С аромат на някогашния 24 май

МИЛКА ДЕШЕВА

24 май 1960 г. Като топла детска сълза е споменът ми за някогашния светъл празник. Рано сутринта училищното камбанче призовава всички ученици в училище. Денят е свеж, капчици роса блестят по тревата. Директорът Иван Събев, който е и учител по физкултура, приканва със свирката си да се подредим пред главния вход, над който се вие пъстроцветен венец. На най-горното стъпало е големият портрет на светите братя Кирил и Методий, чиито ликове надничат изпод свежия венец от божури, зеленика, булчински венец, набрани предния ден от близките гори край Крушево. Празничното слово на директора е простичко, ясно, достигащо до сърцето на всяко дете. Ето тези двама братя създават за славянските племена азбука и в жестока полемика с немските духовници, успяват да я поставят наравно с единствените признати дотогава гръцка, латинска и еврейска азбуки. Аргументът на младия философ Константин Кирил е непоклатим. Слънцето свети еднакво за всички, както и дъждът пада еднакво за всички. А пред Бога всички народи са равни и имат право на азбука и писменост. По-късно техни ученици създават азбука, по-пригодна към особеностите на езика ни и я наричат кирилица. Нещо повече – донасят я в България, където тя е чакана и лелеяна от българския княз Симеон. Днес около 10% от държавите на планетата пишат на кирилица.

Химнът! Запяваме го вдъхновено. Тогава не осъзнавахме истинската му сила, но вярвахме, че народът ни е възроден, а нас ни очаква светло, спокойно, незастрашено от нищо бъдеще. Директорът извикваше отпред най-прилежните ученици, които получаваха устна похвала и всички бяхме убедени, че книжовността е велика сила и много от нас се стремяха към по-високо образование.

После сядахме на „колело“, направено на зелената трева и училищният готвач Хубан Гочев сипваше на всекиго в купичката топла агнешка чорба с неповторим вкус, която заедно с ухаещия комат бял хляб, изпечен в местната фурна, ни засищаше напълно. Следваха свободни игри. Момчетата се гонеха, ритаха топка, играеха на народна топка, в която участваха и някои момичета „мъжкарани“. А останалите момичета с леко пощипване по ръката си честитяхме новите пъстри басмени рокли, с които нашите майки ни бяха пременили специално за празника.

А вечерта следваше празнична вечеринка. Големият салон на читалището се изпълваше не само с родители, а с хора от цялото село, за да бъдат докоснати и те от непринудения и вълнуващ празник. Под диригентството на учителя по музика Симеон Янков, който свиреше на цигулка, а много от нас свиреха на акордеон, ние отново запявахме химна. Следваше кратка пиеска за силата на буквите, които не са просто знаци, а носят в себе си послания. „Д“ означава добро, „Ж“ – живот, „Ц“ – църква, „З“ – земя, „С“ – слово и т.н. А най-важното послание, което трябваше да разберат както малките артисти, така и зрителите, е за силата на буквите, нашето най-скъпо наследство от миналото. България някога е била велика империя, свой златен век е имала, под робство е била, във войни е участвала. Но буквите си не е загубила. Родолюбиви българи са ги кътали като скъпоценни камъни, написани върху камък, кожа, пергамент, хартия. За да ги имаме и днес. После изпявахме най-хубавите български песни – „Де е България“, „Високи сини планини“, „Хубава си, моя горо“ и рецитирахме „Аз съм българче“, „Родна реч“, „Слава вам, творци велики“…

Не по-малко свидни са спомените ми за отколешния 24 май, когато бях гимназистка в тогавашната политехническа гимназия „Цвятко Ганев“. Двама братя, 30 букви, един химн, българският учител и тяхно величество учениците вдигаха на крак на този ден цял един народ. Поставен на висок пиедестал, обичан, почитан, уважаван. Това беше някогашният учител. А площад „Стефан Пешев“ и главните улици вече са докоснати от хубаво празнично настроение. Дори само мажоретките на г-жа Лепирева са достатъчни да цъфне площадът в един огромен пъстър букет. Великият химн звучи отвсякъде. И хора, хора… Ученици, учители, граждани, знаменца с ликовете на двамата братя. Дългото празнично шествие от ученици и учители завършва с учителите пенсионери, понесли мъдростта и достолепието на годините си. Учителките в поизносените си шлифери или тревирени костюмчета, а учителите с костюми и вратовръзки, предизвикваха умиление и почит.

И днес, в навечерието на 24 май, а и на самия ден, сигурно ще има много инициативи. Но нищо няма да е същото. Само мисълта, че десетки училища в България, носещи името на светите братя, днес тънат в треволаци, те шибва като с камшик. Българинът, разкъсван от житейски проблеми и противоречия, като че ли затвори сърцето си за едно толкова простичко нещо, наречено гордост. Големите държави от ЕС се опитват да ни учат на много неща, смятайки ни за малки, дребни, незначителни. Да, Франция си има Жана Д’арк, Виктор Юго, Мопасан. Германия си има Гьоте и Шилер, Бетховен. Италия ни подари „Ромео и Жулиета“, гордее се със своя Гарибалди, с „Божествена комедия“. А ние, българите, трябва ли да бъдем свити в ъгъла… Нека напомним някои факти. Папа Адриан II, възхитен от бляскавата защита на Кирил Философ на новосъздадената за славянските народи азбука, благославя делото на двамата братя и ги провъзгласява за равноапостоли – това е най-високата оценка за просветители през Средновековието. А през 1981 г. папа Йоан Павел II провъзгласява св. св. Кирил и Методий – братята равноапостоли, за покровители на цяла Европа.

Българино, вдигни глава и развей знамето на гордостта. И никога не забравяй призива на големия български демократ Любен Каравелов: „Учете се, мои братя… Училището, църквата, читалището са светиня, която трябва да съхраним за поколенията“.

С гордост честитя празника на всички учители, читалищни дейци, ученици, бъдещите съхранители на този празник.