанови собственост; одобрена е от легитимна власт; хората, които водят войната, са мотивирани от правилни причини.
Не вярвам в справедливите войни, не мечтая за мир, който се постигнат с война, и не искам приятели, с които сме били на фронта. Защото „Войната е престъпление. И по отношение на врага, и по отношение на себе си“. (Иви Дънмор) „За да се води война, са необходими три неща” – отбеляза предвидливо миланският генерал маршал Тривулцио през 1499 г., „…пари, пари и още пари.“ (Роджър Кроули) Тази груба елементарност е толкова точна и вярна, че ме кара да се отвращавам от всички, които толкова хладно и безразлично я приемат като достатъчно обяснение за случващото се.
Нямам много какво да кажа, за да оправдая личната си невъзможност да променя нещата, освен това че има непрестанни тежнения, за да кажа какво и как мисля. Очакващо има неразбиране, очакващо има презиране, очакващо има безразличие и неочаквано има отново смърт, която не идва по своята естественост, а по най-жестоката неестественост.
Променям се, въртя се обезпокоително, често на място, гледам безизразно и не вярвам, че може да не сме разбрали, че всичко, което имаме, е времето и повече от това нищо.