24 май – Ден на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност
ПРОФ.Д.Н.ВЕНЕЛИН ТЕРЗИЕВ
Днес и всеки следващ ден тръгваме да търсим нещо в един безкрай, който упорито си мислим, че познаваме и управляваме. Липсва овладяната мъдрост на спомените, а напират преизпълнените желания на надеждите. Промушват се многобройните притеснителни усмивки, спотаеното безпокойство и очакването на това, което предстои да се случи. Не търсим подредените мисли, не усещаме укорителните погледи. Пристъпваме с очарованието на детската разсеяност.
Днес е може би най-търпеливо очакваният ден, който ще ни отдели от детството и ще ни отправи към други нови пътища и пътеки. На този ден няма как да знаем какво и как ще се случи и това може би е смисълът на очакването. А може би дори и не търсим определена смислена последователност. Много пъти след това на този ден ще тръгваме по същия начин или отново ще се връщаме към него. Времето ще помага да притиснем притеснението в ъгъла и да оставим само милите спомени. И пак времето ще запази спомена за думите и с годините ще им придава друга смисленост.
Днес думите са разхвърляни и дори непотребни понякога. Прегазихме ги много пъти, огорчихме ги с нашата несръчност и си позволихме да ги нагрубим по непростимо неприемлив начин. Думите омърлушени се спотаяваха и се опитваха да окажат безсмислена съпротива на вероломните си нападатели. Те, думите, знаеха своята сила, че остават запомнени и ще успеят да уталожат вартоломеевите страсти, което предизвиква непрестанното им избиване.
Днес някои думи са похабени, други – ранени, трети са оставени непотребно изхвърлени, но дори и те все още са живи. Защото именно смислените думи имат тази непреодолима способност да се самосъхраняват, независимо от безбройните удари и кървави рани. Следите, които оставят, не могат да бъдат лесно изтрити, а покаянието на въоръжените им похитители е неизбежно и то се нарича забрава. Необичайността на това им съществуване ги кара да бъдат по-смели, отколкото очакваме, по-искрени, отколкото можем да приемем, и по-дълговечни, отколкото предполагаме.
Днес, независимо от подменената дограма и новата мазилка, нашите храмове на образование са изтърбушени. Днес те са още по-самотни в своята мисия и търсят оцеляване в този въртоп на времето. Толкова са беззащитни, каквито са и най-малките им ученици, и в същото това време са толкова силно необходими, колкото не успяваме дори да си обясним.
Малките ръчички, които днес ще поднесат цвете или ще се сгушат прикрито и боязливо в своите майки преди да се отделят и отидат в класната си стая, са в очакване. Това очакване е едно от най-добрите ни пожелания днес за бъдещите добри неща.
Днес отново поверяваме съдбата си на нашите учители. Те винаги са имали запазени от онези сили, които да разчистят затрупаните пътища, да варосат мечтите ни, да подредят градинката на мислите ни и да ни окуражат в надпреварата на игрището на живота ни.
Днес дори да са бледи лицата им, дори погледите им да са отправени в нищото, то силата на думите е останала завинаги в тях и те са онези последователи на словото, което е имало особено и най-голямо значение по нашите земи в това си най-истинско начинание – да бъдем българи.
Честит празник!
Зареждане ...
