Пейко Пенев
Днешното село Бериево се казвало с.Марево и се намирало западно от с.Дамяново на 4-5 км. И днес местността се нарича Марево. За това писаха проф.Ковачев и Петко Недялков. Марево е наречено на една жена Мара, едра балканджийка, повела своя род от с. Селце над с. Гумошник и с. Лъкарево, да търси по-добро място за живот. Спряла се на 5 км от село Дамяново и построили селище – колиби от клони, покрити с папрат. Местният болярин с охота приел хората, раздал им земя и те останали уж завинаги. Но не минало много време и Шишманова България попаднала под турско. Един ден беят, който владеел селата на запад от Севлиево, изпратил отряд от 5-9 души да събират данъци. Мара излязла отпред и на чист турски език заявила на заптието-началник, че не е плащала никакви данъци на стария болярин, защото земята била нейна и сега няма да плаща. Заптието дигнало пушката, но тя строго му казала – да не си посмял, защото вие сте 5-6 души, а моите стрелци са десет пъти повече от твоите и никой жив няма да остане, ако им дам знак. Заптието не било чак толкова глупаво, за да не може да прецени, смирено отвел обратно своя малоброен отряд. Досега такова нещо не било му се случвало, още повече жена да му се опълчи. Тогава беят, разярен, изпратил многоброен отряд, който започнал да пали къщите. Повечето маревчани били по нивите, а в селото останали децата и възрастните. Повече от възрастните хора били избити, а някои от децата се спасили в близката гора на Дамяновския баир. Селото било опожарено цялото. През ноща Мара събрала хората си, погребали мъртвите и на сутринта рано тръгнали надолу към река Видима. Пресекли реката и спряли на южния й бряг. Там, в местността Стърчек, срещу днешния мост над реката за село Дамяново, започнали да строят своите колиби за второто село Марево. Колко години от тогава са минали легендата не казва, но за втори път турски башибузук вилнял в село Марево и го опожарил до основи.
Голяма част от населението е било избито, защото хората били изненадани, а и били на хоро по случай някакъв празник.
Успелите да се спасят, избягват по дерето Горненец – Спасов дол, което днес минава през центъра на селото и се отправят към Балкана, пресичайки Иванчов хълм по дерето с много стръмни брегове, което на 3-4 км има отсечена скала – водопад от десетина метра. Навярно са го преодоляли с въжета, защото и стръмните брегове на дерето са непрестъпни. След още 2-3 км се открива едно плато, затворено от юг от баир Ломът, а от север Иванчов. Това плато наподобяващо яйцевидна форма, като срязано на две по дължината яйце – изток-запад, с диаметър 5-6 км и се простира между две дерета – Стари дол – граница със село Градница и Слатенски – граница със село Дебнево. Вековната дъбова и букова гора дава убежище на новите заселници. Така за трети път село Бериево възкръсва, но вече без име. От суеверие или по скоро от страх, селото до 1800 година остава без име. Отделните родове си направили къщи-колиби по 5-6 и носят името на своя род – Мичковци, Цочевци, Стойновци, Бамбевци, Рачевци, Пейковци и т.н. Въпреки че родовите къщи са били пръснати на 5-6 км, платото има такава форма, че комуникацията ставала много бързо, чрез предаване от уста на уста, за няколко минути. В началото новите заселници построяват временни колиби от клони, покрити с папрат и постепенно изсичат от гората, за да направят малки ниви. Обикновено се препитават от горски плодове – ябълки, круши, сливи, ягоди, къпини и дивеч, сърни, елени. След като отвоюват от гората малки площи, почват да засяват просо и овес, които виреят на високото. Строят дървени къщи покрити с клони и папрат, а много по-късно и с каменни плочи. Правели са разменна търговия с плодове и картофи за жито със селата Градница и Дебнево. Тогава започва и строежът на сушилни за сливи, с които изобилствал Балкана.
В безименното село хората живеели тихо и скромно, без някой да ги притеснява. Мястото било непрестъпнно поради естествената си защита, а и къщите в самата гора били незабележими от билата на двата баира. Макар и пръснати, в центъра на платото имало поляна, на която в определени случаи и празници хората се събирали да се черкуват и се наричала Черковището.
Един ден обаче синът на бея, който държал околните села, някак си се добрал през гъстата гора до къщите около Конски баир. Едно възвишение, което хората от гората използвали за паша на говеда, коне, овце. Там бейския син видял за миг чудно хубава девойка, която мигом се шмугнала в гората. Той открил първите къщи около Конски и почнал да разпитва за девойката. В една от къщите видял момче, което много приличало на онова момиче. Накарал го да смъкне гащите да се увери, че не е момиче. Девойката не се появила, но бейският син не се отказвал. След няколко дни пак се добрал до къщата, в която се надявал да види хубавата девойка. Предупредил, че ако не му я намерят, ще избие всички от къщата. Заявил на момчето че знае, че има сестра, но я крият и ако не я доведат да я види до неделя, ще падат глави.
– Къде е девойката, още не влязъл, се развикал разгневен бейският син. Бащата и момчета дигали рамене. Тогава бейският син замахнал с ятагана и главата на момчето се търкулнала в краката на баща му, който припаднал, прегръщайки окървавената глава. Разяреният турчин се заканвал на нищо не чуващия баща, че ще отсече и неговата глава.
Тогава Мина се появила цялата пребледняла, виждайки обезглавеното все още подскачащо тяло на брат си, но твърдо рекла: “Бейм ето ме, оставете жив баща ми.”
Беят метнал Мина на коня си и заслизали по опасната пътека на стръмния бряг на дерето от западната страна. Стигат до една пропаст, над която минавала пътеката на дивите животни, по която конете със страх и нежелание преминавали. Тогава Мина сръгала коня и повлякла бейския син, надолу в пропастта. Неговите другари с ужас наблюдавали станалото. Със страх слезли по пътеката до дерето и по коритото обратно стигнали до телата на мъртвата Мина и Али. Страхът от ужаса се засилвал и от това как ще съобщят на стария бей. Той чул как коня се изплашил и станалото станало, но не повярвал и на една дума на другарите на сина си. След погребението издал заповед, в това село, в тези къщи, турски крак да не стъпва. И когато към 1800 година хората заслизали и населили днешното място на село Бериево, там населението е било само християнско, освободено от всякакви данъци. Той, Беро бей, явно за себе си е знаел, че девойката е повлякла неговия син, за да защити честта си и да отмъсти за убития си брат. А селяните нарекли новото си за четвърти път строено село Бериево на името на Беро бей, който ги закрилял и бил наредил да се построи мост на река Видима над село Дебнево на 5 км, наречен Беров мост. На негово име под село Бериево има брод, където може да се мине, наречен Беров брод, в местността Кърченица.
Хората научили за трагедията с мъка, прибрали смазаното тяло на Мина и нарекли мястото Момина стена. С много мъка носели, влачели по стръмния склон на Спасов дол тялото на Мина, където нямало къде да погребват тук, докато стигнат до една равна площадка. Тук бащата, виждайки колко трудно, невъзможно ще бъде да я занесат до вкъщи, решава да я погребе и мястото е наречено Гробът. А хълмът, в подножието на който е къщата, наричат Русева глава срещу Конски /от запад/. Така брата и сестрата близнаци остават завинаги разделени, но отмъстени, за което Беро бей се е досетил. Легендата, истина или не, за това е легенда, но наличието на имена като Русева глава, Гробът и Момина стена ни карат да мислим, че има някаква истина!
Зареждане ...
