САЩ защити титлата си в отборния турнир по фигурно пързаляне на Зимните олимпийски игри в Милано-Кортина, след като двукратният световен шампион Иля Малинин донесе успеха на тима с първо място във волната програма при мъжете.
Непобедим на леда и любимец на публиката Малинин остава единственият състезател, приземил седем четворни скока в една волна програма, което му дава далеч по-висок максимален резултат от конкурентите му. Това означава, че докато не падне, той е почти непобедим. Той е спечелил всяко международно състезание, в което е участвал от края на 2023 г., включително последните две световни първенства. Това са само част от коментарите в световните медии за постиженията на 21 годишният състезател. Кой е Иля Малинин извън леда разказва севлиевката Зорница Антонова.

Денят, в който срещнах Иля Малинин
Разкази по истински случаи
Зорница Антонова
Казват, че добра дума железни врата отваря. Оказа се, че може и да не са железни, затова ще ви
разкажа една история. Нищо особено, просто история.
За една снимка, един шоколад и едно знаме.
***
Откакто се помня обичам да гледам фигурно пързаляне. С мама с нетърпение чакахме да започне сезона, за да седнем пред телевизора и да се възхищаваме на невероятните неща, които фигуристите правеха. Смеехме се на странни костюми, радвахме се, когато „нашите“ побеждаваха, когато „другите“ падаха…
Но минаха години, отидох да живея в друга държава с много различна култура и всичко, което обичах да правя преди, по една или друга причина избледня в моята памет.
Мама вече я нямаше и нямаше даже кой да ми припомни как беше преди.
А годините продължаваха да си минават в забрава.
Докато в един момент, годините започнаха да минават малко по-различно. Но за това, ще ви разкажа друг път.
***
Събуждам се в един горещ януарски ден и пускам телевизора, просто ей така, да ми говори.
Както обикновено, страшни новини. За самолетна катастрофа във Вашингтон, при която загиват много състезатели и треньори по фигурно пързаляне, между които и някои от тези, които бях гледала преди.
Влизам в интернет да търся повече. И между всичко останало разбирам, че някой вече е скочил четворен Аксел, най-трудният от скоковете във фигурното пързаляне. Става ми интересно, продължавам да чета и виждам, че от 2022 година едно 17-годишно момче прави история. А аз разбирам две години след това… Мама щеше да знае…
Колкото повече четях и гледах видеа, толкова повече се убеждавах, че този фигурист трябва да се гледа на живо.
Lombardia Trophy, Бергамо, Италия, 12-14 септември 2025
Като всеки самоуважаващ се поддръжник, и аз се подготвям за първото състезание по фигурно пързаляне за сезона както подобава. Снимки за автограф, достатъчно памет в телефона за нови снимки, български шоколад за енергия (не за мен). Не можеше да липсва и една коледна топка за моята колекция. Проверявам и списъка с участниците, за да видя каква ще е конкуренцията, и с радост установявам, че има и един българин! Българското знаме веднага беше сложено в багажа! (Не може само другите да поддържаме, трябва и нашите!)

***
Ден първи – 11.09.2025, четвъртък
Само официални тренировки, но аз решавам да отида. Все пак имам по-голям шанс да срещна някой на тренировка отколкото на състезание.
Ледената пързалка в Бергамо е сравнително малка и всички, публика, спортисти, треньори, влизат и излизат от едно и също място. Затова реших след тренировката да чакам отвън и да се опитам да поздравя поне българският състезател.
Не ми се наложи да чакам толкова много. След като свърши тренировката си, Филип Каймакчиев и неговата майка и треньорка Ирена Каймакчиева се качиха при публиката и седнаха точно до мен! Какъв е шансът!?
Аз очаквах изненада, но не съм си представяла какво влияние може да окаже едно „Добър ден“ на български! Извадих и знамето. Очите и на дамата светнаха, на Филип никога не му се беше случвало да има българско знаме в публиката…
Състезанията по фигурно пързаляне са много дълги и да стоиш в студената зала цял ден не е много уместно. Затова излязох навън да се стопля на горещото италианско слънце. Дванадесет градуса вътре, тридесет навън. Много приятно.
Докато всички фенове се опитваха да стигнат до Иля Малинин, баща му и треньор Роман Скорняков стоеше сам и никой не му обръщаше внимание. Аз обаче, нали и него съм гледала с мама, се приближих и помолих за една снимка. Той беше много учуден, че искам да се снимам с него, но аз му казах, че съм го гледала на Олимпиадата в Нагано 1998. „Не съм бил аз“, отговори той, при което му напомних за малко странния зелен костюм на черни квадратчета. „Ама ти и това ли си гледала!“, засмя се той и така се завърза кратък разговор, който разбира се завърши с пожелания за успехи.
Аз съм фен на цигуларя Дейвид Гарет от много години, ходила съм на доста концерти, на които съм се запознала с много други фенове. И за това ще ви разкажа някой път.
И тук в Бергамо не можеше да бъде различно. Преди няколко месеца японските фенове на Иля Малинин решиха да му направят книга с пожелания за новия олимпийски сезон. Майко, много приятна японка, която веднага ме позна от нашето общуване в социалните мрежи, носеше книгата. Заговорихме се, докато чакахме Иля Малинин да излезе, за да я дадем. Не чакахме много, а той беше много любезен и спря да говори с нас.
Малко беше малко затруднена с английския, затова аз обясних, че това е книга с пожелания от фенове от цял свят.
И разбира се, използвах момента да дам и моят подарък. Иля Малинин яде Hershey,s преди всяко състезание. Аз му подарих един български и един бразилски шоколад, за да види, че има и по-хубави шоколади от Hershey?s. Всички се разсмяха с глас и Иля обеща да ги опита!

***
Ден втори – 12.09.2025, петък
Първият състезателен ден. Кратката програма на мъжете. Отидох в залата рано, за да си запазя хубаво място. Още с пристигането, преди даже да вляза, започнах да виждам резултата от предния ден.
Първото лице, което видях беше на Филип, който от далече ми се усмихна и започна да ми маха с ръце. Докато той заедно с други фигуристи загряваше на паркинга, ние с майка му се заговорихме на дълго и на широко за фигурно пързаляне. Тя ми обясни как да различавам скоковете, как се прави и поддържа леда, как ходят по състезания само двамата… Така започнаха нашите приятни разговори, които продължиха през всичките състезателни дни. Колкото пъти се видяхме, спирахме да разменим поне по няколко думи.
За мое учудване, когато Роман Скорняков пристигна, също ме поздрави, и продължи да ме поздравява и през всичките дни (?!).
Дойте часът на състезанието и всички влязохме. Публиката беше много нетърпелива да види за първи път новите програми на фигуристите, особено на най-добрите. А на това състезание бяха дошли почти всички – Иля Малинин, Адам Шао Хим Фа, Юма Кагиама, Као Миура, Максим Наумов. Имаше плакати на кого ли не и знамена на всички държави. Само българското беше едно, но и то беше достатъчно да зарадва едно двадесет годишно момче. След кратката си програма, Филип погледна към публиката и като видя нашия трибагреник, отвори широка усмивка, започна да скача по леда и да ми маха във възторг. Даже жената до мен ме попита дали не ми е син! Признавам си, че ми се насълзиха очите, защото не очаквах такава реакция. Едно дете, което никога не бях виждала преди, беше толкова щастливо само защото видя нашето знаме!
Ако не сте ходили на състезание по фигурно пързаляне ще ви кажа, че агитките са като на футболен мач. Викове, крясъци, аплодисменти, всичко както подобава на една себе уважаваща се агитка. Само че феновете на фигурното пързаляне викат за всички. Даже някои си носят по няколко различни знамена и ги опъват в зависимост кой се пързаля.
Състезанието беше чудесно. С много хубави програми и приятен музикален съпровод.
Първото място беше заето от Иля Малинин, както и се очакваше.
На излизане от залата пак срещнах Филип и Ирена, поздравих Филип за кратката му програма и му пожелах по-голям успех на волната в неделя. В събота щеше да има само тренировка и то в Милано. Един час с влак от Бергамо до Милано и после още почти час с метрото до ледената пързалка на другия край на града. Доста се замислих да не ходя. Но за довиждане Филип ме попита: „Ти нали ще дойдеш на тренировката утре?“ Е как да му кажеш не? Просто няма как. Обещах, че ще отида и тръгнах отново за хотела под залязващото италианско слънце, а в главата ми се въртяха мисли за едно знаме.

***
Ден трети – 13.09.2025, събота
Тръгнах за Милано с влака в 9 и 11 бях на ледената пързалка. Филип беше започнал вече неговата официална тренировка, заедно с другите пет от неговата група. Ирена стоеше на оградата на ринка и даваше наставления на Филип. Нямаше никого наоколо, затова реших да отида при нея. Попитах дали може, разбира се.
Не след дълго пристигна Иля Малинин за тренировка във втората група. Като мина покрай нас, много любезно каза „Добро утро!“ Не знам защо това ми направи голямо впечатление. Може би, защото често срещам хора, за които уважението не е особена ценност за съжаление. А един двукратен световен шампион ме поздравява, след като ме е видял един път?
Бяха чудесни 40 минути пълни с обяснения от Ирена за какво ли не, Филип успя да скочи четворен Луц два-три пъти и ние бяхме много щастливи.
След тренировката на Филип останахме да гледаме и тази на Иля Малинин и накрая седнахме да обядваме в ресторанта на спортния комплекс Forum di Assago.
Както ви казах в началото, аз си носех и една коледна топка за моята колекция от различни държави и други малки съкровища. Вече имам една с автограф. Защо не още една?
Само, че аз съм много културен фен и не спирам хората всеки път като ги видя. Вече бях говорила с Иля Малинин веднъж, затова реших да помоля Филип, все пак те се срещат постоянно. Но защо пък само Иля Малинин да ми подпише топката? Не може ли и Филип?
Речено, сторено. Филип много се зарадва и веднага я подписа. А като чу молбата ми да вземат топката, Ирена веднага „нареди“ на Филип да гледа през прозореца и когато Иля Малинин мине, веднага да изтича след него. Всичко се случи толкова бързо, че аз даже не можах да реагирам. В един момент Филип скочи, изхвърча като стрела и в следващия момент вече се беше върнал с подписаната топка.
„Ти правиш хората щастливи, затова и аз исках да те направя щастлива.“ …
Първи и последен в Lombardia Trophy. Разликата в резултата беше огромна. Но и двамата получиха максималните точки за човешко отношение и добрина. Благодаря, Иля Малинин и Филип Каймакчиев, че показахте, че без значение кой си, уважението към другите винаги трябва да е на първо място. И двамата сте на най-горното стъпало на този подиум!

***
Ден четвърти – 14.09.2025, неделя
Последният ден. Малко тъжно, но всичко свършва. За състезанието общо взето няма много за казване. Иля Малинин спечели с прекрасното изпълнение на новата си програма, след което беше заобиколен от многобройни фенове. Не е лесно да си шампион. Напрежението беше изписано на лицето му през цялото време.
На този ден с мен дойде една моя приятелка от Полша. Фенско запознанство. Още една история за разказване.
Тя отиде за снимка и автограф, аз само снимах от страни.
Филип си беше вече тръгнал след едно много мило сбогуване и обещание за нови срещи.
Оставаше само последното състезание – танцови двойки.
Но това не е краят на тази история.
На влизане в залата срещнахме Роман Скорняков, който ме поздрави отново и аз реших, че мога да използвам момента за един автограф. Той даже не можа да повярва, че искам автограф от него. Аз му подадох две снимки, на които са и двамата, и му казах да си избере едната. Той посегна към тази от 2024 година, но после каза, че не може да избере и подписа и двете. Аз благодарих и добавих, че другата „половина от подписа“ ще се опитам да взема във Франция на първото Гран При за годината. Той ме погледна учудено: „Ама защо ще чакаш Франция??? Ето го там, иди да ти ги подпише!“
Моля? Това „там“ беше зоната, където само състезателите могат да влизат. Аз казах, че няма как да вляза там, а той само се усмихна с едно „кой ти каза“ и ми отвори вратата… Роман Скорняков, треньор на Иля Малинин, два пъти световен шампион…
Даже не бях видяла, че Иля Малинин беше там. Казах да не ми се сърди, защото баща му ми отвори, за да не останат снимките на половина подписани. Разбира се попитах дали е опитал шоколадите. „Не съм още, но ще си помисля по въпроса“, отговори той и се разсмя.
Това е една история с продължение.
***
Гран При на Франция – Анжер, 17-19 октомври 2025
Използвах престоя си в Европа, за да отида на още едно състезание. Първото от големите за сезона – Гран При на Франция в сравнително малкия град Анжер в западна Франция. Този път си имах другар пътешественик. Моята дъщеря Емона. Самолет до Париж, един час с влак-стрела до Анжер и сме готови за състезание.
Няма да ви разказвам пак за състезание по фигурно пързаляне. Иля Малинин спечели пак, с 40 точки пред втория.
Но се случиха дребни, почти незабележими неща, на които обикновено не обръщаме внимание. Хора, които всъщност не познаваме, се спомнят за нас в усмивка. Като Адам Шао Хим Фа и Максим Наумов, които много харесаха идеята да подпишат нашите снимки от Бергамо.
И Роман Скорняков. Още в петък, докато чакахме пред залата да влезем за тренировката, той мина покрай нас и ме поздрави?!
Все още ме помнеха въпреки, че беше минал един месец.
А Роман Скорняков си ни кимваше всеки път като се разминавахме. Даже със „Здраствуйте“ вместо „хелоу“.
Последният ден тръгнахме от залата за хотела под залязващото френско слънце, а в главата ми се въртяха мисли за една снимка, един шоколад и едно знаме.
Последното, което видях на тръгване в края на моите фигурни пътешествия, беше Иля Малинин. На гарата в Анжер в 6 сутринта. Нямаше и помен от това, което виждаме на състезания или интервюта. Беше просто едно малко момче, което се забавляваше с куфарите, заедно със своите съотборници, докато отиваше към влака…
***
Така моята цел да гледам състезание по фигурно пързаляне с Иля Малинин на живо беше постигната.
Поставяйте си цели и вие и създавайте свои истории. Те могат да се окажат много повече от това, което сте очаквали. И могат да имат много хубави продължения.
Не чакайте да минат години.
***
На Минка Минчева, за това, че ме вдъхнови да напиша тази история.
На Еми, моето прекрасно момиче, най-верният другар в пътешествията.
И на мама, за това, че ме научи да гледам фигурно пързаляне. (Този разказ не е за фигурно пързаляне)


























